основните стоматологични умения, научени по време на обучението — изваждане на гнили зъби, оказване на основна помощ или дори акуширане.
— Това ни изнервяше — спомня си Кършнер. — Не искахме да се озовем в положение да бъдем отговорни или дори косвено замесени в смъртта на някое бебе или нещо подобно. За щастие, всеки наш случай в края на краищата се оправяше. Но това ни изнервяше страхотно.
Нашите момчета много се опасяваха от ислямските забрани да се срещат с техни жени или дори да ги гледат, а изведнъж се налагаше да кажат на някоя жена да легне на походното легло и да запретне полите си… Мъжът с нея винаги носеше пушка.
Фактически самите кюрди отвеждаха бременните жени при медиците — знак за огромно доверие.
Спечеленото от войниците на специалните сили доверие беше повсеместно; отношенията им с кюрдите бяха изключителни.
В един лагер майор Рик Хелфър създаде много здрави работни отношения с лидерите на кюрдите. Един ден те решиха да го почетат. Хиляда деца внезапно обградиха периметъра на специалните сили и започнаха да скандират:
— Хелфър! Хелфър! САЩ! САЩ! Джордж Буш! Джордж Буш!
— Моят народ — извика Хелфър, развеселявайки останалите американци. По-късно той им се отплати, като се облече от глава до пети в одеждите на кюрдски племенен водач.
Животът в бежанските лагери можеше да се превърне в ад за секунди. Няколко дни след демонстрацията на децата за Хелфър същите деца хвърляха камъни по турските войници, дошли в лагера да отмъкнат част от провизиите на бежанците. Турците заредиха пушките си и се строиха в позиция за стрелба. Войниците от специалните сили с насочени оръжия се хвърлиха между турците и бежанците и прогониха турците, предотвратявайки възможно клане.
Мини — постоянна смъртоносна опасност — бяха поставени край пътищата и в много равни, открити местности. Стъпка встрани от познатия път можеше да причини смърт.
Някои деца гледаха на мините като на играчки.
— Те излизаха и събираха мини — разказва Крюгер, — а след това се изкачваха на върха на някой хълм и пускаха мините да се търкалят надолу, за да видят колко далеч могат да стигнат, преди да се взривят.
Мините причиняваха много наранявания и най-вече на деца, които скитаха в някое минно поле, без да съзнават това.
— Спомням си как един войник от специалните сили тичаше към хеликоптера с малко момче, чийто крак бе току-що откъснат — продължава Крюгер, който отстъпил хеликоптера си, за да може детето да бъде евакуирано в болница. — Онзи голям рошав войник от специалните сили с онова малко разкъсано телце в ръцете. Цялото му внимание беше насочено към осигуряване медицинска помощ за детето.
Опасността дебнеше не само кюрдите; наложи се да ампутират крака под коляното на войник от специалните сили, след като стъпи върху мина.
Хора можеха да пострадат дори при хуманитарните операции. СН–47 „Чинук“ е мощен хеликоптер, способен да пренася големи количества храни и други припаси. Масивните му витла, задвижвани от мощни двигатели в двата края на хеликоптера, създават много силно въздушно течение, насочено надолу.
— То можеше да издуха малките деца — спомня си Кършнер. — И хеликоптерът не беше виновен за това. Просто такива са законите на физиката.
Войниците от специалните сили намериха по-безопасни „игри“ за децата от събирането на мини или наблюдаване на кацането на хеликоптери. Една от любимите им игри беше патрулиране из района.
— Момчетата им даваха пасти от ГКХ — продължава Кършнер — като награда за най-много събрани боклуци или нещо подобно.
Посетих един лагер и там видях да се разхожда медик, следван навсякъде от малко четиригодишно момченце. Ако медикът имаше свободна ръка, момченцето се държеше за нея. Накрая попитах каква е работата. Оказа се, че детето се задушило и медикът го спасил с маньовъра на Хаймлич53. Това променило живота му и детето се привързало към медика.
