презаредиха автоматично и картечниците продължиха да стрелят.
Лари и Фая Аркулер бяха прерязани почти наполовина.
Трийсет и девет…
Снайперист държеше Хавел на прицел… загуби го за миг при експлозиите на гранатите… после натисна спусъка. Снарядът, пълен с АМ2, разкъса гръдния кош на Хавел.
Четирийсет и две…
Корум и Владива тичаха на зигзаг… претърколваха се… стреляха… Огънят на картечниците ги застигна и покоси.
Стен откри, че е напълно безпомощен. Зашеметен. Дезориентиран. Понечи да се изправи на крака и тогава инстинктите от „Богомолка“ взеха връх. Претърколи се няколко пъти. Някак си успя да не изпусне картечния си пистолет. Снаряди профучаваха на сантиметри над главата му и избухваха. Той се озова отново в падината. В безопасност. Остани тук, каза му разумът. Няма да те забележат. Няма да те открият.
Тялото му отказа да се подчини. Той свали бойните си дрехи, дръпна предпазителя на една граната и хвърли костюма обратно на бодливата тел.
Първата граната се взриви, последваха я и други в бърза серия от експлозии.
Стен се изправи, залитайки. Настрани. Открит си. Движи се! Другите! Майната им на другите — те са мъртви! Изпълнявай проклетите заповеди!
От дима изпълзя патрул от петима. Стен вдигна оръжието си и натисна спусъка — мъжете се превърнаха в кървава каша, докато зад тях АМ2-куршумите разкъсваха оградата от бодлива тел и сензорите й.
Давай през телта, нищо, че реже.
Шум на вода. Тичай, по дяволите! Не боли.
Насип. Взе го със скок — страхуваше се да не падне на скали, надяваше се да има вода. Нито едно от двете. Блъсна се в нещо кръгло… разкъсващата прегръдка на навита и ръждясала бодлива тел.
Извади ножа от ръката си, човече!
Замахни!
Нямаше по какво да замахне. Незнайно как ножът остана в „ножницата“ си, а Стен стремглаво се устреми надолу, падна във водата и потъна.
Зад него се стреляше.
Куршумите пляскаха по водната повърхност.
По-надълбоко. Гмурни се. Стигни дъното. Задръж скапания си дъх. Нямаш нужда от кислород.
Сега. Изплувай. Глътка въздух и потапяне. Плувай, ако можеш. Остави течението да те носи. Надалеч. Надолу по реката.
Едната му ръка се вмъкна под униформата, откри малка кутийка, щракна капака й и натисна бутона.
Плувай. Можеш.
Ще бъдеш в безопасност.
Плувай по течението на реката. Там е Алекс. Сборният пункт.
Стен осъзна, че няма начин да успее.
Килгър крачеше напред-назад из контролната зала на тактическия кораб, нямаше кой знае колко място за разходки — можеше да направи най-много четири-пет крачки, преди да се блъсне в нещо.
Корабът беше кацнал на брега на реката, избран за сборен пункт. Алекс беше оставил люка отворен. Заповедите бяха ясни и точни: да чака тук до час преди разсъмване или докато не бъде разкрит. Ако никой не се появи, трябваше да се завърне в океана и да не се отдалечава от устието на реката. Ако нещо в операцията се объркаше, отрядът щеше да се опита да се изплъзне от преследвачите си и да стигне до руините на Рийдспорт. Ако и там контактът се провалеше, той трябваше да напусне планетата и да докладва.
От не много далеч се чуваха звуци сякаш от ада. Алекс се надяваше, че са от нападението на отряда, а не от очакваща ги засада. Още веднъж изруга Стен, после избухна в проклятия, когато от комуникационната уредба се понесоха пронизителни писъци.
Един от екраните показваше изображение на областта около целта. Точно отвъд нея проблесна малка червена светлинка — идваше откъм реката. От средата на реката, разкри му картата.
— Мамка му! — ругатнята му дойде отвътре. Светлината — както и сигналът — се излъчваха от стандартен предавател за определяне на местоположение. Всеки член на отряда носеше такъв, заповедта бе да го активира само ако не успее да стигне до сборния пункт навреме. Но в никакъв случай в близост до целта.
Зов за помощ. Само един.
Килгър увеличи образа, за да види дали има и други. Нищо.
Пръстите му напипаха микрофон.
— Говори транспортът. Идвайте.
Нищо. Само тишина. Светлинката продължи да примигва.
На Килгър му трябваше около наносекунда, за да реши, че всичките му заповеди могат да вървят по дяволите. Миг по-късно той излетя с тактическия кораб, включи мощните двигатели „Юкава“ — нека да са проклети всички, които видят пламъците — и подкара напред срещу течението на реката.
Един от екраните проблесна. Шест грависледа.
Алекс премести едната си ръка от пулта за управление и дръпна една ръчка. Тежките картечници на тактическия кораб затрещяха. Той се отклони от курса си, бръсна върховете на първите секвои от гъстата гора и за малко да навлезе в нея, но успя да овладее управлението. Продължи да стреля през падащите отломки от грависледовете, когато по високоговорителя се чу глас:
— До неидентифицирания тактически кораб! Приземете се, или ще стреляме!
Алекс беше принуден да се издигне над пролома. Зададе на кораба курс на движение по свиваща се спирала, отстъпи три крачки от контролното табло и натисна „Изстрелване на всичко“ на отдавна активирания оръжеен панел. Осем „Гоблин XIX“ се устремиха нагоре. Надяваше се, че интелигентните самонасочващи устройства на противокорабните ракети със среден обхват са „будни“. Върна се на пулта за управление, за да спусне кораба обратно надолу. Скалите останаха назад, Килгър летеше почти над мигащата светлинка — и в зоната под тревога на врага.
Завъртя кораба, все още на пълна мощност, стабилизаторите и навигационните устройства нададоха вой. Изключи двигателя и превключи на маклийновите генератори.
Високо над него разцъфна ядрено кълбо.
Килгър се спусна долу и се озова над люка. Малко по-нататък течението носеше към него тяло. Неподвижно. После едната ръка се повдигна в опит да загребе.
Килгър се протегна… за малко да падне… но успя да докопа разкъсания комбинезон. Изтегли мъжа в кораба и се върна обратно на пулта за управление. Включи на пълна мощност, пръстите му прескачаха с невероятна скорост по таблото. Едва успя да затвори люка, преди тактическият кораб да набере височина, право нагоре през ядрения взрив, изличил имперския боен кораб, озовал се там.
Може би успя благодарение на яростната внезапност на действията си или просто заради шотландския си късмет. Но корабът напусна планетата и изчезна безмълвно с пълна АМ2-тяга.
Зад него Стен лежеше в безсъзнание. Мозъкът му беше претърпял сътресение, а тялото му, изпълнило задачата си да оцелее, възстановяваше силите си.
Глава 12
Библиотекарката и останалите членове на персонала се чудеха какво ли бъдеще ги очаква, ако — или по-скоро когато — шефът им си тръгнеше оттук. Някои мислеха, че при подобни обстоятелства самоубийството не е лоша идея, други се готвеха за пълен нервен срив. Самата библиотекарка виждаше пред себе си две възможности за нова кариера: да постъпи в компания за производство на оргиастични живина или, може би, да стане сериен убиец.
Работата й изведнъж се беше превърнала в абсолютен денонощен кошмар.
В началото не беше така, нито пък през близо петте години, през които заемаше този пост. Всъщност
