Имаше някакъв периодичен ритъм. Започваше въздушна атака, след което самолетите си отиваха и настъпваше затишие, през което време нямахме въздушна поддръжка. В този момент битката се подновяваше. Веднъж едно отделение — може би петима или шестима души — се изправи и тръгна в атака срещу нас с онзи откачен боен вик: „Хей те-те-те-те-те-те-те.“ Това си беше чисто самоубийство, защото ги простреляхме, докато вървяха.
Отначало иракчаните бяха сериозен противник, но с настъпването на вечерта и след няколкото атаки на F–16 мисля, че съсипахме техния морал. Те смятаха, че свалените летци ще се окажат лесна плячка и изведнъж срещнаха сериозна съпротива. Пушките М–203. Снайперисти. И близка въздушни поддръжка с атаки на изтребители F–16. Така че колкото по-късно ставаше, толкова повече сражението утихваше.
След падането на нощта си поставих очилата за нощно виждане, огледах бойното поле и не забелязах никакво движение.
В този момент ни съобщиха, че до изтеглянето ни остават дванайсет минути.
Тогава не можех да не си спомня Виетнам. Един от научените там уроци ни казваше, че северновиетнамците, знаейки за предстоящ спасителен опит, ще изчакат в засада. По този начин си осигуряваха по-голяма мишена.
Мислейки за това, реших да не давам на иракчаните шанс да направят същото.
Зад нас може би на триста или четиристотин метра разстояние имаше един насип, който бях забелязал. Излязохме на открито и се прехвърлихме от другата страна на този насип. Исках да има някаква преграда между иракските войници и хеликоптерите, когато кацнат, за предотвратяване на евентуална иракска атака.
Тъй като хеликоптерите летяха ниско, ние не можехме да разговаряме директно с тях. Трябваше да говорим чрез летящия над нас F–16, а той предаваше думите ни на хеликоптера. Човекът от F–16 се обади:
— Дайте ми точните си координати, за да могат птичките да ви вдигнат.
Аз се обърнах към сержанта по оръжията, който имаше сателитна навигационна система, за да отчете координатите. Но когато той я извади, тя се оказа повредена. Беше се счупила при падането му по време на битката.
Вече виждах наум как иракчаните идват и ни правят на пух и прах. Но после си спомних, че старата радиостанция PRC–90 имаше отгоре маяк, излъчващ сигнал. Затова попитах:
— Могат ли да уловят сигнала на този маяк?
Те отговориха:
— Добре, включи го.
Трионът включи маяка и след няколко минути чухме шума на хеликоптерите, които кацнаха почти върху нас. Басирам се, че за по-малко от десет секунди се отделихме от земята.
И чак тогава се сетих, че сме извадили голям късмет. Срещу нас имаше цяла иракска рота, а ние успяхме да им се измъкнем. Всичко се дължеше на уменията на А-отделението на специалните сили и на обучението, което бяхме преминали.
По-късно разбрах съвсем ясно случилото се с нас и това, което направихме. Сигурен съм, че хората в онова село още помнят тази битка. Едно нещо, от което лично аз съм много доволен, е това, че децата там, сега вероятно тийнейджъри, живеят пълноценно и не съзнават как са се отървали на косъм от смъртта.
Точно преди да се свържем с тези изтребители F–16, две от момчетата, Де Гроф и Дан Костржебски, единият от едната страна на канала, а другият — от другата, се обърнаха и си взеха довиждане. Сякаш си казаха: „Край, няма да се измъкнем оттук.“
И едно от нещата, което ме впечатли тогава и особено по-късно — една от най-тежките отговорности на пехотния командир, — е това, че си отговорен за живота на хора — както за загубата, така и за отнемането на живот. За загубата на собствения живот и за отнемането на живот от врага.
Това е тежка отговорност и помня, че си мислех: „Ще ни прегазят тук и ако това стане, се надявам да съм един от първите, които ще убият, защото няма да понеса да се бия в този канал и да гледам как хората ми умират пред очите ми.“ Но слава Богу, никога не се стигна до това.
