По-късно пристигна батальонният командир, седна и завърза разговор с мен, а аз не знаех какво да очаквам. Мислех, че здравата съм загазил. Но той ме изненада.
— Добре — започна той, — виж какво ще ти кажа. Имам един екип, който е разположен в тила, в Пещерата на прилепите.
Това беше името, с което назовавахме базата на специалните сили на летище „Крал Фахд“, където Командването за специални операции (КСО) разполагаше с един екип, ОДА525.
Трябва да знаете, че всички екипи в 5-та група бяха ангажирани във войната, с изключение на този. Преди да излетят от Щатите, капитанът им току-що бил заминал на тренировки по специални мисии, така че екипът бе разположен в Саудитска Арабия без офицер. Ротният старши сержант останал да ръководи тила, а екипният сержант бил повишен в ротен сержант, така че екипът останал без командир. В резултат на това ги използваха като момчета за всичко. Батальонът ги използваше за слугински поръчки. Те бяха много горди хора и искаха да участват във войната, но бяха останали извън нея. Наричаха ги „католическите девици“.
И така, когато дойде на границата, батальонният командир ми направи следното предложение:
— Разполагам с онзи екип, който седи в Пещерата на прилепите; те не участват във войната и им трябва силен командир. Предлагам ти този пост. Искам да помислиш по въпроса.
Разбира се, искаше ми се да го разцелувам. Отговорих на него и на ротния си командир:
— Вижте какво, готов съм да поема екипа, но за да имам някакъв авторитет като командир, искам този екип веднага да бъде включен във войната. Не мога да отида там и нещата да си продължат постарому. Ако останат момчета за всичко на батальона, няма никакъв смисъл да отивам там, затова ми трябва помощта ви за включването на тези хора. Ще се подготвим и смятам, че ще можем да поемем някоя от първите възложени мисии.
Така се постави основата на работата ми с този екип.
Когато отидох в Пещерата на прилепите заварих нещо съвсем различно.
Хората от 525-ти екип се намираха там вече няколко месеца. Бяха стояли там толкова дълго, че бяха изработили мебели. Имаха зелена морава. Разполагаха с кабелна телевизия. Не знам откъде я бяха взели, но я имаха. И подобно на много други подразделения на летището „Крал Фахд“ и на други места, си бяха направили нелегален казан за варене на алкохол. Не казвам, че бяха лоши войници; винаги когато добрите войници разполагат със свободно време, нямат работа и никой не ги притеснява… — е добре, нека просто кажем, че бяха много изобретателни.
Когато пристигнах там, ги заварих в лошо състояние. Просто не ги използваха по предназначение.
Не че не помагаха за войната. Те бяха обучили всички екипи от 5-та група как се оказва близка въздушна поддръжка (което по-късно им беше от полза) и наистина бяха в много добра физическа форма, защото прекарваха много време в спортната зала.
И така първото нещо, което направих, след като поех командването, беше да ги измъкна оттам и да ги включа във войната. Стигнахме безпрепятствено почти до йорданската граница, много нагоре в северозападната част на Саудитска Арабия, и изпълнявахме операции в подкрепа на екипи, които се подготвяха за различни дейности. Придвижвахме се надлъж и нашир из страната с джипове, като се ориентирахме със сателитната система.
Системата за сателитно позициониране е едно от най-добрите неща, с които разполагахме по време на ПУСТИННА БУРЯ, защото ориентацията в откритата пустиня може да бъде почти невъзможна. Със сателитната система е лесно — просто я поставяш на стъклото на джипа и тя ти показва в каква посока да вървиш. Използването на системата беше важно при преминаване през рискован или пресечен терен през нощта или при шофиране без светлини с очила за нощно виждане.
След завръщането ни около средата на януари получихме специалната разузнавателна мисия.
Горе-долу по същото време ме извикаха и ми казаха:
— Искаме да се погрижиш за скривалищата.
По това време още нямахме стандартни инструменти за изкопаване на скривалища. Нямаше и никакви правила за устройството на скривалищата, така че се наложи да направим някои собствени проучвания и да импровизираме.
