компании отваряха там офиси и Бейрут скоро се превърна в банков център на Близкия изток с осемдесет и пет търговски банки.
Но през 1970 г. се добави още един елемент на хаос — палестинците.
През 1947 г. Обединените нации разделиха Палестина на две: една част щеше да се превърне в дом на евреите, прогонени от Втората световна война; другата част щеше да продължи да бъде отечество на палестинците. Евреите приеха решението на ООН; арабите го отхвърлиха.
На 14-ти май 1948 г. евреите обявиха независимата държава Израел и на следващия ден съседните арабски страни я нападнаха. Нахлуването се провали и когато сраженията приключиха, Израел държеше по-голяма територия от определените от ООН граници, а Египет и Йордания държаха останалата част от Палестина. Повече от 600 000 палестинци, които живееха на териториите, влизащи в новите граници на Израел, избягаха от еврейската държава и се превърнаха в бежанци в съседните арабски страни, главно в Сирия и Йордания.
Палестинците, сега народ без отечество, продължиха въоръжената си съпротива от бази в тези страни, но тяхното присъствие и военните им действия срещу Израел се превърнаха в голям политически проблем и особено за Йордания. До 1970 г. проблемът вече бе излязъл от контрол и йорданското правителство го разреши насилствено, като прогони ООП, Организацията за освобождение на Палестина.
Десетте хиляди бойци на ООП, федаините, отначало се установиха в южната част на Ливан, довеждайки хиляди палестински бежанци със себе си, като по този начин утежниха ситуацията, която и без това бе много нестабилна повече от десетилетие. През 1958 г. арабските националисти (повечето шиити, въпреки че някои друзи също участваха) се разбунтуваха срещу прозападното правителство на християнския президент Камил Шамун. Шамун помоли Съединените щати за помощ и около 10 000 морски пехотинци и войници на Съединените щати дебаркираха на ливанските плажове. Тази демонстрация на сила помогна на правителството да възстанови реда и войските се изтеглиха.
След кризата през 1958 г. следващият ливански президент Фуад Шехаб положи сериозни усилия за подобряване на отношенията с арабите: той осигури на мюсюлманите повече постове в управлението, установи приятелски отношения с Египет и работеше за повишаване стандарта на живот.
Въпреки че ливанското правителство винаги симпатизираше на палестинската кауза, неговата симпатия никога не прерасна в силна подкрепа, нито пък приветства новото палестинско присъствие — просто правителството беше прекалено слабо, за да ги изгони от страната. Скоро ООП започна да извършва атаки срещу селища от северен Израел от базата си в южен Ливан. Когато израелците нанесоха ответни удари, шиитите в южен Ливан пострадаха най-много, засилвайки вече съществуващата омраза.
До 1975 г. голяма част от ООП се премести в Бейрут, където установи главната си оперативна база, собствена съдебна и полицейска система и собствени данъци. Това не се прие добре от много ливанци и особено от християнските милиции (фалангите) и скоро избухна широкообхватна гражданска война между палестинците и фалангата.
По време на ожесточените сражения загинаха 40 000 души, главно цивилни ливанци и палестинци, а ливанската армия се разпадна. Фактически тя престана да бъде ефективна военна сила.
В този момент се намесиха сирийците.
Сирийците са крояли планове за Ливан от незапомнени времена и се намесиха на два пъти в конфликта — първо на страната на палестинците, а след това на страната на християнските милиции. Тези промени бяха в интерес на по-голямата им цел — контрол над Ливан. В резултат на участието им Сирия окупира долината Бекаа — стратегически район, разположен между ливанския планински хребет и сирийската граница; и остана там и до ден днешен, манипулирайки в своя полза големия брой шиити, които мигрираха в района в резултат на гражданската война и последвалите конфликти.
До 1978 г. Ливан се превърна в основна оперативна база на ООП. Същата година израелците предприеха широкомащабна операция в южен Ливан срещу палестинските бази. Около 100 000 бежанци, главно палестинци и шиити, избягаха в разкъсвания от гражданска война Западен Бейрут. Сега по-голямата част от Ливан представляваше бойно поле, но вместо предишното противопоставяне между християнските милиции и ООП войната се водеше от всеки срещу всеки. Развихриха се дълго таени омрази, конфликти, спомени за зверства, както и етнически и религиозни различия; всяка фракция имаше собствена милиция — добре въоръжена и смъртоносна; и различните фракционни милиции и кланове започнаха война помежду си.
