остана само един олюляващ се човек в разкъсани дрехи. Останалите бяха паднали. Наблюдавайки това, човек се чудеше какво става.
Предполагам, че при първоначалния залп сигурно сме ликвидирали около четирийсет от тях.
Внезапно се озовахме в страхотно сражение, но държахме позицията си, надявайки се отчаяно на въздушната поддръжка.
Трябваше да нагласим сателитната си радиостанция на ултракъсовълнов обхват, за да можем да говорим със самолета. Нагласихме сателитната чиния и после отидохме да поставим антената. Нея я нямаше — бяхме я загубили.
Изглежда, че бедата никога не идва сама. Намирахме се в разгара на сражение и нямаше как да се свържем със самолета.
Но понякога късметът ти проиграва. Оказа се, че сержант Де Гроф носи радиостанция за оцеляване PRC–90. Той я извади, подаде я на Уедърфорд, моя сержант по комуникациите, и попита:
— Хей, това ще свърши ли работа?
Уедърфорд я погледна.
— Това е радиостанция за пряка въздушна връзка — каза той. — Не знам дали ще свърши работа. Съмнявам се. Само ако самолетът е непосредствено над нас.
Въздушната поддръжка вече беше тук. Чувахме ги по сателитната ни радиостанция; те ни викаха, но ние не можехме да им отговорим. Затова летяха наоколо, без да ни открият.
След известно време една група от нападателите ни превзе мост над близката река, понеже нямаше какво друго да направи, и това всъщност ни помогна. Много цивилни бяха излезли да гледат сеир, имаше жени и деца, но щом започнаха взривовете и разбраха, че наистина се стреля, цивилните се разбягаха.
Горе-долу по това време решихме да преминем към това, което предполагам, че ще наречете план Б. В екипа ни имаше обучени снайперисти и когато иракските войници се изправеха, за да опитат да маневрират, ние щяхме да ги улучим. Затова си останахме в канала, който вероятно беше най-сигурното място, което можехме да намерим. Ако бяхме излезли от него, това щеше да бъде краят ни.
За известно време нещата утихнаха достатъчно, за да може Де Гроф да извади радиостанцията PRC–90. Той се обади по нея и се свърза с един АУАКС. И трябва да ви кажа, че когато чухме гласа му, това беше истинско чудо. Не мога да използвам друга дума. Беше истинско чудо, че имаме радиостанция PRC–90 — технология от 50-те години. Но тя работеше и това ни спаси живота.
Много скоро те намериха въздушен контрольор, който да разговаря с нас, след което започнаха да изпращат атакуващи F–16. Тези самолети не са идеални за близка въздушна поддръжка, но те можеха да стигнат най-бързо до нас. Така че F–16 се включиха към мрежата на АУАКС и вече можехме да разговаряме с тях директно по радиостанцията PRC–90. Използвахме я през остатъка от деня, за да викаме близка въздушна поддръжка.
Все още имахме проблем: намирахме се в разгара на сражение. Обстрелваха фланговете ни. Трябваше да насочим самолетите за близка въздушна поддръжка — те бяха два. Но не можеха да открият позицията ни.
Не използвахме дим. Имахме сигнални ракети, но беше пладне и те не вършеха работа. Двата F–16 прелитаха над главите ни, а ние лежахме в канала и се опитвахме да им сигнализираме с огледала.
Тогава се разбра ползата от изучаваната от летците близка въздушна поддръжка из целия театър на бойните действия.
Трионът каза на пилотите на F–16:
— Вижте какво, това може да ви се стори странно, но аз искам да летите от луната към слънцето. — Въпреки че беше един часа следобед, слънцето и луната се виждаха едновременно на небето. — Когато сте над мен, ще ви съобщя.
И те постъпиха точно така. Един от авиаторите се свърза с нас, засече координатите ни и ги изпрати на другия. Дълго спориха за точното ни местоположение, но след края на спора им нещата потръгнаха.
