Когато излязоха от ресторанта, Суворов погледна Шапел и изрази съжаленията си. Беше напил своя водач и нов приятел. Очевидно беше, че за младежа няма да е безопасно да се придвижва по тези бедняшки улици в това състояние.
Налагаше се Шапел да отиде да преспи при него. По дяволите, в онова шибано имение, което бил наел, имало стаи за цяла мироопазваща мисия.
На пълен стомах и с преливаща от мисли глава Шапел не изпита затруднения да се съгласи.
Съгласи се и на следващия ден, когато Суворов му предложи да прецени дали не би могъл да остане още известно време.
— Предполагам и за двамата е ясно, че имам нужда от водач на тази шибана планета. Освен това с теб разговарям с лекота, синко.
— Настина ми допада онова, което ми разказвате за Императора. Научавам много неща.
След месец и половина Суворов подари на Шапел автоматична пушка и му показа стрелбището под имението.
49.
Главната/лична квартира на Лейди Атаго беше толкова спартанска и предназначена за една-единствена цел, колкото начинът й на мислене. Мебелировката беше оскъдна и умишлено неудобна. Това не беше място за разпускане, а за светкавично вземане на решения. Пристигаха сътрудници за доклад, сядаха на твърдите неудобни ръбести мебели, за да чуят нейните решения или забележки, след което моментално си тръгваха, та други да заемат местата им.
Единствената вещ на бюрото й беше миниатюрна факс разпечатка на Вечния император в рамка. Държеше я там, за да е постоянно съсредоточена върху врага си. Атаго би се изненадала, ако научеше, че наскоро нейният портрет бе заместил този на лорд Феерле на стената в кабинета на Вечния император.
На отсрещната стена — от черно стъкло — имаше постоянно променяща се карта на оспорваните зони. Позициите на Империята бяха в червено, а тези на таанците — в зелено. Напоследък зелените зони бързо се свиваха, като шагренова кожа, а се бе появила и една червена стрела, насочена към Граничните светове. Дори Еребус, далечната система, която лейди Атаго собственоръчно бе превърнала в една от най-великите военни фабрики в историята, се намираше под трайния контрол на Империята.
Лейди Атаго би била смятана за военен гений във всяка епоха. След смъртта на Феерле тя залегна над картата на бойните действия в търсене на неочаквания удар, който би обърнал вълната.
Макар да не беше чувала никога за Наполеон, Атаго би разбрала и одобрила решението му да дислоцира трийсет и пет хилядна армия в Египет, привидно далеч от основния театър. И би се учудила на провалите на опитите му да нападне във фланг Великобритания и Ирландия. Разсъжденията бяха основателни. Единствено прилагането им бе мърляво. И, както става с много от великите генерали, подробностите й идваха в повече. Беше й пределно ясно, че каквато и да е целта, най-напред трябва да подготви сцената. Нуждаеше се от една победа, при това спешно.
Единственото възможно място за подобна победа бяха Граничните светове. Най-отчайващото беше, че трябваше да изчака първо Императорът да изиграе картата си, след което да направи опит да го надцака. А лейди Атаго беше прекалено много таанка, за да е добра в играта на дебнене.
Към безсилието й се добавяше постоянният лай на адютантите й, които искаха да насочат вниманието й към едно, оплакваха се от друго и непрекъснато настояваха да се съсредоточи върху крайния резултат. Рано тази сутрин например финансовите й съветници бяха дошли да я предупредят, че хазната е празна, и да размахат платежни нареждания от съюзници и неутрални.
— Кажете им да чакат — отвърна ядосано тя. — Не съм чула някой от имперските банкери да тормози Императора. А тази война със сигурност му излиза пет или шест пъти по-скъпо, отколкото на нас.
— Това е друго — отговори един от съветниците. — Императорът има финансов график. Ние — не. При това той води войната със средства, заети при три процента лихва. Ние я водим с лихви от над петдесет процента.
Лейди Атаго не знаеше дали да се развика да екзекутират незабавно съветника, или да заплаче, макар плачът да беше нещо, до което таанците не прибягваха току-така. Войнишката й душа страдаше от това, че конфликтът може да се изроди в нещо толкова мръсно като парите. Но съветниците я увериха, че не всичко е загубено.
