В Кайренес — особено на Дюзабъл — имаше озадачаващ механичен закон, който се задействаше в края на всеки избирателен период. В мига, в който изборите приключеха, компютърът се претоварваше и блокираше. Половината нощ оставаше така. Пращаха екипи от скъпоплатени техници да го оправят и оставаха да клатят глави над чаши с горчив каф.
В подходящото време щяха да се чуят радостните възгласи на техниците и компютърът щеше да проработи, преброявайки гласовете и изплювайки резултатите.
Никой не очакваше с трепет резултатите при този последен акт. Йелад винаги печелеше.
Тайренът събра екипа си в салона за отдих. Въпреки кошмара, който го преследваше цял ден и цяла нощ, настроението му беше сравнително добро. Пиянството му само допринасяше за това. Още повече помагаше фактът, че механичният закон се беше проявил за пореден път точно навреме. Спасен от развален компютър. Той се захили, отпи голяма глътка от бутилката и изръмжа на главния си регистратор да се захваща за работа. Екранът на бюрото на Йелад светна. Сега щеше да види какво точно се е случило.
Предполагаше се — по дяволите, всъщност винаги ставаше така, — че сега започваше истинското преброяване. „Поправеният“ компютър щеше да се включи. Първата му задача беше да покаже окръзите, където печели опонентът му. Това щеше да позволи на Йелад да разбере силата му. После той щеше да преброи собствения си вот и разликата до победата щеше да бъде попълнена от милионите мъртви избиратели на негово разположение.
Трябваше да бъде внимателен. Ако мамеше твърде откровено, сериозните разследвания щяха да унищожат първата година от мандата му. Този път обаче Йелад нямаше да играе предпазливо. Тактиката на Уолш го караше да жадува за отмъщение. Щеше да погребе малката гад в свлачище с епични размери.
Йелад скочи, когато чу регистратора да изстенва. Какво ставаше, по дяволите?
Гласовете на Уолш пристигаха. Изливаха се. В окръг след окръг печелеше врагът.
Половин час по-късно Йелад изтрезня набързо. Беше затънал в дракх. Гласовете, които го деляха от Уолш, бяха толкова много, че щеше да му се наложи да използва всяко мъртво същество от файловете си. За да се окуражи, пресуши половината бутилка на един дъх. Добре. Щеше да направи необходимото. Да става каквото ще. Отново щеше да е тайрен.
Припряно заповяда на регистратора си да стартира набелязването на окръзи. Приготви се за дълга нощ на броене.
Нощта се оказа къса. Един час по-късно ужасната истина лъсна.
Вотът за Йелад практически не съществуваше.
По-късно се досети. Някой беше бърникал в компютъра. Навсякъде из Дюзабъл, всеки път, когато гласоподавател натискаше бутона, гласът биваше записван за Уолш. Официалните данни му даваха малко по-малко от половин милион гласа.
Мъртвите на Дюзабъл спаха спокойно в гробовете си тази нощ.
Йелад беше загубил.
От този миг нататък щяха да го наричат с презрителното „Йелад Свлачището“.
Рашид не отиде на празненството по случай победата на Уолш и Кенна. Вместо това си уреди частна среща със солон Кенна в кабинета му. Време беше да определи цената си.
Мисълта се появи, докато гледаше как резултатите от изборите изплуват на екрана. Обзе го поразяващо чувство за неотложност. Трябваше да действа. Бързо.
Докато се устремяваше към набързо уредената среща с Кенна, гъстите облаци, обгръщали съзнанието му досега, започнаха да се изпаряват, а после се стопиха напълно.
Беше преминал последното изпитание.
Кенна беше облекчен, когато Рашид му каза от какво има нужда: бърз кораб, зареден с всичкото АМ2, което може да побере, готов за излитане в следващите шест часа. Кенна сметна това за дребна отплата. Беше решил, че Рашид ще посегне към касите с мордида. Не че не го заслужаваше. Всъщност искането му се стори толкова незначително, че дори покварената душа на Кенна изпита леко неудобство.
