— Вълнувахме се от поставената задача — отбелязва Шоу. — Но тогава хуманитарната помощ не ни изглеждаше много важна.
Отношението им скоро се промени. А-отделението 063 кацна в Инджирлик за кратка почивка и след това бе прехвърлено с голяма хеликоптерна група в Пиринчикин, отдалечено гранично селище, контролирано от около сто и петдесет турски граничари и заобиколено от хиляди бежанци. Десет минути след пристигането им в лагера разплакана кюрдска жена се обърна към турския военен командир с молба за помощ. Когато командирът я изгони, Шоу и ротният командир се намесиха. Те изпратиха двама медици да помогнат на жената, чийто съпруг бе прострелян в бедрото. Не след дълго медиците обработиха раната му (Шоу така и не разбра как е бил ранен кюрдът).
— Постъпката им откри моментално пътя към разбирателството между нашето подразделение и бежанците — спомня си Шоу. — До другия ден всичките двайсет хиляди бежанци в лагера бяха научили добрата новина: пристигнали са четирийсет до петдесет американски военни лекари.
— Когато пристигнахме там, те ни смятаха всички за лекари — добавя полковник Майк Кършнер, който беше оперативен офицер за 3-ти батальон на 10-а група на специалните сили. — Отначало това беше малко обезкуражаващо за моите войници, защото не искаха да ги смятат за такива.
Фактически при пристигането на американците в няколко от лагерите кюрдите държаха скрити своите болни деца и други членове на семействата си. Медиците започнаха да обикалят от палатка на палатка, търсейки болни деца.
— Отначало те не ни искаха, защото нямаха доверие нито на медиците, нито на когото и да било — казва Флорър. — Докторите трябваше да убеждават жените да изнесат децата си и да им помогнат. В противен случай просто щяха да умрат. Те просто щяха да ги погребат в някой малък плитък гроб. Когато пристигнахме, умираха десетки деца.
През първите няколко дни медиците от специалните сили се опитаха да се справят с невероятното разнообразие от здравни проблеми със собствените си запаси — които, разбира се, бяха предназначени за оказване помощ на екип от шест до дванайсет души в бойна обстановка. Запасите бързо свършиха.
Но щом екипите изградиха сигурни зони за кацане и пътища до лагерите, медицинските припаси започнаха да пристигат в големи количества. Пакетите на Световната здравна организация — които по правило включват лекарства, антибиотици и други необходими материали за хиляди хора — помогнаха за стабилизирането на здравната ситуация.
Лагерите
Наричането на импровизираната колекция от убежища на бежанците „лагери“ е голямо преувеличение.
Пиринчикин беше типично такова място. Хиляди хора бяха наблъскани и долина с размери 90 на 275 метра. Наблюдатели я сравняваха със сцената на рок концерт — лишена от всичките добри страни и по- лоша, отколкото можеш да си представиш.
— Земята беше покрита с останки от бягството им — спомня си Шоу, — включително с дрехи, изпражнения и повърнати материи. Дърветата бяха отсечени и използвани за огрев. Повечето палатки представляваха обикновени платнища, опънати на височина от метър и двайсет до метър и петдесет. Десет или повече хора — от деца до възрастни — можеха да живеят във всяка от тях. Свободната от палатки земя бе покрита с отпадъци и останки от заклани животни.
Веднага след пристигането си войниците от специалните сили се заеха с изграждането на сигурни райони за спане извън лагера. Те живееха в брезентови палатки — или двуместни, или „ВЦ средни“ — за всякакви цели среден размер, които побираха няколко души. В някои случаи войниците опъваха индивидуални палатки „пончо“ и спяха в тях. И веднага след осигуряването на охрана — а често и преди това — те се захващаха с работа.
Въпреки че хаосът в лагерите изглеждаше много подходящ за терористични нападения (и, разбира се, за иракски тайни агенти с нечисти намерения), малката група американци се намираше в относителна безопасност. Според анализаторите по сигурността от специалните сили това отчасти се дължеше на мисията: кюрдите приемаха, че американците са там, за да помогнат; те бяха благодарни за това и в много случаи — готови да ги защитят. Различни други фактори, включително близки връзки с гражданското ръководство и местните партизани, присъствието на турските военни и не на последно място собствената огнева мощ на специалните сили, също помогнаха за предотвратяването на атаки.
