Въпреки че храната беше подготвена в съответствие с американския вкус, кюрдите бяха толкова гладни, че я изяждаха с благодарност. По-нататък започна да пристига храна от страни донори, която в най-добрия случай бе неподходяща, а в най-лошия — гротескна. Големите седем и половина литрови консерви с царевица бяха в изобилие, но при кюрдите с царевица се хранят животните. Те отваряха консервата, виждаха съдържанието й и я изхвърляха. Навсякъде се виждаха изхвърлени топки сирене. И сливов пудинг — тонове от него бяха докарани със самолети, хеликоптери и камиони. Даже американците не можеха да го ядат.
Опаковането на храната представляваше друг проблем в планинската пустош.
— Нямаше отварачки за консерви, така че кюрдите използваха големи камъни за отварянето им — съобщава Шоу. Разбитите консерви и в много случаи съсипаното им съдържание покриваха земята в лагерите със седмици.
Бежанците предпочитаха леща, ориз, брашно и други продукти, от които можеха да приготвят познатите си храни. Когато пристигна голямо количество от тях, болестите, причинени от недохранване, намаляха.
Медицинската помощ
Водата и хигиената представляваха не по-малки грижи. Когато войските пристигнаха, повечето лагери нямаха тоалетни.
— Всички боледуваха от амебна дизентерия — спомня си Шоу — и отиваха в банята, когато пожелаеха. Реката и потоците се използваха за пиене, къпане, миене на съдове, измиване на мъртвите и най-лошото от всичко — като място за изхвърляне на умрели животни. Нашите медици взеха проби от водата и откриха в нея неизброимо количество микроорганизми.
— В края на април — спомня си Дик Потър — пресата ни критикуваше здравата заради неспособността ни да се справим със заболяване, което смятахме за холера, в лагера „Кокурка“. Умираха много деца.
Изпратихме проби в болница „Луи Пастьор“ в Париж и във военната болница „Ландщул“ в Германия и резултатите бяха еднакви: нямаше холера, а заболяване, което бих нарекъл остро обезводняване с диария. Спомних си за воднистата диария, разпространена във Виетнам, и за голямата детска смъртност от нея. Посетих лагера „Кокурка“ и този път заварих добра организация на медицинското обслужване: „Независимата ирландска болница“, „Лекари без граници“, „Световна медицина“, германският Червен кръст и Червеният полумесец бяха разгърнали полеви болници в центъра на лагера. Медиците от специалните сили бяха по околните хълмове и по-малки лагери, грижейки се за болните; всеки, нуждаещ се от специализирана помощ, бе изпращан в центъра на лагера в някоя от международните полеви болници.
— Когато пристигнах, около шестстотин малки деца бяха разпределени на три места и лекарите смятаха, че съществува надежда за спасяването на двеста или триста от тях. За американците беше напълно неприемливо хора да бъдат оставяни да умрат.
Бил Тангни организира нашите действия. Той поръча шестстотин детски легла и проби дупки в тях, за да могат децата да се изхождат, без да се заразяват отново, осигури интравенозни вливания за всички деца и убеди възрастните да позволят съпругите и майките да наглеждат децата си в присъствието на войници от специалните сили.
Обадихме се в болницата „Ландщул“ и поискахме да ни изпратят соли на прах за смесване с водата; този солеви разтвор затегна децата по-здраво от лентата върху фуражката на Дик.
Бил заповяда на батальонния командир да изпрати подкрепления на войниците в лагера. След преминаването на бърз опреснителен курс за работа с апарат за интравенозни вливания по един войник от специалните сили беше придаден към всеки три майки и деца.
Най-важното беше, че солите свършиха работа, интравенозните вливания също, леглата с дупките също, както и постоянното обгрижване на децата от съпруги, майки и войници от специалните сили; мисля, че починаха само две деца.
Постепенно бе въведен ред. Осигурената безопасност от войниците на специалните сили, както и от морската пехота и други подразделения, по-близки с иракчаните, позволи на гражданските хуманитарни агенции да разкрият полеви болници. Бяха изградени тоалетни и сметища; мъртвите животни бяха извадени от водоизточниците. Доставяше се чиста вода със самолети и камиони. Набързо изкопаните гробове бяха преместени от основните лагери на по-подходящи места. Изградиха се нови лагери и места за полеви болници край пътищата, където можеха да бъдат по-добре снабдявани и поддържани.
