— Шефе, какво да правим? — попитаха хората ми.
Вижте сега, не се съмнявам, че ако им бях казал „Не оставяйте тези деца да се измъкнат. Застреляйте ги“, те щяха да го направят. Имахме разрешение да постъпим така, ако някой цивилен се приближеше и изложеше мисията ни на риск.
Две от децата бяха момиченца, може би на седем или осем години, а едното бе по-малко момче. Решението трябваше да се вземе моментално.
— Не, не ги убивайте — отговорих аз.
Не исках да стрелям по деца.
Няколко неща сигурно бяха причина за това. Израснал съм в християнско семейство. Децата ми бяха на почти същата възраст. Просто не бях способен да стрелям по деца. Каквото и да се случеше с нас, бях готов да го посрещна. Ако пристигнеха войници, щях да се защитавам. Имахме оръжия и знаех, че можем да поискаме близка въздушна поддръжка, както и да ни измъкнат оттам. Но нямаше да стрелям по деца.
Децата изтичаха към едно малко село, разположено недалеч. Извадихме сателитната си радиостанция и поискахме незабавно изтегляне. Съобщихме им:
— Видяха ни. Разкриха ни. Трябва да се измъкнем оттук. Позициите ни са изложени на опасност.
Докато нашите хора работеха по въпроса за измъкването ни, никой от селото не се върна, за да проучи нещата. Нямах представа дали децата са казали на някой за нас, или може би са помислили, че виждат привидение. Но след като избягаха, никой не дойде да ни провери. В този момент решихме, че макар скривалищата да са компрометирани, въпросът със самата ни мисия не стои така.
Затова се преместихме от този канал в друг район и отново установихме скривалищата си. След като никой не ни разкри, отменихме искането за спешно изтегляне.
— Слушайте — уверявах ги аз, — чувствам се доста сигурен. Никой не дойде. Преместихме се в друг район. Ще продължим да изпълняваме мисията си. През нощта ще се преместим по-далеч.
През целия ден продължихме да наблюдаваме магистралата и да докладваме за трафика по нея. В 12,00 ч. изпратихме информацията за видяното.
Малко след това, докато лежах върху купчина пръст и наблюдавах с бинокъл магистралата, улових с периферното си зрение някакво движение встрани и назад. Обърнах се и видях двете деца, но този път с тях беше и един възрастен. Бързо се плъзнах обратно в канала, но знаех, че са ме забелязали. Въпреки това оставаше някаква малка надежда да не е така. Казах на момчетата:
— Вижте какво, мисля, че току-що… някой току-що ме видя. — И Трионът (Робърт) Де Гроф изтича отстрани и провери нещата. Хората вече идваха към нас.
— Да — прошепна Трионът, — идват насам.
Излязох от скривалището, за да говоря с тях. Възрастният носеше черно-бяла кърпа на главата като палестинец и всички те ме гледаха; поздравих ги с най-добрия си „Салаам алейкум“ и ги заговорих на арабски, спомняйки си казаното от нашите разузнавачи: те могат да се държат приятелски, могат да бъдат безразлични. Размишлявах трескаво, надявайки се вътрешно да не се окажат враждебно настроени.
Но отново си помислих, че не бива да убивам тези хора. Те нямаха оръжие, бяха цивилни и имаше две деца.
След това те побягнаха много бързо назад. Този път нямахме късмет както преди. След двайсет минути започнаха да прииждат хора.
Внезапно се появи група тийнейджъри, може би петнайсет или двайсет души. Те бяха просто деца и нямаха представа за случващото се. Затова ги заговорих на арабски. Казах им да спрат, да си отидат и да ни оставят на мира. Накрая извадих пистолета си и при вида му те се разбягаха.
Реших да се преместим.
Но по това време към нас вече идваха много цивилни, а на магистралата спряха пет автомобила — три два и половина тонни военни камиона, една „Тойота Ленд Крузър“, която служеше за команден автомобил, и един автобус. Много скоро всички излязоха на шосето и започнаха да разговарят.
