двигатели „Мер-Крузър“ от хиляда конски сили), взводът „тюлени“ полетя по минираното море вечерта на 23-ти февруари. Мините и иракската брегова охрана не бяха единствените опасности; екипите от лодките за специални операции щяха да бъдат изложени на голям риск от инциденти с приятелски огън. Поради тази причина те бяха подкрепени със свързочници, които щяха да предупреждават приятелски части, готови да ги бомбардират по погрешка.
Екипажите изключиха двигателите на двайсет километра от целта. И четирите се носеха по течението към определеното място за атака, докато „тюлените“ надуваха гумените си лодки „Зодиак“. В 21,00 часа разрушителен екип „тюлени“ от шест души се качи на лодката си. Кормчията запали малкия и тих мотор. Следвана от два от патрулните катери, гумената десантна лодка се насочи към плажа.
Точно четирийсет минути по-късно лейтенант Диц и петима от хората му скочиха във водата. Към теглото на всеки плувец се добавяха девет килограма пластичен експлозив С–4, като бомбите вече бяха готови. Екипировката им включваше кислородни бутилки за евентуално подводно бягство, пистолети на коланите и автомати MP–5N и М–16, ако положението станеше истински напечено. Шестимата „тюлени“ гребяха равномерно към брега, след което изпълзяха от плитката вода на пясъка. Таймерите се влияеха от температурата на водата и затова Диц трябваше да погледне в таблица, за да види как да ги коригира. Те ги нагласиха точно в 22,47 ч., за да избухнат в планирания 01,00 часа. Експлозивите щяха да избухнат в плитката вода при отлива, увеличавайки до максимум ефекта от взривовете.
В полунощ плувците отново се качиха в гумените си лодки. Катерите се приближиха и спуснаха оранжеви шамандури, сякаш маркираха границите на десант. След това се спуснаха към брега, стреляйки с картечници по една сграда от лявата страна на определения район. Разузнаването смяташе, че тя се използва за оръжеен склад.
Скоро военноморските кораби и самолети пускаха бомби и снаряди по фронта на сухопътната операция, подгрявайки обстановката. Когато се отдалечиха от плажа, екипажите на лодките изхвърляха двукилограмови експлозиви със закъснител, които щяха да избухват на различни интервали от време. Поставените пакети с С–4 избухнаха в 01,00 часа.
Иракчаните помислиха, че морската пехота извършва десант.
Части от две иракски дивизии побързаха да заемат отбранителни позиции близо до плажа. Докато иракчаните очакваха атака, която никога нямаше да настъпи, морските пехотинци и техните арабски съюзници нахлуха в Ирак и Кувейт.
Измамата на „тюлените“ беше част от обща дезинформационна кампания, която отвличаше вниманието от главните направления на атака. Кампанията включваше всичко — от ПСИОП позиви, хвърлени от кораби на брега, до „изтичане на информация“ от командирите до новинарските медии. Всичко това помогна да се убедят иракчаните, че „истинската“ инвазия ще дойде от морето.
Екипи на „тюлените“ участваха и в няколко други акции по време на войната, включително в пленяването на седем нефтени платформи в нефтеното поле Дура, след като американски хеликоптери бяха обстрелвани оттам на 18-ти януари.
Осем специални лодки подкрепяха контингент от трийсет и двама кувейтски морски пехотинци по време на една операция от 8-ми до 14-ти февруари, когато кувейтците превзеха островите Карух, Марадим и Кубар. Това бяха първите кувейтски територии, освободени от съюзническите сили, и следователно имаха символично значение.
От 30-ти януари до 15-ти февруари „тюлените“ използваха своите превозни средства за водолази (ПСВ — мокри подводни апарати) за осъществяване на шест големи мисии за търсене на мини във враждебни иракски води с десетчасови потапяния, използвайки хидролокаторите на апаратите. Тъй като те буквално са пълни с вода, „тюлените“ трябва да носят леководолазни костюми. Макар да прочистиха седемдесет квадратни километра водна площ, иракските минни операции бяха толкова широко разпространени, че амфибийни операции в тези води все още се смятаха за много рисковани.
