програмата ГГО.
Тази промяна не беше положителна. КВПВ не разбираше нито природата на специалните операции, нито специалните изисквания на антивъстаническата борба.
Като начало КВПВ оцени участието на специалните сили в програмата ГГО като „статични тренировъчни дейности“ и смяташе, че специалните сили ще бъдат използвани по-добре в „по-активни и нападателни операции“. В резултат специалните сили на армията бяха отстранени от администрирането и изпълнението на програмата ГГО и вместо това бяха изпратени да осигуряват наблюдение по камбоджанската и лаоската граница и да провеждат нападателни, директни мисии срещу базите на Виетконг.
Тази промяна в мисията им започна в края на 1963 г. и беше завършена към края на 1964 година. На 1- ви януари 1965 г. полковник Джон Спиърс, командирът на новосформираната 5-та група на специалните сили, издаде заповед, очертаваща параметрите на мисията, възложена на групата от КВПВ. Това бяха „граничен контрол и наблюдение, операции срещу маршрути за инфилтрация и операции срещу комунистическите военни зони и базови райони“. Всички тези мисии ясно отразяваха нападателната стратегия на КВПВ и се фокусираха върху откриването, стопирането и унищожаването на вражеските сили.
За да освободи специалните сили на Съединените щати за нападателни операции и гранично наблюдение, отговорността за администрирането на програмата ГГО, обучението на ударните сили и селската отбрана беше прехвърлена на Виетнамските специални сили (ВСС). За нещастие ВСС не притежаваха нито уменията, нито командването на американските си колеги и нещо по-лошо — те изпитваха обичайното виетнамско презрение към малцинствените групи, върху които се фокусираше програмата ГГО. В резултат на това много от постиженията, постигнати по-рано при „спечелване“ на селението, бяха загубени.
При една по-нататъшна промяна правителството на Виетнам интегрира програмата ГГО в АРВ и КВПВ започна да ги използва в една нападателна роля, за каквато те никога не бяха обучавани.
Не след дълго започнаха да прехвърлят ударните сили със самолети от едно място на друго за подкрепа при нападенията на специалните сили, наблюдателни мисии или традиционни операции на АРВ. През октомври 1963 г. КВПВ разкри своя план за използването на ГГО ударни сили, заедно със специалните сили, за „нападения срещу базови лагери на виетнамските комунисти и възпиране проникването на хора и припаси от Северен Виетнам“.
Премахването на ударните сили от техните местни оперативни райони и разполагането им в непознати за тях райони намали драстично тяхната ефективност. Това от своя страна не само отслаби взаимно подкрепящата се отбранителна селска система на първоначалната програма на ЦРУ и специалните сили, но и без добро познаване на местния терен ударните сили се превърнаха в нещо подобно на зле обучена пехота.
Отчасти за използване успеха на програмата и отчасти за по-ефективна военна употреба на лагерите и селата на ГГО, КВПВ се опита да разшири програмата, и то бързо. Започна да разполага лагерите на ГГО стриктно и в съответствие с военни критерии, без връзка с политическите или демографските реалности. Например лагери бяха разположени по предполагаеми маршрути за инфилтрация или в райони с интензивна дейност на Виетконг или Северновиетнамската армия (СВА). Това не отговаряше на първоначалната цел за контрол на населението.
Въпреки големите усилия на КВПВ, на АРВ и всички участващи управления от Съединените щати, както и на виетнамското правителство, ситуацията във Виетнам се влоши. В края на 1964 г. Виетконг провеждаше координирани полкови операции. В началото на януари 1965 г. въстаниците атакуваха и превзеха селото Бин Гиа, отдалечено само на шейсет и четири километра от Сайгон. При контраатаката срещу селото войските на АРВ загубиха 201 войници в сравнение със само трийсет и двама потвърдени убити виетнамски комунисти. Това събитие и други подобни на него доведоха накрая до изпращането на американски войски във Виетнам.