След битката за Граничните светове — ако в нея бъдеше постигната победа — щяха да могат да преговарят за по-добри условия и от кранчето отново щяха да потекат пари. Но засега единственото, което можеше да направи, беше да заповяда секвестирането, прибирането и разпродаването на всичко с някаква стойност.
Съветниците не смееха да й кажат, че не е останало почти нищо. Дори вътрешните стени от плас и изолацията на най-мизерните таански жилища вече бяха отнесени от съдия-изпълнителите и продадени за скрап.
Така че, лишена от каквато и да било възможност за действие, лейди Атаго обърна погледа си навътре. След като все още не можеше да воюва, поне щеше да въведе ред в къщата на таанците. Номер едно беше прихванатият списък от седемдесет и двама предатели. Пристъпи към проблема с хладно доволство. Таанската военна полиция вече беше започнала чистката.
Освен тези седемдесет и две жалки твари арестуваха всеки, свързан по един или друг начин с тях. На всичко отгоре всеки ден изплуваха нови и нови имена. Лейди Атаго знаеше, че някои от жертвите са невинни — имената им фигурираха в списъка само защото бяха сбъркали кого да си изберат за врагове. Но беше готова да преживее този факт. Освен това разполагаше със списък и на тези, които съобщаваха имената. Вече беше започнала да разпорежда полицейски проверки по домовете им. Претъпкването на затворите и военните съдилища със заподозрени беше отдушник за гнева й. Беше ново и по-различно броене на трупове, но също й доставяше удоволствие.
Поради всичко това лейди Атаго сияеше в цялото си великолепие, когато покани Вихман в кабинета си. Само да можеха риалитата да запечатат момента, мина й през ума, докато го приветстваше. Беше красива, чувствена и вдъхваща страхопочитание — всеки милиметър от великолепното й тяло показваше, че е велика таанска героиня. Като я гледаше и усещаше близостта й, Вихман изпита увереност, че настоящите трудности са временни и че победата в края на краищата ще е на страната на праведните.
Целта на посещението на лорд Вихман беше да помогне на Атаго да излови инакомислещите. Бе дошъл въоръжен с постоянно разрастващите се доказателства за престъпността и корупцията на Хийт, събирани от Ло Прек.
Ло Прек беше проучил хиляди полицейски и разузнавателни доклади и беше отсял доказателства за това, че Хийт е залята от вълна от престъпления и несъгласие. При това беше издирил голям брой от извършителите на напомнящите дребно хулиганство престъпления — отговорни чиновници и служители. Фактът, че повечето от набедените всъщност бяха невинни, нямаше никакво значение, защото Ло Прек беше разкрил повтарящ се модел, водещ до необоримото заключение, че зад вълната от престъпления стои имперска конспирация.
Ло Прек беше прав за всеки детайл, включително по отношение на факта, че Стен не само стои зад цялата тази конспирация, но и я ръководи. Това беше единствената точка, в която Вихман се съмняваше и която за момента скриваше от лейди Атаго. Ло Прек формулираше колебливо заключенията си, а Вихман се усмихваше под мустак на вманиачеността му.
Щом стръвта — митичният Стен — даваше такива перфектни резултати, Вихман беше готов да го подкрепя. От това, че Ло Прек е луд, не следваше, че е глупав.
Докато лейди Атаго разлистваше страниците с нарастващ възторг, Вихман се поздрави за прозорливостта си да внедри Ло Прек в организацията си.
— Точно онова, от което се нуждаем — заключи Атаго. — Възхищавам се на всеотдайността ви. Дали не би могло и някои други… Трябва да призная, че някои от членовете на Съвета ме разочароват. Правят единствено минимално необходимото. Не поемат никаква инициатива. Не полагат никакви допълнителни усилия. Понякога се питам дали не очакват сама да се преборя с целия този проблем.
Вихман преля от задоволство, но предпочете да защити плахо колегите си. Лейди Атаго му махна с ръка да млъкне.