Излизахме и наистина копаехме скривалища, за да установим най-добрия начин за изграждането им. Какъв е идеалният им размер, подходящ за четирима души? Как ще се спи вътре? Как ще се яде? Защото веднъж влезли вътре, хората остават там седмица или десет дни. Спят там. Ходят там по голяма и малка нужда. Трябваше да преценим как да подготвим скривалищата за всичко това…
Комплектите за скривалища, които разработихме ние, тежаха около четиридесет и пет килограма с коловете и платнищата. Не бива да забравяте, че носехме всичко това на гърбовете си.
Но след това получихме мисията и отидохме в изолация; подготвяхме се, четяхме, запознахме се с цялата налична в момента разузнавателна информация и накарахме пилотите, които щяха да ни прехвърлят до мястото, да планират маршрута.
Мисията ни предвиждаше да се отиде в скривалище и да се извършва наблюдение за събиране на разузнавателна информация в реално време но магистрала 7, голяма магистрала от север на юг, която идваше от Багдад, стигаше на юг до Ан Насирия и после продължаваше на югоизток до Басра. Тя представляваше основна комуникационна артерия. Ние щяхме да оказваме непосредствена поддръжка на командира на XVIII въздушнопреносим корпус. Докладите ни щяха да пристигат директно при разузнавателния офицер на специалните сили (РОСС) — те го наричаха координатор на специалните операции (СОКОР), — който работеше в щаба на корпуса. И той поддържаше директна връзка с командира на корпуса.
Командирът на корпуса искаше да знае какво прави врагът. Изпращаше ли подкрепления за фронта? Ако да, какви войски и каква екипировка? Какви танкове?
В заповедта за мисията ни също се казваше, че трябва да сме в състояние да различаваме характерната екипировка на отделните подразделения, която може да ги идентифицира. Танковете Т–72 например се използваха само от Републиканската гвардия. Ако човек виждаше някой Т–72, разбираше, че си има работа с гвардията.
Съставихме плана си и просто седяхме в очакване, когато избухна битката за Кафджи — иракчаните пресякоха границата, така че ни повикаха там. Основните иракски подразделения вече се бяха изтеглили, но командирите ни смятаха, че все още остават някои изолирани групи, които могат да събират разузнавателна информация, и затова ние претърсихме всичко, сграда по сграда. Наистина направихме добра тренировка за война в градски условия. Не открихме никого, но никога не се знаеше какво те чака зад всяка отворена с ритник врата.
Бяхме в Кафджи, когато ни повикаха: „Ще действаме.“
Така че се върнахме в Пещерата на прилепите, събрахме целия си багаж и заминахме за военния град на крал Халид (ВГКХ), където бе разположено нашето подразделение. Прекарахме там в очакване два дни.
Едно от нещата, които чакахме, бяха някакви специални обувки, които бяхме поръчали. Американските обувки за джунгли оставят характерни отпечатъци по меката глинеста почва, по която щяхме да се движим, и не искахме да оставяме никакви подобни следи. Накрая чисто новите обувки пристигнаха в навечерието на мисията ни. Някои от момчетата казаха:
— Няма да ги нося. Те не са разтъпкани.
Затова взех пластмасови кашони, изразях кройки по формата на подметките и ги залепихме отдолу на старите си обувки, за да не оставят следи.
Трябваше да отидем на място на около сто метра от магистрала 7 и близо до малката река Шат ел Гараф. Там имаше и ниви с канали и дълбоки вади за напояване. Вадите бяха копани на ръка и пръстта стоеше от двете им страни. Възнамерявахме да ги използваме за придвижване, така че ако наоколо имаше хора, щяхме да можем да пълзим при нужда по вадите.
Щяхме да изградим две скривалища. Едното за наблюдение на трафика на север, а другото — на юг. Периодично, на всеки четири или шест часа, трябваше да докладваме в щаба, но ако забележехме нещо значително — инсталации за „Скъд“, танкова рота или нещо подобно, — го докладвахме незабавно.
Беше 23-ти февруари 1991 година.
