Йордания. Градът същевременно се превърна в най-големия бежански лагер, дом за 175 000 палестинци, избягали след по-ранната израелска акция на юг. Скоро израелците бомбардираха ежедневно западен Бейрут.
Съкрушителният удар на Израел срещу сирийските въоръжени сили причини голямо унижение на сирийския президент Хафез Асад. През следващите месеци Асад се обърна към Съветския съюз за помощ при възстановяването на отслабената си армия с главна цел отмъщение срещу Израел.
В този момент се намеси Държавният департамент на Съедините щати с дългосрочната цел да допринесе за стабилността в Ливан — фикция, поне докато ООП се намираше там. По-близката цел бе спиране на сраженията и напускането на страната от ООП, сирийците и евентуално Израел. За осъществяването на тази цел Държавният департамент предложи да изпрати многонационални сили за осигуряване сигурността на ООП при изтеглянето й в някоя арабска страна, готова да я приеме.
Въпреки че Съветът на началник-щабовете възрази срещу участието на американски войски в това начинание, министърът на отбраната Каспар Уайнбъргър смяташе, че другите международни партньори няма да участват, ако Съединените щати не поемат ръководството. Освен това той чувстваше, че военното присъствие на Съединените щати в Бейрут е единственият начин за предотвратяване разрушаването на града от израелците и постигане на евентуалното им изтегляне от Ливан.
На 25-ти август около осемстотин морски пехотинци на Съединените щати, заедно с военни контингенти от Франция и Италия, дебаркираха на брега, за да заемат позиции между израелците, палестинците и ООП.
Тунис се съгласи да приеме Ясер Арафат и неговите бойци от ООП. До 1-ви септември евакуацията им приключи. След десет дни морските пехотинци се завърнаха на корабите си и французите и италианците също се изтеглиха.
Част от споразумението за евакуацията на ООП включваше обещание на американското и ливанското правителство и уверения от Израел и лидерите на някои (но не всички) ливански фракции, че мирното цивилно палестинско население, включително семействата на евакуираните членове на ООП, може да остане в Ливан и да живее в мир и сигурност.
След две седмици новоизбраният ливански президент Башир Джемайел, чиято дъщеря вече беше убита при засада, предназначена за него, бе убит от бомба, поставена върху покрива на къщата му от сирийски агент (както се смяташе). Джемайел, воин, който предпочиташе военните решения на вътрешните проблеми, беше лидер на християнската фалангистка милиция и човекът, на когото Израел разчиташе за сключването на мирен договор и който най-добре щеше да служи на интересите на сигурността му. Сирия нямаше интерес от сключването на такъв договор, тъй като гледаше на Ливан като на стратегически буфер срещу Израел.
На следващия ден в нарушение на обещанието им да защитават палестинските цивилни, решили да останат в града, израелската армия навлезе в западен Бейрут. Заявеното им оправдание бе защита на бежанците и унищожаване инфраструктурата и припасите на ООП, останали след напускането на Арафат.
През нощта на 16-ти септември израелската армия позволи на фалангистката милиция да влезе в палестинските бежански лагери Сабра и Шатила в западен Бейрут, за да търси източника на спорадичен огън срещу израелците. Трудно е да се каже защо (тъй като корените на местните вражди са много дълбоки), но фалангистите се развилняха в лагерите. Когато стрелбата приключи, се установи, че са убити повече от 700 невъоръжени палестинци.
Ливанското правителство незабавно поиска завръщането на американските морски пехотинци за защита на хората в западен Бейрут.
Съветът на началник-щабовете отново се противопостави, но този път към тях се присъедини и държавният секретар Уайнбъргър. Предишната намеса на морските пехотинци беше ограничена, краткосрочна операция. Тази беше неясна, краят й не се виждаше и следователно съществуваше риск от катастрофа.
Президентът Рейгън отхвърли техните възражения. Той очевидно смяташе, че трябва да направи всичко по силите си, за да предотврати друго палестинско клане.
