опиша.
Възцари се тишина, докато батареен командир (полковник) Вирунга си припомняше времето, преди да се откаже от виенето на саксофона заради грохота на оръдията.
Още проклета музика, помисли си Стен. Има нещо прилепчиво в Колдиез. Нещо във въздуха.
В известна степен беше прав. Във въздуха на Колдиез имаше нещо. Много неща се бяха случили след разговора му с Пастур. Като начало затворът беше започнал бързо да се претъпква с всякакви затворници — като се започне от висши офицери, дипломати, та дори няколко пленени губернатори на провинции. Таанците трупаха всички златни яйца в една голяма кошница за доказателства.
Освен това Пастур беше взел под внимание думите на Стен за отношението към тях. Освен затворниците беше въдворил малък контингент от свои верни служители. Всичките на ключови позиции. Беше издадено строго разпореждане всички вътрешни имперски закони за военнопленници да се спазват до последната запетайка. Режимът беше толкова затегнат, че дори Авренти и Генрик, особено Генрик, се страхуваха да се отклонят от него.
Пастур беше учредил собствена служба в Колдиез. Беше превърнал в навик неочакваните си посещения, при които нарушилите правилника заставаха разтреперани пред вратата на кабинета му и ги извикваха един по един, за да разгледат нарушенията им лично.
На всичко отгоре ужасните загуби, претърпени от таанците, правеха все по-трудно за Дерзин контролирането на взаимоотношенията между пленници и надзиратели в разумни граници. Беше стигнал до това да вербува само най-младите или най-възрастните. Продоволственият недостиг допълнително подкопаваше духа на надзирателите. Вкъщи и дори на работното място дажбите ги бяха довели до границата на гладуването. А съкровищата от хранителни и друга материали, които Кристата и Стен бяха намерили в катакомбите, не само спасяваха затворниците от подобни страдания, но им оставаше и за щедри подкупи.
Това до такава степен объркваше много от необучените таанци, че те сякаш не можеха да разберат всъщност на чия страна са. Ако по отношение на някакво нарушение имаше две версии, новият набор пазачи инстинктивно заставаше на страната на затворниците. Нали затворниците ги хранеха! Дори им даваха по малко и за семействата, не беше ли така?
Освен това дори полицията за промиване на мозъците на лейди Атаго не можеше да пресече слуховете, че войната скоро ще свърши, и то не с победа на таанците. Също като Четуинд, много от новите пазачи бяха решили да се подсигурят и да потърсят собствен изход.
Наистина нещо се носеше из въздуха, но Стен се надяваше, че не всичко ще стане на кайма, когато таанците попаднат в месомелачката. Точно затова се беше промъкнал обратно в Колдиез. Искаше да осигури на Вирунга нещо, на което да се опре.
Каза му, че Соренсен е „богомолец“ и боен компютър и в допълнение активиращата кодова дума на Соренсен. Така „Дрънкалник“ ставаше резервен компютър. Колкото до това, за което можеше да се използва Соренсен, Стен попита:
— Качваш ли се понякога на стените, за да слухтиш наоколо?
— Много… рядко. Трудно е… с моите… травми.
Вирунга стисна по-здраво бастуна си.
— Когато погледнеш към града, какво виждаш?
Вирунга се засмя.
— Напоследък… няколко големи… ями… в земята. Нашите бомбардировачи… се справиха… добре!
— Точно така — съгласи се Стен. — Но друго имам предвид. Като стар артилерист. Какво виждаш, като погледнеш града?
Огромните вежди на Вирунга се свъсиха и очите му почти се загубиха в тях. След това той отново се засмя, но този път смехът му приличаше на лай.
— Колдиез… е най-високата… точка. Ако… имах… моите… оръдия…
За кратко се унесе в мечти за падащи върху Хийт снаряди. Негови снаряди. След това внезапно се съсредоточи. Стен долови, че пред очите му проблясват координати. Имаше толкова много възможни цели. Вирунга се размърда на стола — припомняше си складираните оръжия, скрити в катакомбите.