Ние вече се споглеждахме: „Хей, здравата я оплескахме.“
Поискахме незабавно изтегляне, но те казаха:
— Добре, но ще трябва малко да почакате, докато се освободят хеликоптери. Ще ви осигурим близка въздушна поддръжка.
— Страхотно — отговорих аз.
Време беше да приложим нашия план за унищожение при спешни случаи — да натрупаме на купчина всички неща, които не можехме да вземем с нас, и да ги унищожим. Инженерът вече имаше готов блок пластичен експлозив С–4 с едноминутен таймер. Той се протегна, извади запалката и го поставихме на земята. Аз взех една радиостанция от купчината, LST–5, защото беше сателитна радиостанция, но вършеше двойна работа като ултракъсовълнов предавател за връзка със самолети. Закачвахме една антена с размерите на писалка върху нея и тя започваше да работи на ултракъси вълни. С нея можех да повикам близка въздушна поддръжка.
Останалата екипировка отиде в раниците.
Междувременно иракските войници започнаха да ни заобикалят — напредвайки от двете ни страни — заедно с няколко цивилни, въоръжени с ловджийски пушки. Ако някой влезе в задния ти двор, ти ще излезеш да го прогониш. И те правеха точно това.
В този момент сухопътната война бе започнала, но ние не го знаехме. Когато тръгвахме, никой не ни беше казал: „Сухопътната война ще започне в полунощ.“
Но иракчаните го знаеха и това, изглежда, ги вълнуваше силно.
Те бяха вероятно и прекалено самоуверени. Не разбираха срещу какво се изправят. Вероятно смятаха, че сме екипаж на свален самолет — лесна плячка — и могат просто да дойдат и да ни приберат.
Както и да е, ние поставихме експлозиви на цялата ни секретна екипировка, след което хвърлихме излишните раници върху тази купчина, за да облекчим товара си. Върху нас остана само най-необходимата екипировка — найлонови презрамки, върху които закачвахме пълнителите, манерките и т.н. Пъхнах един пакет с готови за консумация храни (ГКХ) в джоба си, а на врата ми висеше устройство за нощно виждане. Взехме само една сателитна навигационна система, която съдържаше изходния ни маршрут; в нея бяха заложени всичките точки от маршрута ни.
След това включихме таймера на С–4 и побягнахме с всички сили назад по един от каналите. Внезапно стигнахме до място, на което каналът ставаше плитък, там имаше завой. На практика се озовахме в капан в този ръкав на канала.
Когато експлозивът избухна, иракчаните бяха на по-малко от минута зад нас, а близката ни въздушна поддръжка щеше да пристигне след двайсет минути. Знаех, че положението ни не е розово. Настигаше ни подразделение с размерите на рота, което се опитваше да ни заобиколи.
Веднага щом експлозивът избухна, ние се озовахме под тежък обстрел. Изчакахме. Не отговорихме на огъня.
Макар това да не беше лесно. Най-точният огън не идваше от войниците. Бедуините бяха ловци и те бяха добрите стрелци. Искам да кажа, че вдигаха пушилка около главите ни.
При настъплението си войниците се придвижваха на групи от по четирима или петима, движейки се изправени с готови за стрелба пушки. Бяха обути с половинки обувки, подходящи за офис. Това не беше бойно подразделение от фронтовата линия; те бяха чиновници от тила. Изпълняваха заповедта да вземат пушките си, да излязат и да ни пленят.
Един американски пехотен взвод щеше да напредва на прибежки с едновременна стрелба, претъркаляне и заемане на нова позиция, но тези хора просто стояха прави. Това беше в наша полза.
Трионът попита:
— Ще стреляме ли?
Отговорих:
— Да, открийте огън.
Известно време никой не направи нищо, защото никой не искаше да бъде пръв. Знаеха, че щом започнем, работата ще стане дебела. Затова заповядах отново:
— Огън.
Трионът откри огън със своята пушка 203 (40-милиметров гранатомет, прикрепен към автоматична пушка М–16). Останалите 203 също откриха огън. Гранатите излетяха и паднаха сред иракчаните. Внезапно там