На друг фронт: в екипите на специалните сили имаше различни експерти лингвисти, но никой не говореше кюрдски. Войниците трябваше да разчитат на кюрди, които говореха английски, понякога изненадващо добре, понякога трудно. Тъй като сред бежанците имаше известен брой лекари, адвокати, учители и други професионалисти, те често служеха като преводачи.
Хуманитарната операция
Американски транспортни самолети „Херкулес“ на военновъздушните сили хвърляха припаси на кюрдите от 7-ми април, отначало с цел да ги осигурят с храна, вода и други необходими материали за период от трийсет дни. Но трудните атмосферни условия и непознаването на процедурите за такива доставки от страна на бежанците доведоха до разхищения и трагедии. Силните планински ветрове отклоняваха парашутите от курса им; високоскоростни парашути можеха да се справят с ветровете, но това често означаваше разбиване на палетите при приземяването и повреждане на съдържанието им.
Кюрдите толкова отчаяно се нуждаеха от тези доставки, че често тичаха след падащия парашут, несъзнаващи, че натоварената палета може да ги смаже. Неизвестен брой цивилни загинаха по този начин. Други кюрди бяха убити при опит да стигнат до доставките, паднали в минни полета.
Войниците от специалните сили започнаха да организират доставките до мястото на самия лагер, разчиствайки пътищата за преминаване на камиони и изграждайки хеликоптерни площадки. Първите няколко хеликоптера бяха обградени от тълпи развълнувани кюрди, които създаваха невероятен хаос.
Но войниците от специалните сили бързо сложиха край на това.
— Разбрахме, че трябва да оградим хеликоптерните площадки с бодлива тел — спомня си Флорър. — Това беше начинът да започнем да въвеждаме ред. — Кюрдските лидери на срещи с командирите на специалните сили в лагерните съвети помагаха в определянето на необходимите доставки, за да могат ресурсите да се разпределят по-организирано.
Координацията на доставките беше по-трудна задача. Когато хуманитарната операция заработи с пълни обороти, трябваше да се обработят и изпратят до фронтовата линия доставки от трийсет държави. Командата за управление на военния трафик разтоварваше доставки в три турски пристанища, превозвайки по море товари и палети до няколко бази, снабдяващи лагерите. Но дори след създаването на рутина и отварянето на повече пътища самият огромен мащаб на операцията и участието на почти сто хуманитарни агенции със собствения им дневен ред усложняваха нещата. Изпращането на някакви доставки в лагерите през първите няколко дни беше трудно, но изпращането на необходимите припаси на необходимите места се оказа за известно време почти невъзможно — класически пример за параграф 22, усложнен с погрешна информация и липса на ресурси.
Екипът от специалните сили на Кършнер се зае с разполагането на „въздушни постове“ за забелязване на наближаващите хеликоптери. Те се свързваха с хеликоптерите, научаваха какво превозват, след което ги насочваха към лагера, нуждаещ се от този конкретен товар, като често променяха първоначалните инструкции на пилота. Също така те отклоняваха хеликоптери за медицински транспорт. И убеждаваха цивилните организации да отпускат доставки за истински нуждаещите се, а не за първоначално определени хора.
— Изведнъж се появяваше някой, представляващ някаква църковна организация с храни или нещо друго и инструкции те да бъдат получени само от определена група хора — спомня си Карл Стайнър, — когато ти се стараеш да се отнасяш еднакво към всички. Налагаше се войниците ни да се опитват да преразпределят помощта справедливо. Всички благотворителни групи бяха с най-добри намерения, но предубеждения и условия за получаване на помощите силно увеличаваха хаоса и забавянията.
Първата вълна хранителни дажби дойде от военните под формата на готови за консумация храни (ГКХ).
