Във ВГКХ се натоварихме на два хеликоптера „Блекхоук“ по четири души във всеки. Разполагахме с някои наистина велики пилоти в авиационния полк за специални операции (АПСО), най-страхотните пилоти на света. Хората от АПСО се доказаха многократно. Знаехме, че ще ни прехвърлят на определеното място. И нещо по-важно — знаех, че ще дойдат да ме приберат.
Моята летателна мисия изпълняваше един главен сержант на име Кени Колиър. Отидох при него и се заговорихме.
— Кени, не се съмнявам, че ще ме закараш дотам — казах му аз. — Но ако имам нужда от теб, трябва да дойдеш и да ме прибереш. Не ме оставяй там.
Той се усмихна широко.
— Казах ти, Дог, ти се обаждаш, ние те измъкваме.
Отлетяхме от ВГКХ до „Рафхах“, военновъздушна база до границата за зареждане с гориво. Отивахме на място, отдалечено на 241 километра през границата в Ирак — дълъг път за всеки блекхоук. Хората от АПСО изчислиха, че след като ни прехвърлят, оставят и се завърнат, ще им остане гориво за около десетминутен полет.
Искахме да пресечем границата около осем часа същата вечер. Всички бяхме с готов багаж и в камуфлажни униформи: готови сме, отиваме на война, отиваме в тила на врага. Момчетата бяха развълнувани. През цялата си кариера се обучавахме за това да помогнем на страната си, като изпълняваме такива мисии. Бяхме ги репетирали. Бяхме събрали цялата разузнавателна информация. Планирахме мисията много щателно.
Прекосихме границата около осем часа и тогава поради някаква причини ни повикаха обратно. Просто наредиха: „Прекратете мисията. Върнете се в базата.“ И ние се върнахме.
И до ден-днешен не знам причината за това анулиране, но каквато и да беше, ние още не се бяхме върнали и те казаха: „Не, не, изпълнявайте мисията.“
Не можехме да обърнем заради проблема с горивото, затова трябваше да кацнем и да заредим хеликоптерите, а всичко това ни забави. Времето ни беше разчетено много строго. Забавянето от тази страна на границата ни поставяше в потенциално рискована ситуация от другата страна на граничната линия.
Кени Колиър беше войник от специалните сили и затова разбираше значението на разписанието. Летците се опитаха да компенсират забавянето ни. Летяха много ниско и бързо. Летяха на шест метра над пустинята със скорост около 160 възела.
Стоях на радиостанцията при пилота, когато почувствах как хеликоптерът подскочи, и то доста силно. Усетих как машината потрепери и не знаех каква беше причината. Това ме уплаши почти до смърт.
— Какво става, Кени? Какво става? — попитах през микрофона.
Той беше абсолютно спокоен, което наистина ме впечатли. Бяхме ударили една пясъчна дюна и задното колело от задния колесник се бе откъснало.
— О, не се тревожи за това — отговори той. — Просто ударихме една пясъчна дюна. Всичко е наред.
И тези думи веднага ме успокоиха.
Поради забавянето хеликоптерите загубиха своето глобално навигационно сателитно покритие за известно време51. Наложи се да използват някаква резервна навигационна система.
— Не мога да ти гарантирам, че ще те оставя точно на мястото, където искаш да отидеш — заяви ми пилотът.
— Добре, Кени — отговорих аз, — закарай ни колкото можеш по-близо до мястото и ние ще продължим мисията.
Когато наближихме района на мисията, той направи няколко „фалшиви включвания“ — сиреч, издигаше се високо и нарочно се оставяше да бъде засечен от вражеските радари, след което кацаше на земята и оставаше там около десет секунди, тъй че ако врагът излезе да разбере какво става, да не открие нищо. Направихме няколко такива маневри и накрая той се приземи, а ние слязохме от хеликоптерите. След което те се издигнаха и изчезнаха.
Изпитах някакво зловещо чувство при отдалечаването им, защото витлата се чуваха все по-слабо и човек осъзнаваше, че се намира на 241 километра в тила на врага.
