Две CP мисии, поддържащи VII корпус, останаха незабелязани и осигуряваха важна разузнавателна информация, докато на 27-ми февруари към тях не се присъединиха елементи от 1-ва моторизирана дивизия. Трети екип се наложи да бъде измъкнат по-рано заради присъствието на иракски сили.
Но нещата се оказаха много по-трудни в района на XVIII въздушнопреносим корпус, където три мисии се сблъскаха с проблеми.
В единия случай операторите откриха, че целта им е бедуински лагер. Докато търсеха друго място в хеликоптера си, попаднаха под обстрел на зенитна артилерия и ракети „земя-въздух“ и трябваше да се откажат от мисията.
CP 008Б, екип от трима души от 523-то А-отделение на 5-та група на специалните сили, командван от главен сержант Джефри Симс, бе прехвърлен с „Блекхоук“ до място близо до Куам ам Хамзал, където щеше да наблюдава за вражески машини за XVIII въздушнопреносим корпус. Макар приближаването на хеликоптерите да разлая местните кучета, Симс и хората му старши сержант Роналд Торбет и сержант Рой Таброн не им обърнаха внимание и тръгнаха бързо към скривалището си на четири километра разстояние. Всеки от тях носеше по осемдесет килограма; освен храна, муниции, оръжия, свързочна техника и екипировка за изграждане на скривалището всеки от „зелените барети“ носеше по девет и половина литра вода. Въпреки че бяха въоръжени с различни оръжия, мунициите им тежаха сравнително малко. Задачата им беше да се крият, а не да убиват хора.
На другата сутрин се появиха бедуини около мястото на скривалището на „зелените барети“. Екипът се спотаи, надявайки се да не бъде забелязан. Нямаха такъв късмет: около обяд малко момиченце и баща й пъхнаха глави в задния вход на тяхното скривалище. Шокираните иракчани бързо избягаха. Когато двама от екипа изтичаха да ги хванат, видяха наблизо още двайсетина бедуини. Не желаейки да навредят на цивилни, тримата оператори от специалните сили взеха най-необходимата си екипировка и тръгнаха по едно сухо дере.
Бедуините се приближиха, вероятно смятайки, че могат да спечелят обещаната от иракското правителство награда за пленени пилоти. Неколцина започнаха да стрелят с леки оръжия. Екипът на специалните сили повика въздушна поддръжка и поиска да бъде изтеглен.
Последва дълго сражение. По едно време се наложи пилот на F–16 да отблъсне иракчаните с пускането на 450-килограмова бомба и КБЕ. Но тези мерки се оказаха временни; екипът се намираше на относително открит терен. Сградите до шосето осигуряваха на иракчаните идеално място за обстрел на екипа и задържането му на място, докато други се опитваха да го обкръжат. Въпреки стремежа им да пестят мунициите си те бързо намаляваха.
Около час и половина след началото на сражението друг F–16 успя да отблъсне нападателите с нов бомбен удар, след което кръжеше отгоре до пристигането на хеликоптер „Блекхоук“ на специалните сили в опит за спасяване посред бял ден. Сега войниците на врага приближаваха. Нарушавайки маршрута на полета си, главен сержант Джеймс профуча над една иракска дивизия, оставяйки зад гърба си стреснатите иракчани да свалят пушките от раменете си.
Долу на земята Симс и хората му мрачно размишляваха за закачените на коланите им гранати като оръжия за краен случай. Те бяха предназначени за самите тях.
Внезапно Симс чу приближаването на хеликоптер.
— Той ревеше над пътя от едната страна на електропровода и на два метра от земята, летейки със скорост около 140 възела — спомня си Симс. Екипът запали малка бяла сигнална ракета, за да маркира позицията си. Хеликоптерът вдигна нос, завъртя се в кръг и после се приземи почти върху тях.
Членът на екипа старши сержант Роналд Торбет зяпна. Той помисли, че хеликоптерът е ударен от пушечния огън на иракчаните, което не беше нереално предположение предвид завесата от куршуми на вражеските войски наблизо. Но сержантът грешеше. Трудният маньовър на хеликоптера бе извършен нарочно — майсторско управление на машината между електропроводите и иракския огън. Докато стрелецът на хеликоптера отговаряше на вражеския огън през отворената врата, трите „зелени барети“ скочиха вътре. Иракчаните продължаваха да обстрелват хеликоптера; по някакво чудо никой вътре не бе сериозно ранен и пилотът успя да повтори акробатичния си номер, избягвайки куршумите и електропроводите при измъкването си. Летейки с пълна скорост на не повече от шест метра над земята, блекхоукът изчезна обратно към линиите на коалиционните сили.