„Лекари без граници“ помогнаха за осигуряването на спешна медицинска помощ в региона; докторите просто се появяваха в някой лагер и се захващаха за работа.
Понякога имаше известни търкания със (или между) доброволческите групи, с турските власти или с ООН, но те се създаваха от администраторите. На индивидуално ниво в лагерите хората работеха заедно, за да свършат необходимата работа, въпреки че понякога това ставаше след първоначален период на недоверие.
— Отначало между нас съществуваше голяма дистанция, особено с „Лекари без граници“ и някои от тези по-либерални организации — спомня си Флорър. — Но изминаха само няколко дни и типичният войник или офицер от специалните сили спечелваше сърцата им, защото ние наистина вършехме работа.
Работата с цивилни винаги беше приятна от самото начало — особено когато цивилните бяха жени. Група ирландски медицински сестри се появи в лагер, току-що обезопасен от войници на специалните сили.
— Момчета, можете ли да ни помогнете? — попита една от жените, когато камионът им пристигна. Изскочиха двайсетина мъже, палатките бързо бяха разпънати и скоро генераторите забръмчаха.
Подразделенията на специалните сили се превърнаха в неофициален снабдителен склад за доброволните организации.
— Те идваха при нас и казваха „Имаме нужда от още гориво. Имате ли повече батерии? Имате ли това, имате ли онова…“ — спомня си Флорър. — И, разбира се, ние им го осигурявахме. А каквото нямахме, го търсехме в базите ни в Турция: „Хей, сър, репутацията ни тук е поставена на карта. Налага се да ни изпратите това нещо.“ — Сержантите доставчици на специалните сили практикуваха отдавнашната си традиция да искат, докато получат, за да се осигурят фронтовите линии, които в този случай бяха бежанските лагери. — Приличаше на спечелена с хитрост победа — добавя Флорър.
Една група, която се оказа доста невъзприемчива към такива хитрости, бяха турските военни. Застрашено от собственото си кюрдско малцинство, турското правителство не желаеше иракски кюрди на своя територия. Правителството и военните гледаха от време на време с подозрение на хуманитарната операция и имаше няколко сблъсъка между турците и бежанците по време на операцията — въпреки че повечето се случиха през първите й дни. При един случай шофьор от турския Червен полумесец извади пистолет и стреля по бежанците, които се опитваха да разграбят камиона му с хляб. Местното турско военно подразделение се намеси със стрелба, за да укроти тълпата. Американските войници от специалните сили пристигнаха с хеликоптер, за да успокоят обстановката, и се върнаха с половин дузина убити от турската армия бежанци. Едната жертва беше дете.
— Имаше много инциденти — спомня си подполковник Крис Крюгер, който помагаше в координацията на операциите за 10-та група на специалните сили. — Просто турците и кюрдите никак не се обичаха.
Както можеше да се очаква, инцидентите бяха почти ежедневие.
Бил Шоу и лекарят „зелена барета“ Дъг Суенър се намираха в партизански лагер късно един следобед, когато четиригодишно дете се приближи прекалено близо до огън, който подпали найлоновата му рокличка. За секунди момиченцето получи изгаряния трета степен върху почти цялото тяло. Суенър изразходва цялата си лекарска чанта в опити да почисти и превърже раните и й направи инжекция морфин, за да облекчи болката, но не можеше да стори нищо повече.
Междувременно Шоу се обади по радиостанцията и се опита да уреди медицинска евакуация, което бе нещо почти невъзможно, защото се смрачаваше.
И все пак помощ пристигна.
Въпреки че му оставаше съвсем малко гориво, един британски пилот на хеликоптер „Чинук“ чу призива за помощ и се отклони към лагера. Момиченцето и майка му бяха натоварени в хеликоптера. Шоу наблюдаваше как той изчезва в мрака, чудейки се дали щеше да му стигне горивото за обратния път през