— Сигурен ли си — настоя той, — че не можем да ти дадем нещо повече?
— Може би — дойде отговорът. — Не съм сигурен. Но защо не се отпуснеш точно сега. Позабавлявай се. Ще те потърся.
Вечният император стисна ръката на един изключително доволен политик.
Глава 25
Ключът към Кралството не изглеждаше впечатляващ — но това бе умишлено. Беше малък спътник, един сред десетината по-малки и по-големи, които обикаляха около отдалечена гигантска планета. Системата беше забележителна поради две причини. Нямаше никаква търговска стойност и беше далеч отвъд най- затънтения край на вселената.
Спътникът беше изграден преди няколко века. За целта бе избран астероид с подходяща големина. Срещу заплащане космически екипи издълбаха тунели по предварително изработен план и прокараха кабели в тях. Сетне запълниха изкопите. Първият екип беше получил парите си с уведомлението, че са участвали в таен имперски проект. После докараха втори екип, за да построи малко подземно убежище и подземен док на няколко километра от него, отделен от убежището от висок хребет. В убежището имаше генератори, припаси и няколко сложни и трудни за описание комуникационни съоръжения. И на втория екип беше платено. С течение на времето онези, които бяха работили в екипите, някак придобиха впечатлението, че проектът се е провалил. Просто поредният безрезултатен изследователски опит.
Роботи-тласкачи преместиха астероида на определеното за него място около газовия гигант и го нагласиха на орбитата му. По-късно бяха изпратени екипи на „Богомолка“, за да поставят различни охранителни сензори из системата. На тях не беше казано за съществуването на астероида.
Имаше още четири други „ключа“, разпръснати из вселената, местоположението им беше известно само на Вечния император. Предназначението им беше едно и също.
Датчиците бяха програмирани да пропуснат само Вечния император и за целта съдържаха всевъзможни скенери за определяне на ДНК, отпечатъците от пори, дори включваха биометричната класификация на Бертийон. Ако някой друг проникнеше в убежището, комуникационните уредби щяха да се разтопят в неразпознаваема купчина метал.
Те бяха свързани с кораб, някъде в… друго пространство… и с роботизираните минни и фабрични кораби около него. При подаден сигнал разпоредбите, издадени от кораба, щяха да се променят. Зареждането с АМ2 щеше да започне.
Дългите влакове от роботизирани „танкери“ също можеха да се контролират от спътника. При дадени обстоятелства, като например инцидентната смърт на Вечния император, те можеха да бъдат прехвърлени към уговорените складови светове. Или, при други обстоятелства, другаде. За да награди верните и да накаже неверните, или обратното, в зависимост от преценката на Вечния император кой е най-бързият и плавен начин да си възвърне контрола.
Вечният император навлезе бавно в системата. Не бързаше особено. Непрекъснато поглеждаше сложните приемници, които бе поискал да бъдат инсталирани на кораба, даден му от благодарния Кенна. Ако който и да е от сензорите покажеше, че в системата е навлязъл някой — заблудил се миньорски кораб, сонда или скитаща се яхта, — имаше само един избор. Веднага да спре и да се отправи към друг от спътниците, който му се стореше най-подходящ за втори команден център.
Разположените извън системата датчици не отчитаха нищо нередно. Императорът рискува дъговиден полет над системата. Отново нищо. Той навлезе отново в системата и се приближи към газовия гигант. Сензорите не долавяха нищо извън обичайното.
Мина до спътника през полусферата, намираща се от обратната страна на убежището, и като прелетя ниско до повърхността, стигна до дока. Шлюзовете се отвориха — сензорите отново не показаха нищо тревожно — и той кацна.
Облече си костюма, увери се, че поддържащите механизми са включени, и се отправи към убежището.
Докато преполовяваше пътя към хребета, си каза, че е твърде параноичен. Не беше лесно наистина да