— Мога… да взема… оръдията. Те са… много… остарели. Но… мога… да ги… поправя.
Престана да планира и се втренчи в Стен. В последвалия въпрос нямаше „ако“, „как“ или „но“.
— Кога? Само… кажи… кога?
Стен се надигна и пристъпи към н’раняеца. Стисна огромната мощна буца от покрити с козина мускули и кокали, която Вирунга наричаше рамо, и каза:
— Ще ти дам сигнал. Но се подгответе.
Вирунга кимна едва-едва. Но Стен беше сигурен, че отново се вижда като капитан на батарея и вече изтегля оръдията на стрелкова позиция.
51.
Стен се измъкна от Колдиез много преди зазоряване. Съгласно плана се скри в чакъла край древния манастир и изчака редиците сънени работници, които всеки ден вървяха под строй към фабриките. Пропусна първите две групи.
Беше прекалено чистичък за парцаливите банди от текстилни работници, които боядисваха платове. Третата група беше малко по-чиста и по-добре облечена. От разговорите, които подслуша, след като се присъедини към тях, стана ясно, че повечето от тези таански работници превиват гръб над фармацевтични котли или бачкат в заводи за оръжия.
Когато всички достатъчно се разсъниха, за да се запитат кой е новият, вече бяха в центъра на града и Стен се отдели от тях и потъна в една тълпа пазаруващи. Купи си пазарска чанта и една мазна топка от някакъв животински протеин, след което си проби път с лакти в една редица таанци, които се движеха горе-долу в посоката Шабоя и „Котън Клъб“. Още два завоя, спускане по една алея и щеше да си бъде у дома с хубава студена бира в ръка.
В тълпата пред него настъпи раздвижване, последвано от объркано мърморене. Преди Стен да успее да разбере какво става, тълпата зави край ъгъла, където я пресрещна дълъг кордон таански ченгета в зелени униформи — бяха се пръснали по улицата и блокираха движението. Сърцето на Стен подскочи и той тръгна срещу движението, като настъпваше другите по пръстите, без да обръща внимание на протестите им. Докато се промъкваше, друга дълга зелена редица се изви като змия през улицата и блокира и този път изхода. Беше попаднал в капана на таанска хайка!
Мускулестите ченгета притиснаха тълпата с вдигнати шокови палки и изпънати напред черни щитове. Тълпата беше необичайно — мина му през ума — стихнала, мърморенето се стаи до объркано мучене, накъсвано от отделни викове от болка, щом някой попаднеше под удара на шокова палка.
След малко от основните полицейски кордони се отделиха фаланги, които се пръснаха сред тълпата. По пагоните Стен разбра, че фалангите са само от сержанти, Оглеждаха като дебнещи ловци лицата в тълпата и подбираха отделни индивиди с крясъци: „Ти! Ти! Ти!“. Преди жертвата да успее да реагира, я изблъскваха в клина от полицаи и я отмъкваха.
Стен се опитваше да отстъпи, да се промъкне до някоя стена, за да си пробие път сред обграждащата го навалица. И тъкмо забиваше лакът назад, като очакваше пак да удари някого в гърдите, когато един огромен сержант го забеляза, изпъна палката си към него като сопа и изкрещя: „Ти!“.
Преди Стен да се усети, нечия силна ръка го изблъска в клина и го поведе неизвестно накъде.
Над един милион души бяха наблъскани на гигантския централен площад на Хийт. Късното сутрешно слънце напичаше, а тълпата беше толкова плътна, че вонята на потните тела се издигаше като мъгла над предисторическо блато.
От трите страни бяха поставени многоетажни видеоекрани. На четвъртата имаше висока порта-сцена, зад която се простираше почернялата яма с разрушените останки от двореца на Висшия съвет на таанците.
Групата на Стен беше изтикана в периферията на тълпата, бяха набутали в ръцете им огромни плакати. Все още в очакване брадвата да се стовари върху главата му, Стен погледна плаката, който държеше. „Долу
