животните си. Съгласиха се да бъдат превозени по въздуха, ако натоварим пилетата, прасетата и маймуните на борда с тях и се наложи да им обещаем, че по-късно ще превозим и водните биволи.
Почти всички „Чинук“ (хеликоптери СН–47 с двойни витла) в дивизията бяха заети в продължение на четири дни с тази операция. А водните биволи изискваха специален подход. Те бяха прекалено злобни и непредвидими, за да се рискува да се товарят и блъскат вътре в хеликоптерите. Трябваше да бъдат хванати, завързани в мрежи за багаж и оставени да висят под хеликоптерите „Хюи“.
Командирът на батальона ми възложи тази мисия сигурно защото бях отраснал във ферма. Избрах осем от най-добрите ни „каубои“ и изработих техника, която вършеше работа. Разстилахме мрежа за багаж на земята и хеликоптер „Хюи“ кацаше върху нея. След това, когато хеликоптерът се вдигаше, за да преследва водния бивол, осемте „каубои“ сядаха по четирима от всяка страна и държаха мрежата. Когато се озовавахме директно над животното и на около метър и половина над гърба му, пускахме мрежата върху него, хеликоптерът бързо отлиташе настрана и се спускаше малко по-ниско, ние изскачахме, увивахме мрежата около бивола и го събаряхме на земята. После връзвахме краката му и нагласявахме мрежата за висене под хеликоптера. Най-сетне „Хюи“ отлиташе към бежанския център, пренасяйки висящия бивол.
След три дни бяхме заловили около трийсет бивола и ги предадохме на „изгубеното“ племе.
Дивизионният командир генерал-майор Уилям Пиърс вече беше научил за събирането на стадото и се появи лично да наблюдава действията ни. След като погледа малко, той отбеляза, че това е най- интересната и смела родео операция, която някога е виждал, но реши, че сме върнали достатъчно биволи на „изгубеното“ племе и прекрати операцията.
Успешното изпълнение на мисията бе с цената на две счупени ръце, един счупен крак и много охлузвания. Моралът беше висок и съм сигурен, че всички участници в „родеото“, които завършиха срока на службата си във Виетнам, ще разказват на децата и внуците си за него.
След три седмици изпълнихме успешно и главната си мисия за „прочистване на Долината на виетнамските комунисти“. Убихме, пленихме или изтласкахме войниците на СВА и унищожихме всичките им приспособления за обучение и складове за припаси.
Към края на октомври ни заповядаха да отидем в Дак То, за да сменим 2-ри батальон (механизиран) от 8-ма пехотна бригада — двудневна операция, включваща измъкването на батальона с хеликоптери обратно в Плейку, последвано от конвоиране на около четирийсет километра на север. Пристигнахме по план в 14,00 ч., което щеше да осигури достатъчно време на сменявания от нас батальон да стигне до Плейку преди смрачаване. По време на тази операция не се случи нищо забележително.
До неотдавна Дак То бе база на А-отделение от специалните сили, което се беше преместило на около петнайсет километра на запад в нов лагер на име Бен Хет. Бен Хет се намираше само на шест километра от района, в който се срещаха трите граници на Лаос, Камбоджа и Южен Виетнам, и срещу една главна артерия за проникване на „Пътеката на Хо Ши Мин“. Единствен черен път водеше от Дак То до Бен Хет, а по средата на пътя трябваше да се осигури ключов мост.
От самото Дак То беше останало само името; там нямаше сгради, нищо друго освен къса асфалтирана самолетна писта. Най-близкото село, Тан Кан, беше на два километра на изток; там бяха разположени провинциален щаб и малко отделение американски съветници. Разположихме „артилерийската си база“ покрай пистата в Дак То и пътя, идващ от Контум до Бен Хет. Нямахме друг избор.
Когато пристигнахме в Дак То, ни посрещна 2-ри батальон ни 8-ма пехотна дивизия, строен с всичките си бронирани коли и други автомобили и готов да потегли за планината Дрейгън (база на 4-та дивизия в Плейку). Но един от механизираните им взводове, който все още охраняваше ключовия мост на пътя за Бен Хет, трябваше да бъде сменен, за да се присъедини към своите; така че изпратихме веднага един от нашите стрелкови взводове, за да го смени.
Бяхме определили предварително необходимите мерки за сигурност преди настъпването на нощта и екипите и подразделенията ни бяха готови да заемат позициите си, но другият батальон трябваше да се изтегли по план след един час. Затова не ни остана време да координираме последните подробности по смяната на частите, но въпреки това всичко премина без произшествия.