Той се завърна благополучно, но беше толкова зле повреден, че не летя повече през войната.
Измама по плажовете на Кувейт
Въпреки че главната съюзническа атака дойде от запад, планът на генерал Шварцкопф включваше и пряка атака срещу южен Кувейт. С тази мисия бяха натоварени 1-ва и 2-ра дивизия на морската пехота, заедно с кувейтски и арабски подразделения. Тази атака щеше да обгради иракчаните с едновременното затягане на „обръча“; същевременно тя целеше евентуалното пленяване на летището „Джапер“, кувейтското международно летище и Ал Кувейт — всичките стратегически и символично важни.
Една възможност, която се обмисляше сериозно, беше амфибиен десант на морската пехота в Кувейт.
Но от разузнаване на „тюлените“ по плажовете през есента и зимата, както и от екипи на морската пехота и флота стана ясно, че такъв десант ще бъде много кръвопролитен и ще доведе до разрушаването на значителна част от инфраструктурата на Кувейт. Затова морските пехотинци с неохота решиха да извършат десант от юг, който също нямаше да прилича на пикник. За да бъде десантът успешен, иракчаните трябваше да бъдат убедени, че морската пехота идва откъм морето.
„Тюлени“ от специалните сили изиграха важна роля в тази измама. Генерал-лейтенант Уолтър Е. Бумър, командир на СЕНТКОМ на морската пехота, поиска от командира на групата за специални бойни задачи на флота капитан Рей Смит да изработи план за отвличане на вниманието на иракските бронетанкови сили в района на Кувейт. Бумър искаше да отклони вниманието на иракските танкове и оръдия от собствените си подразделения и да ги задържи долу близо до крайбрежието. Генералът предложи отвличаща вниманието десантна операция; командирът на „тюлените“ бързо се съгласи.
След началото на въздушната война „тюлените“ започнаха да търсят плаж, на който да извършат фалшивия си десант. Бяха предприети петнайсет разузнавателни мисии в района между саудитската граница и Рас ал Кулая на кувейтския бряг. В някои от тези мисии участваха хеликоптери „Пейв Лоу“, прехвърлящи „тюлени“ за „фалшивия“ десант; другите се осъществяваха от патрулни катери. В поне един случай иракчаните стреляха по войниците от специалните сили, но нямаше жертви. Но и „тюлените“ не успяха да открият подходящ плаж.
Една нощ, патрулирайки, лейтенант Том Диц и хората му забелязаха три иракски патрулни катера близо до военноморската база Рас ал Кулая. Развълнувани, те поискаха въздушна поддръжка. Но контрольорът ги информира, че няма свободни самолети. Макар и несъмнено изкушени да се справят сами с тях, войниците от специалните сили разбираха, че това ще компрометира собствената им мисия. Затова обърнаха патрулния си катер на юг към Мина Сууд. Поглеждайки към тъмния кувейтски бряг, Диц забеляза нещо, което се надяваше да зърне от дни — един дълъг и пуст плаж. Той се зарече да се върне на мястото при първа възможност. Така и направиха след няколко нощи.
Водата в Залива през зимата бе студена, но плувците „тюлени“ бяха свикнали с много по-лоши условия. Те спуснаха бързо надуваемите си лодки, движейки се тихо във водата към кувейтския бряг. Докато гребеше, лейтенант Диц забеляза някаква ниска сянка; той се насочи към нея и после се измъкна от водата върху пристан за лодки.
Той лежа цял час на линията на прибоя, наблюдавайки в мрака. Наблизо нямаше сгради и плажът бе осеян със заграждения и други иракски защитни съоръжения. Но не се виждаха патрули.
„Мястото ми харесва“, каза си той, когато се спусна обратно във водата. Мина Сууд щеше да бъде идеалният плаж за техния десант.
На 19-ти февруари планът беше одобрен и „тюлените“ проведоха репетиция на 22-ри февруари. Спазването на часовете бе изключително важно: сухопътната война, а следователно и мисията на „тюлените“, щеше да започне през нощта на 23-ти срещу 24-ти февруари.
Напускайки Рас ал Мишаб с четири малки бързи катера за специални операции (задвижвани от двойни
