планините до Турция.
След седмица Шоу отново срещна пилота, когато той се върна да докара провизии. Беше успял на косъм да се добере до базата си: двигателите на хеликоптера закихали, когато докоснал площадката.
Дали момиченцето е оживяло?
Пилотът не знаеше. Изглеждаше съмнително предвид обширното изгаряне. Но никой от мъжете — пилотът, Шоу, Суенър — нямаше да може да се понася, ако не бяха сторили всичко за спасяването на момиченцето.
Само няколко дни по-рано Шоу се оплакваше от мисията. Тя далеч не беше това, за което се бе обучавал. Ала този следобед, който беше от значение, но му бе донесъл разочарования, наистина го впечатли силно. Той се бе обучавал точно за такива неща.
Представителството на комисаря на Върховния комисариат на Обединените нации за бежанците, официално наричан ВКБ на ООН или просто ООН, започна постепенно да играе по-активна роля в управлението на лагерите. От време на време имаше значителни търкания между ВКБ, Турция, специалните сили и кюрдите. Често бяха необходими няколко дни, за да се изградят работни отношения. В някои случаи добрите отношения се създаваха само пред лицето на опасността. В един лагер женският персонал от ВКБ беше нападнат от иракски тайни агенти; жените се оттеглиха в палатката си и бяха заобиколени. Войниците от специалните сили успяха да измъкнат жените на безопасно място без нито един изстрел.
Иракските тайни агенти представляваха проблем за целия регион, но за американците бе трудно да ги открият и да се справят направо с проблема. По едно време показаха на Флорър в Заху, една от крепостите на кюрдите, лични карти на агенти от иракската тайна служба. Но американците не можеха да си позволят да си играят на детективи и Флорър не обеща никакви действия.
— Няма проблем — кюрдите уверяваха американците, като оставиха на въображението им да реши какво означава това. По-късно войниците от специалните сили научиха, че партизаните са атакували с гранати централата на тайната полицейска служба, след което довършили оцелелите със стрелба.
Пеш Мерга
Американската политика беше в полза на партизаните Пеш Мерга поради практически, както и политически причини. Кюрдското ръководство представляваше инфраструктурата на съпротивата и те като американците се противопоставяха на Саддам Хюсеин. Но общият враг не гарантираше разбирателство; американските подразделения трябваше да се доказват ден след ден в полеви условия.
Скоро след пристигането си Шоу и един от хората му тръгнаха от лагера към област, контролирана от партизаните Пеш Мерга, за среща с други бежанци. Водачът им ги водеше по шестнайсеткилометров маршрут от турската граница, покрай добре въоръжени партизански патрули, докато стигнаха до лагер сред развалините на едно село — унищожено през 80-те години при атака с използване на нервнопаралитичен газ и дефолианти, които ликвидирали цъфтящите някога овощни градини.
Сега там живееха около петстотин до осемстотин души. Партизаните използваха мястото за почивка и снабдяване с припаси на войските, сражаващи се още по на юг.
— Всичко бе организирано — спомня си Шоу. — Местата на отделните семейства бяха отделени. Имаше определено място за събрания на цялото село под един разпънат парашутен купол и навсякъде се виждаха купчини оръжия и провизии.
Двамата американци бяха посрещнати от тежко въоръжени мъже и заведени при Рашид Хаджи, дребен, възрастен мъж, който оглавяваше лагера. Хаджи, многократно раняван герой от кюрдското въстание, им предложи храна и питие — развалени готови за консумация храни (ГКХ) и напитки от прах „Куул-Ейд“, очевидно забъркани със замърсена вода.
Въпреки че Шоу и сержантът му не искаха да пипнат дизентерия, те се стараеха също да не обидят партизаните; нямаха друг избор, освен да приемат тяхното гостоприемство.
— Трябваше да постъпим така в името на добрите отношения, но по-късно същата нощ и двамата платихме цената и от двата края. Тогава аз лично бих предпочел куршума.
Кършнер присъства на няколко срещи с ръководството на Пеш Мерга благодарение на изпратения за него от партизаните автомобил.
— Независимо в каква кола се качвахме, ние винаги използвахме 125 на сто от вместимостта й — спомня си Кършнер. — Винаги бяхме наблъскани като сардели.
Носех пистолет; всички останали в колата имаха автомат „Калашников–47“ или картечница и доколкото си спомням, никое от тези оръжие не бе поставено на предпазител. Прекарвах цялото пътуване в непрекъснато друсане в тези коли и наблюдавах дулата на всички оръжия, за да съм сигурен, че няма случайно да ме застрелят.
Партизаните искаха нещо повече от медицинска помощ и храна от американците; те търсеха широка военна помощ — която не можеха да получат.
— Това беше обичайният балетен танц — спомня си Кършнер. — Двама боксьори се обикалят на ринга, опитвайки да разберат какво ще даде единият и какво другият.
Политическите отношения между различните групи партизани следваха, общо взето, принадлежността им към различните кланове и ориентирането в този лабиринт нерядко беше истински кошмар за американците. Различните групи рядко координираха усилията си, с всяка трябваше да се установява отделен контакт.
Тъй като в подразделенията на специалните сили нямаше такива, които да говорят кюрдски език, първите контакти често бяха плод на творчество в трудни обстоятелства. При един случай група войници от специалните сили попаднаха под спорадичен обстрел, докато наближаваха партизанска позиция. Опитвайки се да уверят кюрдите, че нямат лоши намерения, те се опитаха да извикат, че са американци. Стрелбата продължаваше. Извикаха името на лагера; това също не свърши работа. Накрая един от войниците изрева „Джордж Буш“.
Всички партизани изскочиха от позициите си и започнаха да скандират името на американския президент, превърнал се в герой заради победата във войната в Залива:
— Джордж Буш! Джордж Буш!
Войниците бяха посрещнати като братя.
Накрая малки екипи от специалните сили изградиха лагери в крепостите на партизаните като част от усилията за поддържане на добри отношения. Тъй като въстаниците контролираха голяма част от местността, това увеличи много сигурността и подобри още повече отношенията. Общо взето, американското отношение към Пеш Мерга беше снизходително и приятелско по време на операцията. Но британците имаха различни идеи. Те поставиха бариери в районите си и често не позволяваха преминаването на въоръжени партизани.
Поддържането на контакти
Надеждните комуникации бяха жизненоважни за такава мащабна операция. В планините нямаше телефонни линии и теренът затрудняваше връзката по традиционни радиостанции, но войниците на специалните сили носеха със себе си сателитни радиостанции, така че географията и теренът вече не представляваха бариери за тях.
Въпреки че със сателитните радиостанции се осъществяваше около 95 на сто от връзката, тези устройства не бяха без недостатъци — капацитетът им беше ограничен и връзката трябваше да се осъществява на порции, защото по сателитните честоти имаше ограничено „пространство“.
Хуманитарната операция също изискваше непрекъснат надзор от страна на командването. Генерал Потър посещаваше лагерите всеки ден, като летеше насам-натам, за да проверява положението на място с командирите. След това на планиращи сесии по-късно през деня той разпределяше ресурси, опитвайки се да предвиди нуждите за следващите дни и седмици.
Със стабилизирането на положението работата по разпределение на провизиите постепенно бе прехвърлена на цивилните агенции. В много от лагерите се въведе порционна система с картички. Създадоха се системи за пречистване и разпределение на водата. Изградиха се стоматологични клиники с медици от специалните сили и в някои случаи с други стоматолози; Бил Шоу за пръв път получи шанс да практикува