По време на кампанията флотски „тюлени“, екипирани с експлозиви и детонатори, провеждаха операции срещу мини и от хеликоптери, като извършиха всичко деветдесет и два полета. Те се спускаха във водата, за да поставят експлозиви директно върху мините. По такъв начин бяха унищожени двайсет и пет иракски мини.
През нощта на 22-ри срещу 23-ти февруари екип „тюлени“ свали на брега група кувейтски командоси, обучени от ЦРУ, близо до Ал Кувейт в подготовка за началото на сухопътната война.
„Тюлените“, работещи с морската пехота и с британски сили, помогнаха и за прилагането на санкциите на Обединените нации в Залива. Единайсет „превземания“ — насилствено качване на кораби, които отказваха да бъдат проверени — бяха извършени по време на войната и всичките бяха успешни.
Хората на капитан Смит помогнаха и за възстановяването и обучението на екипажи за трите кувейтски военноморски кораба, спасили се от инвазията. Военноморската група за специални бойни действия прехвърли в Залива всичко двеста и шейсет души, което бе най-голямото разполагане на „тюлени“ след войната във Виетнам.
Настъпление докрай
Докато американските и коалиционните сили настъпваха към Кувейт от запад, възстановените кувейтски сили, обучени и екипирани от 5-та група на специалните сили (четири бригади) влизаха в Кувейт от юг. Поради политически и символични причини кувейтците и други арабски подразделения формираха освободителното ядро, определено за превземането на Ал Кувейт, като тяхното настъпление и въздушна поддръжка се координираха от придружаващия ги персонал от специалните сили, който ги бе обучил.
Когато кувейтските подразделения нахлуха в града с камиони с 55-калиброви картечници върху тях, отбраняващите кувейтската столица иракски части вече бяха избягали.
Сухопътната война бързо се превърна в разгром, когато разбитата и превъзхождана иракска армия отстъпи към Басра. Бомбардирани от въздуха и в много случаи с отрязано отстъпление, голям брой иракчани се предадоха или бяха пленени. Републиканската гвардия и други иракски подразделения бяха почти унищожени и претърпяха тежки загуби, докато бягаха панически към Багдад.
Целта на съюзниците — освобождаване на Кувейт — беше постигната с относително малко жертви от американска страна.
Действайки по препоръка на председателя на СНЩ, министъра на отбраната и други, президентът Буш заповяда на американските войски да прекратят атаката сто часа след началото на сухопътната война.
Когато бе обявено прекратяването на огъня, между двеста и триста войници от специалните операции се намираха зад вражеските линии и поне един патрул действаше на север от река Ефрат. Някои екипи на силите за специални операции (ССО) трябваше да се изтеглят сами; други бяха прибрани с хеликоптери през нощта.
ПУСТИННА БУРЯ беше голям успех и пълна победа над един страховит противник. Но никой не очакваше краят й да настъпи толкова бързо.
Както при всички конфликти, трябваше да се свършат много неща след последния изстрел. За нещастие, екипите по граждански въпроси (ГВ), които щяха да играят главна роля за изправянето на Кувейт на крака, започнаха да пристигат в Саудитска Арабия чак след началото на въздушната война. Въпреки недостатъчното време за планиране ГВ изиграха важна роля в освободения Кувейт. Работейки като част от Обединената военна сила за граждански въпроси, ГВ оказваха помощ на населението в града и цялата освободена страна. За два месеца Обединената сила разпредели 12,8 милиона литра вода, 125 000 тона храни и 1 250 тона лекарства.
Въпреки че след войната висшето ръководство на ГВ беше критикувано поради липса на инициатива и „зле координирано“ първоначално планиране, проблемите на ГВ бяха резултат от късното им пристигане и неочаквано ранното прекратяване на войната — над които те нямаха контрол.
