съберат оцелелите от поразените кораби на Бор. Както можеха… ако можеха.
Трябваше да възстановят мощността на всеки кораб, но да изоставят всички, които не могат да поддържат максимална скорост.
Следваше деликатната част. При пълна скорост единиците му скоро щяха да свършат горивото си.
Той даде още заповеди. Корабите на Бор се приближиха към пленения конвой. На всеки от тях бяха най-добрите им специалисти по зареждане с гориво. Само два кораба на Бор нямаха гориво да се придвижат — но Стен вече разполагаше с кораби с пълна мощност, готови да ги обслужат и заредят с енергия.
— Май току-що направихте най-големия обир в историята, адмирале — каза Килгър.
Стен се усмихна, после се отправи към другия екран.
— Жертви?
Не изпита голяма радост от победата. Беше загубил почти половината си сили. Ото се приближи до него и погледна данните.
— По-добре, отколкото очаквах, по-зле, отколкото се надявах. Но боговете решават.
Стен кимна. Може би. Но защо, по дяволите, трябваше да са толкова кръвожадни?
— Спомняш ли си езерото, Стен?
Стен помнеше. А сега имаше и горивото да започне войната си.
КНИГА ТРЕТА
БАЩА НА ОТЕЧЕСТВОТО
Глава 20
Пет минути след като се качи на борда на „Сантана“, Рашид реши, че Патипонг е можел да направи някои още по-съществени забележки относно дракха, в който той нагазваше в момента. После се зачуди защо му е отнело толкова време, за да го осъзнае.
Сигурно е било заради лудата суетня. И капитан Джарвис, и помощник-капитан Моран се оттеглиха да обсъждат плановете си, щом се качиха на кораба. Навярно, помисли си Рашид, не би трябвало да обмислят нещо друго, освен непосредственото излитане, защото можеха да се появят доста неприятни алтернативи.
Няколко поколения деляха „Сантана“ от времето, когато е можел да мине за малък товарен кораб. Не ставаше за друго освен за старо желязо, но явно собственикът му беше решил, че в корпуса му все още искри живот и може да донесе печалба.
Вероятно никога не бе блестял с красота. Когато грависледът на космодрума докара Моран, Джарвис и новия им готвач на рампата, водеща към кораба, Рашид се опита да отгатне за какво е бил проектиран „Сантана“. Не му хрумна нищо. Корабът се състоеше от три издължени „жълъда“, свързани с Х-образни връзки отгоре и отдолу. По средата, между „жълъдите“ се извисяваше огромна цистерна. Двигатели и гориво, реши Рашид. Но защо отпред? Възможно ли беше развалината отначало да е била захранвана с някакво друго гориво, а не с АМ2? Невъзможно. Никой не би си играл да преправя подобен динозавър. Нито биха му издали разрешителни. Или напротив?
В единия „жълъд“ се намираха контролните зали и отделенията на екипажа, в другите два имаше товар. Помещенията за екипажа бяха също толкова объркващи, колкото и външния вид на „Сантана“. Рашид се загуби на няколко пъти, преди да открие кухнята и каютата си. Някои коридори бяха преграждани, после, според прищявката на поредния собственик, в тях бяха изрязвани отвори. Подмина отсеци, пълни с отдавна изоставени машини, за които явно е било по-евтино да бъдат изключени, отколкото предадени за старо желязо. Рашид очакваше най-лошото, когато се добра до царството си. Оказа се оптимист. Печките- близнаци бяха толкова стари, че най-вероятно работеха с дърва. По-късно щеше да мисли за този проблем. Откри каютата си и изпита благодарност. Беше ужасно мръсна, естествено. Но поне работата му като готвач му осигуряваше самостоятелно помещение.
Койката — ако висящото от едната стена походно легло заслужаваше тази титла — имаше предпазни колани. Рашид сериозно се замисли дали да не се върже с тях преди излитането. По този начин, ако „Сантана“ се разпаднеше, както очевидно смяташе да направи, щеше да остане един разпознаваем труп за погребението в полето на просяците.
