милиметрови артилерийски оръдия стреляше директно над бункера. При всеки залп (през цялата нощ) от натрупаните върху бункера торби с пясък върху нас се сипеше мръсотия.
Скоро след завръщането на полковник Джонсън в лагера рано на другата сутрин той изпрати своя главен сержант да ни покани на закуска. Междувременно четиримата обсъждахме възможните си назначения. Тримата, които не бяхме представени за повишение, се договорихме да помолим за назначение като оперативни офицери (S–3) на пехотен батальон. И щяхме да препоръчаме четвъртия, майор Морис Едмъндс, за оперативен офицер на бригадата. Тъй като предстоеше повишението на Едмъндс, той заслужаваше назначение с най-голяма отговорност. Благодарение на обучението ни в Лийвънуърт се чувствахме компетентни за всякаква работа, но искахме да бъдем оперативни офицери, което съответстваше на миналия ни опит.
На закуската полковник Джонсън ни поздрави с добре дошли в бригадата и после ни съобщи, че е проверил досиетата ни още преди два месеца, като ни е избрал точно за желаните от нас назначения.
Преди да тръгнем за подразделенията си, Чероки (кодовото име на Джонсън и името, с което щяхме да го наричаме) ни даде някои сериозни съвети и указания:
— Ние действаме на територията на СВА — съобщи ни той. — Те са добри бойци и трябва да се уважават — много по-корави и способни, отколкото въстаниците комунисти, които са малко в този ОР (оперативен район). Можете да очаквате среща и внезапна атака от подразделения с размерите на полк — и винаги трябва да сте готови за такава възможност.
Следователно:
— Всички въздушни нападения трябва да бъдат подкрепяни от значителна и достатъчна артилерийска подготовка на зоната за кацане (ЗК).
— Никога не придвижвайте самостоятелна рота. Винаги трябва да са две. (Месец преди пристигането ни 173-та въздушнопреносима бригада бе загубила по-голямата част от две роти, попаднали поотделно на засада на СВА при Дак То.)
— Никога не заемайте отбранителна позиция през нощта само с една рота. Една рота не може да оцелее през нощта срещу атака на подразделение с размерите на полк. Но две — с необходимата артилерийска поддръжка — могат.
— Винаги гледайте пехотните роти да стигат до местата за пренощуване достатъчно рано, за да могат да се окопаят и съобщят своите КОО (концентрации от отбранителни огневи позиции) на всички артилерийски батареи в околността преди смрачаване.
— Напускайте местата за нощувка преди разсъмване и по различно време, за да не създавате шаблон. И винаги разузнавайте със стрелба, преди да тръгнете — в случай, че СВА е заобиколила позицията ви през нощта.
Тези мъдри съвети отразяваха не само тактическата вещина и компетентност на Джонсън, но и наученото от него в сраженията със СВА. Те се оказаха от голяма полза при изпълнение на задълженията ни през идните дни.
Преди да се прехвърля към моето подразделение — 3-ти батальон, 12-та пехотна бригада, бих искал да ви дам обща представа за това, пред което бяхме изправени. Но моля да имате предвид, че като майор от пехотата знаех много малко за общата стратегическа ситуация, в която се озовах. Целта ми бе съвсем проста: да се бия с врага и да печеля всяка битка с минимална загуба на живот от наша страна.
Все пак мога да посоча, че нашата позиция се разполагаше срещу един от основните подходи на „Пътеката на Хо Ши Мин“, което обяснява преобладаващото присъствие на СВА, а не на сили на Виетконг. „Пътеката“ имаше свои „изходи“, етапни войскови пунктове и инфраструктура за попълване на припасите около повечето стратегически места. Дак То беше едно такова място. Мисията ни се състоеше в предотвратяване контрола на СВА над този район. Ако не бяхме успели да затапим тази бутилка, катастрофата нямаше да се забави. СВА щеше да наложи контрол над централните плата още в началото на войната.
