култура — пояснява Норманд.
Войната срещу ракетите „Скъд“
И Саддам разполагаше със собствени психологически оръжия. След започването на въздушната война той нанесе ответен удар с ракети „Скъд“.
Ракетите „Скъд“ не бяха ефективно тактическо оръжие. Те бяха остарели и неточни. Оригиналният модел „Скъд“ беше въведен през 1957 г., но дори тогава гледаше повече назад, отколкото напред: той бе пряк наследник на немските ракети Фау–2, които тероризираха Лондон през втората половина на Втората световна война. Съвременният военен командир нямаше защо да се страхува от тях.
Шаблонни версии на съветските мобилни ракети СС–1 (както се наричаха официално) може да изпратят бойна глава с хиляда килограма конвенционални експлозиви на разстояние незначително по-малко от триста километра. Иракчаните го увеличиха, като запоиха допълнителни резервоари за гориво на някои от ракетите. Два иракски варианта, използвани през войната, имаха обсег малко повече от 643 и 885 километра. Но цената на това постижение бе значителна. Експлозивите в бойната глава трябваше да бъдат намалени и нещо по-лошо — небрежното заваряване често причиняваше разпадането на ракетата по време на полет, което още повече увеличаваше тяхната неточност. Всъщност този дефект затрудни ефективното им унищожаване от противоракетни системи като ракетите „Пейтриът“ MIM–104.
Съществуваха големи опасения, че ракетите „Скъд“ могат да носят ядрени, биологични или химически бойни глави. Въпреки че Ирак притежаваше химически — а може би и биологични — оръжия, съществуваше спор дали те можеха да бъдат използвани с ракетите и макар иракчаните да разполагаха с програма за разработване на ядрени оръжия, през 1991 г. все още ги деляха години от създаването на ефективна ядрена бойна глава.
В края на краищата през войната не бяха използвани химически, ядрени или биологични агенти с ракетите „Скъд“.
Понеже на ракетите „Скъд“ не се гледаше като на сериозна тактическа заплаха за американските войски, те бяха почти игнорирани от ранния военен план на военновъздушните сили (с изключение на унищожаването на известните места на ракети „Скъд“ през първите моменти от войната). Но военновъздушните сили допуснаха сериозна грешка, подценявайки тяхното стратегическо значение: подобно на германските Фау–2, те имаха мощен психологически ефект.
Целите на Саддам при първия му ракетен удар във войната на 18-ти януари разкриха неговата стратегия. През тази нощ бяха изстреляни осем ракети „Скъд“ срещу Израел; най-сериозното попадение рани няколко души. Нараняванията бяха леки — най-вече порязвания и охлузвания от счупени прозорци. През цялата война в Тел Авив и Хайфа бяха ранени около шейсет души. Но целта на Саддам не бе толкова да убива евреи, колкото да провокира Израел за военен отговор. Той смяташе (и вероятно правилно), че един израелски отговор ще извади от съюзническата коалиция арабските държави, изправени срещу него.
Всяка промяна от подкрепа към опозиция от страна на водещите арабски страни щеше да причини безброй затруднения на американските сили, да поощри терористични атаки и силно да усложни логистиката.
Саддам почти постигна целта си: формация израелски изтребители вече беше готова за ответно нападение, но след това атаката бе отменена. Израелското правителство в продължение на седмици се намираше на ръба на решението за ответно нападение, но за щастие не бе издадена такава заповед. Президентът Буш и неговата администрация работеха трескаво, за да успокоят израелците с уверения, че прекратяването на нападенията с ракети „Скъд“ е главен американски приоритет. Но това прекратяване не беше лесно. Атаките продължаваха. В края на първата седмица от войната срещу Израел бяха изстреляни повече от трийсет ракети „Скъд“. Други осемнайсет бяха изстреляни срещу Саудитска Арабия.