Трудно бе да се открие кюрд, който да не е благодарен в някаква степен на американците. Един кюрдски лидер предложи на Кършнер за жена четиринайсетгодишната си дъщеря.
— Отне ми известно време да го убедя, че сигурно няма да бъде добра идея от моя страна да заведа втора жена у дома.
Култура
Американската и кюрдската култура бяха съвършено различни. Отношението на кюрдите към жените, децата, възрастните и по въпроса за мъжките привилегии караха повечето американци да се чувстват неудобно и, разбира се, така беше и с другата страна.
За кюрдите например децата означаваха нещо много незначително. Наистина възрастните ценяха най- младите членове на тяхното общество — ако децата се нуждаеха от помощ, те им помагаха, когато можеха, — но за тях очевидно беше много по-важно да помагат на други възрастни и особено на старците. Децата често последни получаваха храна, вода и медицински грижи. Мъртвото дете по правило се погребваше в плитък, масов гроб; възрастният получаваше много по-тържествено и индивидуално погребение.
— Те изоставяха децата, които бяха твърди малки или прекалено слаби — просто ги оставяха да умрат — спомня си Кършнер. — За американците представляваше културен проблем необходимостта първо да се погрижат за възрастните. Но човек трябваше да разбира, че старците представляват тяхната обща история — институционалната им памет. Те вземаха решенията. Затова и ударението им падаше върху тях.
Отношението към жените също шокираше американците. Често можеше да се види как някоя жена мъкне тежести, докато мъжете се разхождат без всякакъв багаж. От момичетата се очакваше да се омъжат веднага щом стигнат детеродна възраст. И когато войниците от специалните сили се опитаха да покажат на жените как се прави заместител на кърмата от оризова вода, те почти се сбиха с мъжете, които бяха против преките им контакти с жените. Такива техники трябваше да бъдат показвани първо на мъжете, които след това ги показваха на жените — ако сметнеха, че жените трябва да ги знаят.
Въпреки че някои възгледи на кюрдите притесняваха американците, техните здрави семейни структури осигуряваха база за организиране на хуманитарната помощ. Предимно старейшините вземаха решенията и тези решения обикновено се приемаха без съпротива. Следователно трябваше да се разговаря първо с тях.
— Ако човек кажеше на някой по-възрастен мъж кюрд: „Слушай, защо не доведеш цялото си семейство, защото трябва да направим това и това“, той го правеше — спомня си Кършнер. — Фактически на кюрдите, изглежда, им беше приятно да работят с нашите момчета. И поддържахме наистина добри отношения с тях. Винаги когато се срещахме, те обичаха да разпитват за семействата ни. Искаха да знаят колко деца имаме, как ги издържаме… Те бяха много щедри хора. Биха споделили и последния си залък.
Или дори понякога бяха готови да се разделят с най-скъпото.
— Един ден — спомня си Дик Потър — разговарях с племенните и лагерните старейшини в лагера „Кокурка“ — най-големият, разположен изцяло в Северен Ирак (със 125 000 души население). Спорът беше разгорещен. Старейшините бяха готови да се преместят на юг, но само ако град Дахук се намираше под контрола на екипи на коалиционните сили от ОСИГУРИ КОМФОРТ. Тогава не можех да поема такъв ангажимент и затова спорът продължи с часове.
Когато си тръгвах, старейшините ме изведоха от палатката и ме представиха на двама млади мъже кюрди в превъзходно здраве и около двайсетгодишни. Старейшините бяха чули за сърдечните проблеми на президента Джордж Буш и много тържествено ми заявиха, че ако президентът Буш, техният скъп брат във Вашингтон, се нуждае от ново сърце, тези двама мъже бяха готови да пътуват до Съединените щати, за да станат сърдечни донори. Благодарих на старейшините и им казах, че нашият президент е оздравял, но предадох предложението им на генерал Шаликашвили, за когото ми съобщиха, че го е предал на председателя на Съвета на началник-щабовете, а той от своя страна информирал президента.
Лоялността и щедростта бяха взаимни.