Извървях не повече от сто и осемдесет метра, за да се присъединя към подразделението си.
Четвърта дивизия бе изпратена предишната година от Форт Луис, Вашингтон, и претърпя големи загуби през първата си година във Виетнам. През годината бяха получени подкрепления, включени в състава на моя батальон, но сега беше време първите войници да завършат службата си и да се върнат у дома. Когато тръгнеха, батальонът щеше да намали състава си с около петдесет процента, което налагаше голям брой попълнения (офицери, войници и новобранци) и интензивна програма за обучение за постигане от целия батальон на състояние на боеготовност. Повечето нови попълнения не се познаваха; всички щяха да бъдат обучени и интегрирани в батальона.
Към всеки батальон беше добавена и четвърта стрелкова рота, за да се увеличи общата му ефективност.
В продължение на месец новото ми подразделение, 3-ти батальон, изпълняваше задачата да осигурява артилерийска охрана на щаба на бригадата. Батальонът се командваше от подполковник Пат Волмър.
Тъй като отговарях за операциите на батальона и обучението на личния състав, бързо разработих програма за обучение, която бе одобрена от подполковник Волмър. Като начало офицерите и войниците с най-голям опит във Виетнам бяха разпределени между ротите на батальона, за да се създаде обща основа, и след два дни програмата започна.
Районът около Джаксън Хол се оказа идеална среда за обучение, защото почти ежедневно съществуваше вероятност всяко подразделение да се сблъска с някаква форма на вражески действия — снайперистки огън или минохвъргачен залп близо до мястото, в което се намираха — достатъчно, за да разберат всички, че се занимават със сериозна работа.
Разузнавателният взвод на батальона се състоеше само от дванайсет души. Нормалният му
Имах донякъде различна концепция, която изложих пред батальонния командир и той я одобри. Концепцията се състоеше в реорганизация и обучение на много по-способен взвод, който щеше да функционира като рейнджъри; те щяха да поставят засади, вместо просто да наблюдават и да бъдат измъквани. Щом засадата бъдеше готова, ние щяхме да реагираме незабавно с предварително планиран артилерийски и минохвъргачен огън, последван от включването на (най-малко) една стрелкова рота. Този нов взвод се състоеше от четири отделения с по девет души всяко. Всеки взвод беше организиран като два екипа, обслужващи картечници М–60, и всеки войник бе въоръжен с една противопехотна мина. Тази концепция се оказа изключително ефективна — и новият взвод претърпя много малко загуби.
След шест до осем седмици денонощно интензивно обучение приключихме изпълнението на програмата. След това се прехвърлихме с хеликоптери до район, наречен Долина на виетнамските комунисти, който се намираше на около четирийсет километра източно от Джаксън Хол и на петнайсет километра южно от Ан Кхе (главната база на 1-ва въздушнопреносима дивизия).
Долината на виетнамските комунисти беше отдалечен, пустинен и рядко населен район, заобиколен от много високи планини и контролиран от подразделения на СВА с размерите на отделения и взводове (обитателите му бяха принудени да отглеждат реколта за тях). Мисията ни беше „да го прочистим“ — идеална задача за новосформиран и обучен батальон, защото окупационните войски на СВА присъстваха само с малки подразделения. Фактически най-голямото предизвикателство там не беше врагът. Това беше инфекцията, причинена от ухапванията на малък зелен кърлеж, оставящи възпалени като циреи места, които не заздравяваха. Всички ги имахме.
Докато провеждахме операциите си, една от стрелковите ни роти откри едно „изгубено племе“ от около 500 души, живеещи в издълбани пещери по склона на планината — заедно с техните пилета, прасета, маймуни и водни биволи.
Виетнамското правителство реши да евакуира племето в бежанския център Едеп Е Нанг, голям лагер близо до Плейку с неколкостотин ламаринени бараки. Появи се проблем: хората отказаха да напуснат без