Неколцина от иракските войници бяха излезли на шосето и махаха на други автомобили, опитвайки се да въвлекат повече хора в сражението. Така се случи, че цял конвой с военни автомобили, повечето два тона и половина минаваха покрай тях и те успяха да ги спрат. Така че когато дойдоха първите въздушни удари, те унищожиха и конвоя — от тези камиони се разнесоха много вторични експлозии. След това автомобили продължиха да минават по магистралата и войниците отново се опитваха да ги спрат, но те виждаха горящите тела и не спираха. Продължаваха пътя си. Сигурно си казваха „Няма да се замесваме в това.“
По-късно разбрах, че единият F–16 бе забелязал и унищожил на пътя бронирана колона, насочваща се към нас.
Все пак оставаха още много вражески войници по двата ни фланга и аз насочвах огъня, местейки го от едната на другата страна и обратно. Тази тактика се оказа много ефективна и бях много доволен: момчетата вършеха страхотна работа, като улучваха целите, запазваха хладнокръвие и пестяха мунициите. Никой не стоеше прав, както ги виждате по филмите, изстрелващ цял пълнител на нивото на кръста си. Всичко беше много пресметнато — сваляне на дулото, вземане обекта на мушка, натискане на спусъка и поразяване на целта.
Но все още на един от фланговете ни беше много напечено. Наистина ни обстрелваха много силно оттам. Наложи се да повикаме мисия за близка въздушна поддръжка с касетъчни бомби. Бомбардировката щеше да бъде близо — опасно близо, както я наричахме, каквато е винаги, когато бомбите падат на по- малко от километър разстояние. А разстоянието до врага беше само двеста метра, което никак не бе много.
Знаехме, че съществува риск — винаги има риск и особено с касетъчните бомби — от поразяване на приятелските сили. И това ме плашеше не по-малко от вражеските войници, които бяха взривявани от нашите военновъздушни сили.
Въпреки всичко поискахме близка въздушна поддръжка по фланга ни. Те дойдоха и отново се случи почти чудо. Ударът беше изключително ефективен. Касетъчните бомби паднаха — изглеждаше така, сякаш щяха да паднат право върху нас, — след което обвивката им се разтвори и чухме грохота на бомбите от убежището си в канала.
Когато избухват касетъчни бомби, те започват с едно ба-ба-ба-ба-ба-ба-ба; то стига до кресчендо, след което грохотът намалява. И ето какво се случи. Бомбите паднаха точно срещу фланга ни и унищожиха вероятно целия взвод войници, който силно ни притесняваше.
Направихме същото и от другата страна.
После това, което остана да ме тревожи най-много, беше самият канал. Той не беше прав. Извиваше. Ако човек се опиташе да погледне по дължината му, той не приличаше на железопътни релси. Виждаха се може би само десет метра, преди каналът да направи завой.
По това време вече знаех, че не могат да дойдат от фланговете, освен ако не засилят огъня и не докарат по-тежка огнева поддръжка — но ако пожелаеха, можеха да дойдат по канала и да ни ликвидират за нула време.
Предстоеше нова въздушна атака и ние я насочихме право върху този канал. Веднага след приключване на атаката отидохме рамо до рамо с разузнавателния ми сержант Роби Гарднър (такава беше ширината на канала) надолу по канала с надеждата да ги изненадаме. И наистина го направихме. Изминахме може би петдесет метра и се натъкнахме на идващия по канала преден иракски патрул, но те точно в момента не отиваха никъде, защото въздушният удар ги беше залепил на земята; пушките им лежаха до тях.
Приближихме се с насочени оръжия и се озовахме лице в лице с тях. Успяхме да ги ликвидираме, преди да успеят да грабнат пушките си. След това изминахме целия път до мястото, на което бяхме взривили раниците си, и откривахме тела по продължение на целия канал. Спомням си особено добре един човек. Кракът му беше откъснат и изглеждаше мъртъв, но все още дишаше тежко. Приближихме се и отстранихме пушката му. Той пое за последен път въздух и това беше, умря. Преживяването беше страшно. То не ме впечатли толкова тогава, колкото по-късно, когато си го спомнях.
Изминахме целия път до мястото на взривяване на раниците, защото се смрачаваше и в пустинята става студено. Намерихме няколко останали якета и малко храна. Въпреки че якетата бяха разпокъсани от касетъчните бомби и собствените ни експлозиви, те още можеха да осигурят някаква топлина. Така че ги грабнахме, върнахме се отново на огневата си позиция и се присъединихме към останалите. До това време силата на сражението бе отслабнала.