Първата изцяло разположена там дивизия на Съединените щати беше 1-ва въздушнопреносима дивизия. През ноември 1965 г. тя зае позиции на централните плата — един от регионите с най-големи сили на комунистите, — за да започне операции по тяхното издирване и унищожаване. Американците бързо откриха и атакуваха голяма концентрация на бойци от Виетконг и северновиетнамци в долината Яданг. В резултат от сражението бяха убити 1 200 вражески бойци, а 1-ва въздушнопреносима загуби относително малко жива сила — 200 души. Този успех засили и убеждението на КВПВ, че Северен Виетнам стои зад въстанието (въпреки че северновиетнамските войски не участваха активно, докато самите Съединени щати не започнаха да изпращат редовни войски)31.
Бяха изпратени още и по-многобройни американски войски — и КВПВ продължи стратегията си за тактическо изтощаване на противника, подкрепено с използването на максимална огнева мощ чак до времето, когато войските на Съединените щати започнаха да се изтеглят от Виетнам.
Карл Стайнър
Армията изпрати Карл Стайнър във Виетнам през 1967 година. Той ни разказва за службата си там:
— Завърших колежа на командването и Генералния щаб във Форт Лийвънуърт в средата на юни 1967 г. и получих две седмици отпуск, за да преместя семейството си (в Кълъмбъс, Джорджия), преди да тръгна за Виетнам.
Половината от състудентите ми вече служеха там; другата половина заминаваше сега. Четирима от нас, близки приятели и майори (въпреки че един беше в списъка за повишение в чин подполковник), бяхме изпратени в 4-та пехотна дивизия.
Отлетяхме с търговски чартърен полет — общо около двеста души, и пристигнахме по тъмно в Лонг Бин, армейски център до Сайгон за свежи подкрепления. До полунощ след явяването ни и получаване на лично бойно снаряжение бяхме инструктирани за общата ситуация и опасностите и заедно с още сто души от всички чинове ни натовариха на самолет С–130 за доставянето ни до съответните местоназначения.
На борда на С–130 седяхме на мешките си и се държахме за придържащите багажа ремъци, опънати през фюзелажа на около четирийсет сантиметра от пода. Самолетът кацна три или четири пъти, преди да стигне до Плейку в централните плата, където бяха разположени щабът на 4-та пехотна дивизия и главната й база за поддръжка. Пристигнахме точно преди разсъмване. Докладвахме за пристигането си и получихме назначенията си по частите. И четиримата бяхме разпределени в 1-ва бригада, разположена в артилерийска база на име Джаксън Хол близо до границата с Лаос. След това ни осведомиха подробно за тактическата ситуация в оперативния район на 4-та дивизия и ни раздадоха оръжие и муниции. По време на краткото ни посещение в дивизията имахме време за гореща закуска, с която ни приветстваха с добре дошли, заедно с двама щабни офицери, които ни предупредиха за качествата на полковник Ричард (Зуут) Джонсън, нашия бригаден командир в Джаксън Хол. Научихме, че Джонсън е впечатляващ мъж — полуиндианец, корав боец и напълно отдаден на службата си офицер. Очаквахме да служим под негово командване.
В 15,00 ч. четиримата се качихме на хеликоптер UH–1 („Хюи“) и полетяхме към Джаксън Хол на двайсет и пет километра на запад.
По време на инструктажа ни казаха, че се води интензивно сражение между батальон на 1-ва бригада и предполагаем полк на СВА: предполагаем, защото след първите изстрели човек не познава характера и размера на вражеското подразделение; с развитието на сражението скоро става ясно срещу какво си изправен.
Когато наближихме артилерийската си база, видяхме няколко артилерийски батареи да стрелят в подкрепа на сражаващия се батальон. За да се предпазим от огъня им, летяхме през определен „безопасен за полети коридор“. След приземяването ни въведоха в един бункер, където ни съобщиха, че полковник Джонсън желае да разговаря с нас, преди да ни разпредели, но сега участва в сражението и може да не се върне преди разсъмване. Нахраниха ни с пакети хранителни дажби и ни осведомиха за воденото сражение.
По-късно стана ясно, че полковник Джонсън няма да се върне тази нощ и ни казаха, че можем да поспим. Идеята ми хареса; не бяхме спали от тръгването си от Щатите. Развихме надуваемите си матраци и наметала върху мръсния под на бункера, но не успяхме да се наспим, защото една батарея със 155-
