— Помежду ни се създаде голямо доверие — продължава Кършнер. — Ако човек можеше да каже на момчетата от специалните сили „Добре, ние ще ви оставим тук и вие просто ще създадете страната, която ще наречем Кюрдистан, за да оставим кюрдите да живеят в нея“, те щяха да го направят, без да им мигне окото.
Завръщане у дома
Докато ситуацията в лагерите се стабилизираше, се постигна дипломатически и политически напредък и на други места. Съюзническата окупация на кюрдски градове, атакувани от иракчаните, помогна за стабилизиране на политическата ситуация и на 7-ми май започна втори кръг преговори между Ирак и Иракския фронт за Кюрдистан, оглавяван от лидера на Кюрдската демократическа партия Барзани. По това време около 16 000 съюзнически войници бяха заети в хуманитарни и охранителни операции.
Няколко престрелки между иракските и кюрдските сили през първите седмици на май доведоха до планирането на съюзническа атака срещу Дахук, едно от размирните места. Но иракско-кюрдските преговори и може би демонстрацията на сила от страна на Съединените щати, докато морската пехота се подготвяше да атакува иракчаните, доведоха до временно споразумение на 18-ти май и отслабване на враждебните действия.
Бежанците започнаха да се завръщат по домовете си в северните райони на Ирак.
— Първо, кюрдското ръководство трябваше да бъде убедено, че за тях е безопасно да се върнат по домовете си — казва Крис Крюгер. — Срещи на различни лидери с висши американски генерали, включително с генерал Шаликашвили, поставиха основата за това. След това уверенията им трябваше да се предадат от лидерите на бежанците и особено на партизаните Пеш Мерга, охраняващи пътищата и проходите.
Полковник Бил Тангни, аз и главният кюрд в района се качихме в един хеликоптер МН–60 и започнахме обиколка от първия лагер до Силопи — спомня си Крюгер. — Прелитахме над партизанските блокади, правехме остър завой, той се провисваше навън през вратата, размахвайки ръце, и те ни даваха сигнал да кацнем. — На земята кюрдският лидер казваше на партизаните, че е дошло време за завръщане у дома. После триото отново се качваше на хеликоптера и отлиташе до следващото място. Прекараха целия ден и изгориха почти тон гориво в посещения на лагери и партизански блокади.
Кюрдите тръгнаха след двайсет и четири часа. Екипите на специалните сили бяха осигурили около половин дузина безопасни пътища на юг и снабдиха хората с лесни за разчитане карти, показващи блокадите и шосетата. На картите имаше важна инструкция: не слизай от пътищата заради мините. Хиляди карти бяха раздадени и пуснати от въздуха в лагерите.
Междинните станции по пътищата на юг към къщи включваха болници, обслужвани често от „Лекари без граници“, както и от военен персонал. Бежанците оставаха там да пренощуват и после отново тръгваха. На много места за проверки имаше осигурени храна, вода и медицински материали.
— От логистична гледна точка не ни трябваше нова хуманитарна катастрофа — умиращи хора по пътеката на сълзите обратно към домовете им — отбелязва Флорър.
Междинните станции подпомагаха кюрдите по обратния им път.
Мнозина извървяха пеша този път. Американците превозиха много други на юг с камиони по коварните планински пътища. Крюгер си спомня, че сред бежанците имало кюрдски строителни фирми, чиито тежки машини се използвали за ремонт, а в някои случаи и за строеж на пътища. Тези груби пътища бяха истински ад за автомобилите; два и половина тонните американски камиони бързо пукаха гуми и свършваха запасите от резервни гуми по пътя на юг. Гуми често се намираха по-трудно от гориво и войниците трябваше да заемат, а понякога и да молят за резервни гуми. Едно френско предложение за двайсет и пет гуми беше прието с предложение за канонизиране на щедрите дарители.
— Когато минавахме през градовете, все някой удряше по капака на камиона и казваше „Хей, тук живеем една група хора“ — спомня си Кършнер. — Спирахме камиона, от него слизаха осем души, след което продължавахме пътя си. Просто превозвахме хората обратно до домовете им и ги оставяхме там, където ни казваха.
