на младши пехотен офицер, той не вярваше много на първите съобщения от бойното поле.
— Да, добре — каза им той. — Нека видим видеото.
Като повечето военни летателни машини на Съединените щати снабдените със сложна техника хеликоптери притежаваха записваща атаките екипировка. Хората му веднага донесоха лентата и я поставиха да се превърта във видеото. Даунинг се намръщи с очевидна недоверчивост.
След това пилотът забави картината точно когато една ракета „Скъд“ се появи на фокус на екрана. Появиха се няколко облачета дим; един иракски войник изтича пред камерата.
— Боже мой! — възкликна Даунинг, когато ракетата експлодира.
Той грабна телефона и се обади на генерал Шварцкопф.
— Те са унищожили няколко ракети „Скъд“ — съобщи Даунинг на генерала, когато той се появи на линията.
— Да, добре.
— Не, ние наистина го направихме.
— О’кей, това е добре — отговори Шварцкопф, затваряйки телефона и очевидно все още неубеден.
Даунинг се обърна към хората си.
— Докарайте ми един самолет — нареди той. Генералът сграбчи Дейв, един от главните сержанти, летели с мисията. След три часа и половина двамата мъже влязоха в щаба на генерал Шварцкопф в Рияд.
— Какво правите тук? — попита ги Шварцкопф.
Глосън стоеше наблизо.
— Бих искал да го видя — заяви генералът от военновъздушните сили, който сам доста се притесняваше от инсталациите „Скъд“.
Суини пусна видеото. Шварцкопф се наведе към монитора и след това започна да танцува като дете, когато екранът светна от пламъците.
— Боже мой! Това е ракета „Скъд“. Хей, откъде взехте това? — попита той Даунинг. — Можем ли да го предадем в Щатите?
За Даунинг това беше особено приятен момент. Преди няколко години Шварцкопф го сгащи в един коридор на Пентагона и му се скара, че настоява с предложението си за снабдяване на хеликоптерите на специалните операции с ракети, миниоръдия и оръдия. И точно презрените от Шварцкопф хеликоптери току-що бяха постигнали голяма победа.
Даунинг не си направи труда да спомене това.
Иракските атаки с ракети „Скъд“ достигнаха своя апогей на 21-ви януари, когато бяха изстреляни четиринайсет ракети; десет бяха изстреляни на 25-ти януари и още шест — на 26-ти януари. Дотогава ракетите вече се бяха превърнали в главен приоритет за военновъздушните сили. Подразделения на британските СВС, а после и на американските специални сили се заеха с операцията скоро след това. Пусковете на ракети намаляха бързо през втората, третата и четвъртата седмица на войната, достигайки до нула в нейния край.
Американските и британските усилия да ги спрат имаха ефект, но иракчаните бяха умни и изобретателни и търсенето на ракетите приличаше на игра на котка и мишка.
Кампанията „Скъд“ не постигна възнамеряваната си цел за разбиване на съюзническата коалиция — но отклони значителни американски ресурси. И макар ракетите „Скъд“ да бяха тактически незначителни, те можеха да нанасят поражения, и то лоши. Една такава атака срещу Дахран в края на февруари например уби двайсет и седем американски войници и рани други деветдесет и седем.
В направените след войната оценки се стигаше до извода, че атаките на самолети с неподвижни криле срещу ракетите са били слабо ефективни. Повечето мисии за търсене и унищожаване се извършваха през нощта (за да се предпазват самолетите), но нощно време, дори когато атакуващ самолет лети директно над ракетна инсталация, ограниченията на самолетните сензори и капризите на оръжията правеха целта трудна за улучване. Способността на иракчаните да модифицират ракетите и заедно с тях тактиката си създаваше допълнителни проблеми.
Може би нещата щяха да бъдат различни, ако ССО се бяха заели с ракетите „Скъд“ от самото начало на войната, но това е само спекулация. Иракчаните оперираха с малък брой много подвижни инсталации в обширен район.
Кампанията „Скъд“ вероятно беше най-успешното иракско усилие през войната.
Проникване в дълбочина
Докато съюзническото командване се подготвяше за сухопътна война, подразделенията на специалните сили подготвяха специални разузнавателни (CP) мисии, които да се проведат едновременно с атаката. Това бяха класически операции на специалните сили, осигуряващи информация на командирите на мисиите за движението и способностите на врага.
И в поне един случай за мръсния характер на врага.
Два екипа навлязоха в Ирак в района, в който генерал-лейтенант Фред Франкс възнамеряваше да нахлуе, проверявайки почвените условия и анализирайки терена, за да се разбере дали пустинната почва щеше да издържи танкове и други тежки машини.
Прехвърлени с хеликоптери „Пейв Лоу“, екипите включваха инженери, които проверяваха почвата с пенетрометри. Използваха и фотоапарати и видеокамери, за да получат командирите зрителна представа за очакващите ги условия след нахлуването в Ирак.
Общият успех на съюзническия план зависеше от един широк маньовър или „ляв обръч“ — знаменитата операция „Хейл Мери“, която изпрати американските войски на север в Ирак, преди да се обърнат на изток в посока на Кувейт. Въпреки че атаката щеше да удари фланга на иракчаните, самите маневриращи американски войски щяха да бъдат уязвими по фланговете си. Разузнаването в реално време на бойното поле отвъд фланговете беше критично важно за XVIII въздушнопреносим корпус и VII корпус — двете съюзнически групировки, натоварени със затягането на обръча.
Осемнайсети въздушнопреносим корпус, който включваше американските 101-ва и 82-ра въздушнопреносима дивизия, започна операцията по на запад и щеше да атакува до река Ефрат, преди да се обърне на изток. Седми корпус щеше да тръгне по посока на Ал Бусая и след това да завие надясно към Кувейт.
Екипи на специалните сили бяха придадени към всеки корпус за осигуряване на разузнавателна информация. Членовете на екипите прекараха около месец преди началото на операцията в обучение и изработване на техники за мисията. Плановете на екипите си приличаха. Прехвърляха ги през нощта, след което им посочваха големи дупки, наречени „скривалища“, в които оставаха през деня. Обикновено във всяка мисия участваха шест до осем души, разделени в две скривалища. Двете части можеха да се намират на няколко километра една от друга или наблизо в зависимост от специфичните обстоятелства. (Имаше поне шест екипа.) Екипите бяха снабдени с разнообразна свързочна апаратура и въоръжени с автомати МР–5, гранатомети и различни други леки оръжия.
Самите скривалища, разположени до 265 километра навътре в иракска територия, трябваше да се намират до пътища, които иракчаните използваха за придвижване на войски, и планът задължаваше екипите на специалните сили денонощно да наблюдават и предават информация по радиото. Екипите, забелязали съсредоточаване на бронетанкова техника и ракетни инсталации „Скъд“ трябваше да се обаждат незабавно; в противен случай можеха да се обаждат на редовни интервали. Общо взето, плановете предвиждаха екипите да остават на място, докато бъдат „прибрани“ от приближаващите сухопътни войски.
CP екипи на специалните сили бяха изпратени през нощта на 23-ти февруари.
Оказа се, че много от тях са преследвани от лош късмет — и нещо по-лошо, от калпава разузнавателна информация. Тази информация посочваше, че повечето райони, в които щяха да бъдат спуснати, са слабо населени; няколко екипа завариха съвсем различна действителност. Допълнителни пречки като забавяния, които нарушиха графика на мисиите, причиниха сериозни усложнения.