Този път подразделението морски пехотинци бе двойно по-голямо от предишното — амфибийна част морски пехотинци (АЧМП) от около 1 500 души. Французите и италианците също се съгласиха да се върнат. Възложената от обединените началник-щабове мисия на морските пехотинци се наричаше ПРИСЪСТВИЕ — което означаваше, че от тях се очакваше с присъствието си да държат разделени враждуващите страни, като патрулират из града и се опитат да се сприятелят с всички фракции. СНЩ искаше морските пехотинци да бъдат колкото е възможно по-безпристрастни и се надяваха мисията да не продължи повече от два месеца.
Това беше необичайна мисия за военно подразделение, но подобна операция се оказа успешна в миналото. Проблемът се състоеше в това, че не всички фракции бяха респектирани от присъствието им. А имаше и друг проблем: морските пехотинци биха предпочели да установят позициите си на планинския терен над града, но той вече бе зает от воюващите фракции. Това означаваше, че пехотинците трябваше да се задоволят с ниската, равна местност до летището просто защото нямаше друго място за тях. Но сградата, която избраха за своя казарма, им осигуряваше лесен достъп до много от местата, свързани с тяхната мисия, включително с американското посолство; тя беше и една от най-солидните сгради в Бейрут. Смятаха, че там ще могат да се защитят…
На 18-ти април 1983 г. кола бомба с атентатор самоубиец — вероятно фанатик на „Хизбула“, действащ от казармите на Шейх Абдула в Баалбек в долината Бекаа — разруши американското посолство в Бейрут. Шейсет и трима души бяха убити, седемнайсет от тях американци, включително шефът на централата на ЦРУ и всичките му служители, с изключение на двама. Това беше първата атака на кола бомба срещу американска сграда.
Атентатът имаше сериозни последици и от тях загубата на разузнавателна информация бе с най-голямо непосредствено значение. Целият ЧОВРАЗ (човешки разузнавателен) механизъм на Съединените щати (т.е. връзките с местни агенти) беше фактически унищожен. В продължение на няколко месеца съществуваха огромни бели петна в способността на Съединените щати да се информират какво се случва на терена както в Бейрут, така и в останалата част от страната. По-късно този провал често преследваше Америка.
Дългосрочните последици от атентата бяха още по-сериозни. Нямаше доказателства, че някой във Вашингтон разбира последиците като заплаха за американците в чужбина и значението им за бъдещата политика. Тероризмът се превърна във форма на война, която накрая принуди Америка да напусне Ливан. Съединените щати не бяха готови да се справят с него.
Месец по-късно държавният секретар Джордж Шулц се опита да постигне споразумение (известно като Споразумението от 17-ти май), според което всички чуждестранни сили щяха да се изтеглят от Ливан едновременно. Ливанският президент Амин Джемайел, брат на Башир Джемайел, и министър-председателят на Израел Менахем Бегин подписаха споразумението (при условие, че и сирийците го подпишат); но когато Шулц отиде в Дамаск да представи плана на Асад, сирийският президент отказа решително да се изтегли от Ливан. Асад смяташе, че контролира ситуацията от позиция на силата.
Сирия подсили отказа си да сътрудничи с обявяването на Филип Хабиб, близкоизточния пратеник на президента, за персона нон грата.
Заместилият Хабиб Робърт (Бъд) Макфарлан, заместник-съветник на президента по националната сигурност, вярваше, че ако сирийците и израелците бъдат убедени да се изтеглят, преки преговори с лидерите на основните фракции могат да доведат до разрешение на ливанския проблем. Преди да замине за Ливан, Макфарлан се срещна с Асад в Дамаск и си тръгна с разбирането, че Асад контролира бъдещето на Ливан и няма да се откаже от тази своя роля.
Макфарлан пристигна в Ливан на 1-ви август. През следващите две седмици той препоръча Вашингтон да изостави усилията си за постигане на общо сирийско-израелско изтегляне и вместо това да се концентрира върху помирението на различните ливански фракции. Макфарлан и посланикът на Съединените щати Реджиналд Бартоломю се срещнаха няколко пъти с Набих Бери и Уалид Джумблат за постигане на компромис с президента Джемайел, но не постигнаха напредък. Бери и Джумблат обвиняваха Джемайел и