Според Кършнер в каросерията на такъв камион се побирали до петдесет и шест кюрди — пространство, което би било тясно за двайсет и пет американски войници. Семействата пътуваха заедно, така че сместването на повече от петдесет души в каросерията на камион — или понякога на повече от сто в хеликоптер „Чинук“ — представляваше чиста необходимост.
— Те опаковаха всичко много щателно и мнозина носеха багажа на гърбовете си — казва Флорър. — На другата сутрин поглеждахме към лагера и там имаше хиляда души по-малко.
Екипите на специалните сили от лагерите ескортираха мнозина от бежанците до родните им градове, като понякога оставаха там за няколко дни. От време на време избухваха скандали с незаконно настанили се в празни къщи, но американците не се намесваха, докато местните жители разрешаваха тези проблеми. Междувременно споровете между кюрдите и иракчаните продължаваха.
Когато стана ясно, че Съединените щати възнамеряват да изтеглят повечето, ако не и всичките си войски от северен Ирак, кюрдите протестираха. Американците бяха техният щит срещу Саддам. Но от края на юни специалните сили започнаха да се изтеглят обратно в базата Инджирлик, откъдето отпътуваха за родните си бази. Мнозина получиха в Инджирлик първа възможност да вземат душ от седмици насам.
След операция „Осигури комфорт“
Сухопътните операции, свързани с ОСИГУРИ КОМФОРТ, приключиха на 15-ти юли, когато последното подразделение морска пехота в северен Ирак свали знамената си и се приготви за изтегляне. Бяха раздадени седемнайсет хиляди тона всякакви помощи; бе оказана помощ на най-малко половин милион души.
Военновъздушните екипи на коалицията продължиха да патрулират от Турция северните райони на Ирак, контролирайки прекратяването на огъня и спазването на споразуменията с ООН, а някои сухопътни подразделения останаха в района, за да наблюдават събитията и осигуряват допълнителна помощ, когато е необходимо. Действайки през следващите пет години под егидата на операция ОСИГУРИ КОМФОРТ, съюзническите части раздадоха още 58 000 тона припаси на кюрдите по родните им села.
На 22-ри юни 1991 г. Барзани обяви, че е постигнал с Багдад споразумение, осигуряващо на кюрдите военна и политическа власт над Автономния район Кюрдистан. Въпреки че други кюрдски лидери оспорваха това споразумение, то осигури временен и нестабилен мир в региона.
Междувременно продължаваше подмолната, тиха война между Турция и кюрдите на турска територия, която от време на време изригваше в мащабни турски кампании срещу Работническата партия на Кюрдистан — ПКК. Тази марксистка кюрдска група активно се противопоставяше на турското правителство поне от 1984 г. и продължава да го прави и днес.
В Иран Кюрдската демократическа партия (КДП) и Патриотичният съюз на Кюрдистан (ПСК) се конкурираха за влияние в северните области на Ирак. В сложен тристранен конфликт с ПКК КДП накрая се съюзи с режима на Саддам Хюсеин. През лятото на 1996 г. КДП и иракските войски завзеха Ирбил, знаменит кюрдски град в северен Ирак. КДП и ПСК, който получи подкрепата на Иран, все още се борят за влияние в кюрдските райони на Ирак.
Трагична заключителна страница за операция ОСИГУРИ КОМФОРТ бе написана през 1994 г., когато два американски хеликоптера бяха свалени по погрешка от американски изтребители F–15. Хеликоптерите превозваха различни официални лица, занимаващи се с хуманитарни дейности. Въпреки че хуманитарните усилия продължиха, промени в турското правителство накрая принудиха Съединените щати да прекратят хуманитарната операция на 31-ви декември 1996 година.
Забраната за иракски полети продължава под егидата на операция СЕВЕРНА ВАХТА, дублираща усилията на юг на операция ЮЖНА ВАХТА.
Сводка
— Защо трябваше хората от специалните сили да вършат това? — пита Стан Флорър. — Защото никой