Преди заминаването на другия батальон доста се разтревожих заради планините на юг от нас, които можеха да осигурят на СВА значително предимство. Над долния хребет, отстоящ на три километра и висок 300 метра, се издигаше хълм 1338, който контролираше цялата околност, като дължината на целия хребет беше около осем километра.
Когато попитах оперативния офицер на заминаващия батальон кога за последен път хората му са били на този хребет, той отговори:
— Не бива да се тревожиш за това. Нашият разузнавателен взвод претърси целия хребет преди две седмици и там горе няма нищо освен много орангутани. Освен това пуснахме няколко пълни товара на хеликоптери „Чинук“ с двесталитрови варели задържащ се над местността газ CS32 в долините, водещи към обратната страна на тези планини. Това трябва да попречи на всякакви опити за проникване. Почти невъзможно е да се промъкнеш през това вещество. Наистина ще ти хареса да бъдеш „майорът господар на Дак То“ — заключи той. — Тук на високото е много тихо и прекалено далеч от щаба на дивизията, за да те притесняват.
Не споделях нито неговата увереност, нито преценката му. На същия този хребет 173-та въздушнопреносима бригада беше загубила половин батальон преди три месеца. Според мен теренът беше с ключово значение. Който контролираше този хребет, контролираше цялата долина — главният път за подход по цялото протежение от границата до Контум. Бях сигурен, че ако СВА е имала планове за контрол над централните плата, те със сигурност щяха да окупират този хребет и хълм 1338. Защо да се занимават с лагера на специалните сили в Бен Хет, когато можеха да го заобиколят и да окупират този доминиращ терен като място за огнева позиция на тежките си оръдия?
Още следобед на другия ден (преди да успея да изляза, за да координирам действията с екипа на специалните сили в Бен Хет) пристигна изключително важно разузнавателно съобщение, след като стрелковият взвод, осигуряващ моста, плени разузнавателен екип на СВА. От разпитите бързо научихме, че те са от 2-ра дивизия на СВА и носят със себе си скици с оперативните планове на дивизията за превземане на Дак То. Хълм 1338 трябваше да бъде мястото за разполагане щаба на дивизията, а хребетът (който ние започнахме да наричаме 1001) трябваше да служи за главна огнева позиция на тежките им оръдия. И ние бяхме главната им мишена като рибки в аквариум.
Когато казах на батальонния командир, че ще бъде добре да се кача бързо с две роти на хребета, той се съгласи:
— Ако успееш да осигуриш въздушен транспорт за всички — каза той, — ще го направим утре следобед.
Тъй като щабът на бригадата ни остана в Джаксън Хол на седемдесет километра разстояние, ние бяхме поставени под прякото командване на 4-та дивизия в Плейку. Така става, когато действаш далеч от бригада, която вече не може да те подкрепя.
Свързах се с дивизията, поисках и получих десет хеликоптера „Хюи“ и шест бойни хеликоптера за въздушна атака. Това щеше да ни осигури достатъчен транспорт, за да свалим едновременно на земята осемдесет стрелци с едно прелитане. Но откриването на подходящо място за кацане се оказа много по- трудно. Само един малък тревист хълм в източния край на хребета можеше да побере десет хюи, кацащи едновременно. Всичко останало наоколо представляваше непроходима джунгла. Възможно е да се изчисти площадка за кацане на такъв терен, но това бе трудна задача, която отнемаше доста време, с каквото не разполагахме. В тази джунгла почистването на терена за ЗК, достатъчно голяма да побере един-единствен хюи, щеше да отнеме два дни и няколко въздушни нападения с триста и четиридесет килограмови бомби и стотици ленти муниции за 155-милиметрови и 8-инчови оръдия. Освен това единствената ни артилерия беше 105-милиметрово оръдие с шест дула.
Това означаваше, че сме принудени да използваме тревистия хълм за въздушното нападение.
На 28-ми октомври 1967 г. в 15,00 ч. С-ротата започна въздушното нападение. То се предхождаше от артилерийска подготовка в зоната за кацане, състояща се от около 150 залпа на 105-милиметров гаубичен огън. Когато хеликоптерите „Хюи“ кацнаха, ЗК се оказа безопасна и първите осемдесет войници я осигуриха, след което зачакаха пристигането на втората група, преди да потеглят като рота към линията на дърветата.
На хеликоптерите им трябваха двайсет минути в двете посоки и втората група пристигна с остатъка от