Един от въпросите, които зададохме на разузнаването, беше: „Има ли кучета в този район?“ Арабите не обичат кучета. Смятат ги за мръсни животни и не държат кучета в къщите си.
Все пак, макар това да важи за живеещите в градовете араби, селяните — бедуините и фермерите — държат у дома кучета по същите причини, по които ги държат и нашите фермери. Те ги използват като пазачи. Така че там имаше кучета. Когато слязохме от хеликоптерите и те отлетяха, помислих, че сме кацнали в някой селски двор. Отвсякъде се чуваше кучешки лай.
Но когато вече не чувахме хеликоптерите, лаят отслабна и осъзнахме, че кучетата по-скоро реагират на звука на витлата, отколкото на нашето присъствие.
Първото нещо, което направихме, бе да се преместим на може би сто метра, да установим защитен периметър и просто да се ослушаме. Това е тактика за оценка на нощните звуци и за привикване на очите и ушите към околната среда. Цареше пълна тишина, каквато исках да чуя.
Обърнах се към моя сержант по оръжията:
— Извади глобалната си навигационна система. Да проверим дали тук имаме покритие.
Имахме. Всъщност се намирахме на север от определеното ни място, но на не повече от два-три километра. Все пак всеки човек в екипа ми носеше раница, която тежеше повече от осемдесет килограма, което е изключително тежък багаж. Той включваше екипировката ни за двете скривалища — по единайсет килограма на човек. Всеки член на екипа носеше и по деветнайсет литра вода, както и радиоекипировка.
Отидох на командирско разузнаване с моя сержант по оръжията. Открихме търсения район, определихме местата за скривалищата, върнахме се, събрахме екипа и ги заведохме до мястото. Извадихме окопните си лопати и започнахме да копаем и разбрахме веднага, че въпреки тренировките ни с пясъчната глина в Саудитска Арабия почвата тук е чернозем. Тя беше твърда. Нямаше начин да изкопаем скривалище преди разсъмване с окопните инструменти с къси дръжки.
Другият екип под ръководството на сержант Сам Хопкинс се отдръпна малко назад, намери малко по- мека почва и започна да копае, но скоро стана ясно, че и те няма да успеят да свършат работата навреме. Понеже трябваше да намерим укритие, решихме да установим скривалището си в един от рововете, които пресичаха местността. Разположихме отбраната си и използвахме този ров като скривалище; прикрихме го отпред с торби с пясък; отгоре нахвърляхме всякаква растителност и направихме всичко останало, което времето ни позволяваше.
Знаехме, че минаващите по магистралата в двете посоки автомобили няма да забележат нищо необичайно. Сливахме се с пейзажа.
Преценихме, че фермерите в Ирак би трябвало да работят по същия начин като колегите си в Щатите. Фермерът засява нивите си и след това ги посещава от време на време, за да е сигурен, че посевите се развиват добре. Но не го прави всеки ден. Но пропуснахме да вземем под внимание факта, че в тази част на Ирак технологията е много изостанала от нашата. Децата не седят вкъщи да гледат телевизия и да играят на видеоигри. Те нямат телевизори и компютри. Играят си на полето. Не предвидихме това.
И така при първите слънчеви лъчи ние се прибрахме в скривалищата — по четири души във всяко. Единият наблюдаваше през дупка в брезента (сержант Джеймс Уедърфорд); друг записваше видяното на магистралата; останалите двама души предимно почиваха. Бях единият от почиващите. Затворил си бях очите, но съзнавах какво става и чух Уедърфорд да казва:
— Навън има деца. Играят си.
Те се приближаваха все повече и със засилването на гласовете им започнах да се тревожа. Внезапно звукът секна. Стана тихо. Децата бяха отвън при нас и фактически гледаха през дупката на Уедърфорд. Те погледнаха вътре, видяха да ги гледа този човек с камуфлажната униформа, извикаха и отстъпиха назад.
Същевременно двама от войниците ми излязоха от задната страна на канала с автомати МР–5 и пистолети със заглушители. Децата ги видяха и избягаха.