Вяло си помисли, че това наистина ще се окаже такова приключение, каквото Патипонг беше обещал, и зачака корабът да отлети от Йонгчукл.
Корабите не „ревяха“ в космоса, освен може би в старовремеските документални филми или в нескопосано направените живина. Но „Сантана“ правеше точно това. За миг и на него самия му се докрещя. Генераторите на Маклийн създаваха усещането, че „надолу“ е в десетина различни посоки, преди двигателите „Юкава“ да се включат. От мостика задържаха „Сантана“ на „Юкава“, докато корабът не напусна атмосферата. Ужасно хабене на енергия — но най-вероятно преходът към АМ2-гориво в атмосферата значеше сигурна гибел за тази развалина.
Комуникационната уредба изжужа.
— Готвач. Спри да се размотаваш. Офицерската вечеря да е готова до час. Екипажът ще яде малко след това.
Рашид отиде в кухнята, където го чакаше Моран. Забеляза, че помощник-капитанът носи огнестрелно оръжие.
Моран го заведе до складовото помещение, отключи го и му каза да си избере, каквито продукти пожелае.
— За колко души готвя?
— От тези припаси — за мен, капитана, главния инженер. Припасите за екипажа са извън кухнята. Храната трябва да е за дванайсет души.
Рашид не се изненада, че припасите в заключения склад се различават от тези в хранилището за екипажа. Офицерските дажби бяха по стандартите за корабите, но за екипажа имаше само дълготрайни войнишки припаси, изостанали кой знае откога — ако ги дадат на военните, те със сигурност биха се вдигнали на бунт. Да. Плачеха за метеж.
Рашид се опита да скалъпи няколко менюта от продуктите, с които разполагаше. Беше гений в умението да сготви нещо прилично от всеки дракх, който му даваха. Гений да, но не и бог. Подправки? Някаква синтетична течност с вкус на сироп. Сол… и тези стари военни дажби май бяха обработени със сол. Всичко останало отдавна беше изгубило вкуса си.
Забърка различни видове храни в каша, която се надяваше, че може да мине за яхния, постави я на котлона и приготви вечеря за офицерите.
Оказа се, че не е необходимо да полага особени усилия. Джарвис се беше оттеглил в каютата си, за да се награди за успешното извеждане на „Сантана“ от атмосферата. Моран механично поглъщаше храната, докато си играеше със салфетката. Главният инженер, мрачна жена на име Д’вийн, изгълта половината от порцията си и изчезна в машинното отделение. И тя като Моран беше въоръжена.
После трябваше да нахрани екипажа. Оказа се, че няма нужда.
Поне за шест вахти моряците нямаше да изтрезнеят достатъчно, за да се появят на масата.
Така че Рашид прекара времето си в чистене на кухнята и в мислене. Какво правеше тук? И по-важното, защо му се струваше, че е на правилното място? Не можеше да каже. Почисти кухнята. Моран отхвърли молбата му да облече скафандър, да изтегли атмосферата и да остави боклуците да изчезнат във вакуума.
— Първо, не знам дали скапаната клапа работи. Второ, не искам да рискувам нарушения в целостта на корпуса. Трето, няма гаранция, че ще успеем да се херметизираме успешно, след като приключиш. Четвърто, никой не се интересува от тази работа. Пето, затрупан съм с достатъчно дракх, за който да мисля. Махни се от мостика ми. Следващия път няма да си тръгнеш жив.
Рашид схвана.
На вечеря Моран неохотно похвали готвача. Ястието пред него беше по-хубаво от обичайното. Рашид откровено призна, че е използвал някои нови подправки. Глюкоза, ацетонови съединения, минерали, мазнини, креатин… Моран му нареди да млъкне, преди Рашид да успее да спомене пикочната киселина.