ХIV.
Изгледи за бъдещето
Карл Стайнър:
Един от най-гордите си моменти както главнокомандващ на СОКОМ преживях през пролетта и ранното лято на 1991 г. след войната в Залива. Става дума за операция ОСИГУРИ КОМФОРТ. Силите за специални операции, заедно с много други чудесни организации, спасиха живота на хиляди хора в рамките на няколко кратки седмици. Нашите войници от специалните операции използваха своите бойни и специални умения за установяването на мир, ред и стабилност вместо война, унищожение и насилствени промени. Накрая по- голямата част от населението, наброяващо стотици хиляди мъже, жени и деца, лишени от техните домове, успя да се завърне във фермите, градовете и селата си.
Тези хора бяха мюсюлмани, но това не е толкова важно. Важното е, че са хора.
Историята за тяхното спасяване е важна поради всички гореизброени причини. Но тя е важна и поради по-практически причини. Във войната срещу тероризма всички войници от специалните сили, които получат заповед за изкореняване на терористи и техните бази в чужбина, ще се нуждаят от уменията и опита, които им спечелиха толкова добро име в операция ОСИГУРИ КОМФОРТ. Ще трябва да спечелят доверието, уважението и подкрепата на значителна част от местното население. Ще се нуждаят от помощта на местните хора, на които трябва да се покаже, че екипите на специалните сили са необходими за собственото им бъдещо добруване.
Разликата между мирновременни и военновременни операции винаги е голяма, но приликите са много поучителни.
Това ще се случва отново и отново: нашите специални сили ще трябва да стрелят по хората през нощта и на другия ден да се ръкуват приятелски с тях.
Въстанието
Том Кланси:
Когато войната в Залива приключи през зимата на 1991 г., Саддам Хюсеин беше изправен пред въстания както на север, така и на юг — продължения на дълбоки и отдавна съществуващи конфликти. Въпреки че президентът Буш подкрепи на думи тези въстания, практическата американска помощ беше ограничена.
На юг шиитски мюсюлмански групи, отдавна в конфликт с режима и сунитското мнозинство в страната, въстанаха с помощта на Иран. Разбунтували се подразделения от иракската армия и шиитското мнозинство в няколко южни града оформиха гръбнака на въстанието, което започна в Насирия на 2-ри март 1991 г. и достигна кулминацията си около 7-ми март, когато шиитски групи контролираха Басра, Амара, Кут, Хилех, Кербала, Наджаф и Самауа. Дотогава Саддам вече бе организирал контраатака, събирайки подразделенията на Републиканската гвардия, оцелели след съюзническата атака в Кувейт. На 16-ти март съдбата решително се обърна против въстаниците; след седмица бунтът почти приключи.
Докато вниманието на Саддам беше приковано на юг, кюрдите в Северен Ирак подновиха своето въстание. Потисканите в продължение на поколения кюрдски племена смятаха, че родината им включва части от южна Турция, северозападен Иран и североизточна Сирия, както и северен Ирак — Кюрдистан. През 1980 г. те се вдигнаха на въстание за превръщане на тази родина в реалност. При бруталната си контраатака силите на Саддам използваха нервнопаралитичен газ и дефолианти, заедно с „по- конвенционални“ форми на изтребване на бунтовниците, за да потушат този опит за самоопределение.
Вечно спорещите помежду си кюрди също бяха разделени на племенни и политически групи, което им пречеше за успешното създаване на обединен фронт срещу иракския лидер, но продължаващото потисничество ги сплоти, а съюзническата кампания срещу Ирак им осигури нова възможност за отстояване на тяхната независимост. На 4-ти март 1991 г. въстание на Кюрдската демократическа партия под ръководството на Масуд Барзани освободи кюрдския град Раня в северен Ирак, запалвайки искрата на