Друзите заемаха района на планината Шуф, която се издигаше над Бейрут и главните пътища, водещи от Бейрут към Дамаск. Друзите контролираха Народната социалистическа партия или НСП под ръководството на лидера й Уалид Джумблат и ръководеха най-тежко въоръжената ливанска фракционна милиция (въпреки че броят им не беше голям). Главният враг на НСП бяха християните и те получаваха подкрепа и въоръжение от Сирия, но и от съветски съветници при обстрела на артилерийски позиции. До средата на 1983 г. въоръжението им се състоеше от 420 дула модерна съветска артилерия, включително гаубици Д–30, ракетни инсталации БМ–21, голям брой тежки минохвъргачки, зенитни оръдия и трийсет съветски танка Т– 54, предоставени на НСП от Либия — като Бейрут и неговите предградия попадаха в обсега на тези оръжия.
Сирийската армия контролираше както североизточната част на Ливан, така и по-важната долина Бекаа с нейното население от мюсюлмани шиити.
Израел установи зона за сигурност на юг, където живееха заедно, но с взаимна омраза християни, палестинци и мюсюлмани шиити.
Тероризмът „напредна“ до фаза на „държавна опека“. Спонсориращите го страни включваха Сирия, Либия и Иран. Най-опасната от тях — Иран, разработи нови форми за терористична война — самоубийствени бомбени атентати и вземане на заложници, целящи да разпространят ислямската революция чрез подривни действия и тероризъм. Образованият в Съединените щати Хосеин Шейхолислам, ученик на аятолах Хомейни и ветеран от обсадата на посолството на Съединените щати в Техеран и по- късно на отвличането на самолет на ТУА по полет 847, беше главният архитект на тази кампания. Създаденото за провеждането й военно крило се наричаше „Хизбула“ — Партия на Бога, и се състоеше от фанатични фундаменталисти шиити, събрани от целия свят. Иранската Революционна гвардия ги обучаваше и след това ги изпращаше в родните им страни за изграждане на революционни ядра. Това бяха най- опасните терористи, готови на мъченическа смърт за ислямската революция. Те гледаха на гражданите на западните страни и особено на американците като на „Великия Сатана“ и затова ги смятаха за главни свои мишени. Основната ливанска база за операциите на „Хизбула“ (и за обучение на терористи) беше разположена в Баалбек в контролираната от Сирия територия в долината Бекаа и само на час път с кола от Бейрут. Оперативните клетки на „Хизбула“ бяха разположени в Западен Бейрут.
„Движението на лишените от наследство“, известно като „Амал“, се оглавяваше от Набих Бери, роден в Западна Африка адвокат, образован във Франция, чието семейство живееше в Съединените щати на север от Детройт. Целта на Бери бе да ограничи властта на християнското малцинство, за да могат шиитите, които сега бяха по-многобройни от християните, да използват численото си превъзходство за доминиране в ливанската политика. „Амал“ бе подкрепяно главно от Сирия, а основните му врагове бяха палестинците и израелците.
Въпрос: Бяха ли приятели сирийците и „Амал“? Отговор: Когато им изнасяше. Въпрос: Бяха ли приятели друзите и „Амал“? Отговор: Когато им изнасяше. Въпрос: Бяха ли приятели сирийците и иранците? Отговор: Когато им изнасяше.
В самия Бейрут действаха още няколко други независими милиции като „Маураби Туун“, която претендираше да представлява така наречената Народна работническа партия, но чиято главна цел беше престъпна: грабежи, засади и отвличания.
През юни 1982 г. израелските въоръжени сили предприеха пълномащабно нахлуване в Ливан, наречено операция „Мир за Галилея“. Целта му бе да прочисти веднъж завинаги района от палестинци. През двете седмици яростни сражения израелците изтикаха ООП от укрепените й пунктове близо до северната граница на Израел, унищожиха голяма част от сирийските войски, окупиращи долината Бекаа, включително зенитни батареи, танкове и бойни самолети, и стигнаха до Бейрут, където се съединиха с частите на християнската фалангистка милиция и заобиколиха западен Бейрут, център на военните мюсюлмански дейности в града. Сега ООП тренираше терористите си в западен Бейрут и предприемаше оттам атаки срещу Израел и