Междувременно военновъздушните сили на Съединените щати промениха приоритетите на целите си, за да се концентрират върху ракетите, но иракчаните бяха положили неимоверни усилия и изобретателност за превръщането на ракетите в мобилни, за създаването на фалшиви ракетни места и камуфлаж. Те бяха приспособили камиони за използването им като примитивни ракетни инсталации, драстично намалиха процедурата за подготовка на изстрелването и създадоха убедителни изкуствени цели. Улучването на такива ракетни места през нощта от 4 500 метра височина беше проблематично. Дори с повече от петдесет полета на нощ Съединените щати не успяха да прекратят атаките с ракети „Скъд“.
През септември и отново в края на декември Карл Стайнър препоръча разгръщането на ОВССО в Саудитска Арабия, съставени от повече от една трета от силите му за специални мисии, за да бъдат готови за антитерористични операции, както и за удари дълбоко в тила на врага, но предложението му беше отхвърлено. Въпреки това той продължи планирането си.
Когато ракетите „Скъд“ се превърнаха в критично важен политически въпрос в Израел, Стайнър и Даунинг бързо изработиха план за справяне със заплахата чрез прехвърляне на сили за специални мисии дълбоко в тила на Ирак.
На 22-ри януари, докато Стайнър лобираше пред Пауъл по телефона, Даунинг се срещна с генерал- лейтенант Томас У. Кели, директор на операциите на СНЩ, за да представи плана им. Разузнаването беше стеснило ракетните позиции срещу Израел до три района или „смъртоносни кутии“ в Западен Ирак. Магистралата Аман-Багдад минаваше през един от тях; другите два се намираха на сирийската граница близо до Шаб ал Хири и Ал Кайм. Даунинг скицира отряд, който щеше да открие смъртоносните кутии и да локализира ракетите „Скъд“, за да могат да бъдат унищожени от въздуха или унищожени от самите екипи, ако нямаше въздушна поддръжка. Подсилени с рейнджъри и други специални оператори и поддържани от самолети за специални мисии, екипите можеха да прекарат няколко дни на север от границата, изпълнявайки мисията си.
Даунинг твърдеше, че сухопътни сили имат много по-голям шанс да открият ракетите, отколкото изтребителите бомбардировачи, които трябваше на летят на относително голяма височина (за да избягнат противовъздушната отбрана) и често при лоши климатични условия. Кели хареса плана достатъчно, за да го представи на Колин Пауъл.
— Интересен е, но не още — произнесе се Пауъл.
Същия ден една ракета „Скъд“ падна в предградие на Тел Авив. Деветдесет и шест души бяха ранени. Въпреки че никое от директните наранявания не беше фатално, трима израелци загинаха от сърдечни инфаркти, причинени вероятно от атаката.
Израел продължаваше да притиска администрацията на Буш, която от своя страна притискаше министъра на отбраната и председателя на Съвета на началник-щабовете. На 30-ти януари Пауъл извика Стайнър и Даунинг в офиса си. Даунинг представи същия план, който бе предал на Кели. Предложи три възможни формата за отряда — малък, среден или голям.
— Много добре — даде оценка Пауъл, когато представянето приключи. — Ще се кача горе да поговоря с министъра на отбраната. Дай ми тези диапозитиви.
Пауъл изчезна с диапозитивите от плана. След няколко минути се върна с министъра на отбраната Дик Чейни.
Даунинг и Стайнър отново наблегнаха върху ключовите моменти в плана си.
— Всяка нощ виждате как Саддам Хюсеин седи в проклетия си вигвам със своя военен съвет и се смее на Съединените щати — каза Стайнър на министъра на отбраната. — Въздушната война продължава цяла седмица, а той все още контролира нещата. Ракетите „Скъд“ продължават да падат в Израел и ние можем да направим нещо по въпроса, ако ни се позволи да отидем на място и да си свършим работата.
Чейни погледна Даунинг.
— Генерале, кога можете да заминете за Саудитска Арабия? — попита министърът.
— Можем да заминем довечера — отговори Даунинг.
— Защо не го направите?
— Знаеш, че Норм не иска тези хора там — каза Пауъл на Чейни.
— Не ме интересува какво иска Норм — отговори министърът на отбраната. — Той разполагаше със седем дни, за да приключи с тези ракети, и не успя. Те заминават.
Даунинг потегли веднага с около четиристотин души персонал, специално подбрани за мисията. Отрядът
