Израелското правителство решило да осигури собствена сила за сигурност в буферната зона от ливанската страна на границата. Вече се създаваше една предимно еврейска и християнска милиция, оглавена от бивш подполковник от израелските отбранителни сили.
Това не бяха точно новините, които ливанците искаха да чуят, но аз разбирах позицията на Израел във връзка с неговата сигурност. В този момент ливанската армия все още не беше изпитана. Предадох всичко това на началниците си.
Обратно в Бейрут, Танус бе разочарован от нежеланието на Израел да довери на ливанската армия охраната на северната си граница, но новините не бяха толкова лоши. Израелското решение щеше да освободи сега още една бригада за Бейрут.
Около 20-ти август на срещите с израелските офицери се изработи подробен план за разполагане на подразделения от ливанската армия за поддръжка на израелското изтегляне. Тези срещи се осъществиха в полето до пътя, по който по-голямата част от израелските сили щяха да се изтеглят от планината Шуф, и приключиха с разбирането, че планът е приемлив. И отново не беше установен определен график за изтеглянето, но офицерите от ливанската армия щяха да бъдат уведомени, когато бъде определена датата.
На 2-ри септември 1983 г. генерал Танус покани на вечеря генерал Леви, израелския началник-щаб, и генерал Ехуд Барак, шеф на израелското военно разузнаване, за да поиска повече време за подготовката на силите си и тяхното разполагане преди изтеглянето на израелците.
На тази среща Танус научи, че израелското правителство е взело окончателно решение за графика на изтеглянето: то трябваше да започне незабавно с начало през нощта на 3-ти септември. Според Леви решението беше политическо и нямаше да има отлагане. Самият Танус бе шокиран и дълбоко унижен. Той смяташе, че е излъган от израелците.
На другата сутрин израелският министър на отбраната Моше Аренс се срещна с Ричард Феърбанкс, високопоставен представител на американския персонал по национална сигурност. Феърбанкс поиска забавяне на оттеглянето, но Аренс посочи, че решението вече е взето и изтеглянето ще започне по график.
Около полунощ можеше да се чуе грохотът на танкове и тежки машини от Бейрут и планината Шуф. Израелците се изтегляха обратно в Израел.
Те оставиха опасния вакуум, от който се страхуваше Танус.
Скоро последва хаос.
Поради влошаването на обстановката в Ливан Танус се тревожеше за личната ми сигурност. Неохотно споменах това пред генерал Веси в един от ежедневните си доклади за ситуацията и получих като помощник един майор от разузнаването. Това беше истински Божи дар; повече задължения аз просто не можех да поема — и освен това двама имат по-добър шанс за оцеляване, отколкото само един. На всеки два-три дни ние се местехме на ново място за спане и това ставаше винаги през нощта. И по време на най-тежките сражения и бомбардировки останахме при Танус в подземния оперативен център в сградата на Министерството на отбраната — и не само заради безопасността. Там можех да изпълнявам най-добре задълженията си. На два пъти попадахме с майора ми на засади, но и двата пъти ни спасиха шофьорското му умение и способност да прави резки завои.
Ескалация
Още преди изтеглянето на израелците морските пехотинци на летището бяха обстрелвани от позициите на друзите на хълма над града. Друзите очевидно се надяваха такива провокации да склонят ливанското правителство към по-голямо споделяне на властта.
В края на юли няколко минохвъргачни залпа паднаха в границите на охранявания от морските пехотинци периметър; и отново в края на август в резултат на по-тежък артилерийски обстрел загинаха морски пехотинец сержант и един лейтенант. Въпреки че морските пехотинци разполагаха със значителна огнева мощ — 155-милиметрови гаубици, пет танка М–60 и огневата мощ на флота, — те засега се въздържаха да я използват. Но този път провокацията беше прекалено голяма и пехотинците отвърнаха на огъня със своите 155-милиметрови гаубици.
Подозирахме също, че християнската милиция стреляше от време на време по морските пехотинци, за да ги заблуди да използват масивната си огнева мощ срещу друзите и шиитите и да ги въвлече в сраженията.
Три дни преди израелското изтегляне лидерите на двете главни мюсюлмански милиции направиха отделни заявления, твърдейки, че морските пехотинци са се обърнали срещу мюсюлманите — ситуация, която се влошавала допълнително от помощта с обучение, която пехотинците осигурявали на ливанската армия (която практически беше нулева). Въпреки че пехотинците се опитваха да се придържат към принципите на мисията си и отговаряха на огъня само при самозащита и без да вземат страна в конфликта, сега бе очевидно, че фракциите и техните милиции не следват същите правила и се опитват да свържат пехотинците с доминираното от християни ливанско правителство в очите на хората.
Израелското нахлуване успя да отърве Ливан от ООП, но не помогна с нищо за неутрализиране на въоръжените мюсюлмански фракции, които просто изчакваха и укрепваха редиците си, докато израелското изтегляне им позволи бързо да запълнят вакуума и да възобновят войната си срещу доминираното от християни правителство.
До двайсет и четири часа след изтеглянето милициите се втурнаха да завземат освободените територии: „Амал“ контролираше западен Бейрут (голям брой шиити се преместиха в източен Бейрут и се настаниха своеволно в хотели и апартаменти); Народната социалистическа партия на друзите контролираше района на планината Шуф; сирийците контролираха района на долината Бекаа и големия брой шиити в този район; християнската фаланга контролираше източен Бейрут и се опита да превземе от друзите хълма над летището и да го задържи до пристигането на бригада от ливанската армия; на юг Израел създаваше собствена униформена милиция, предназначена да предотврати шиитски и палестински нападения срещу северен Израел. Сунитите, които бяха по-умерени и богати, избраха да не се намесват в конфликта.
След израелското изтегляне Бейрут се превърна в напълно несигурен въоръжен лагер. Скоро започна тежък артилерийски и минохвъргачен обстрел на християнския източен Бейрут и морските пехотинци на летището. Смъртта постоянно дебнеше всички — от снайпери, престрелки между фракциите, засади и безогледна стрелба с тежка артилерия и ракети. Това понякога означаваше хиляди снаряди, които превръщаха за по-малко от половин час цели части на града в руини.
Общо взето, това беше истински ад — убийства, отвличане на заложници, фракционна война и тежък артилерийски обстрел, — предназначен да свали правителството, да изгони американските, френските и италианските сили и да позволи на всеки външен спонсор (Сирия и Иран) да постигне собствените си политически и религиозни цели. Асад и иранците седяха на клона като безгрижни птици. Никой не можеше да ги контролира и беше невъзможно да им се влияе — но целите им бяха различни.
Сирия целеше да контролира Ливан чрез подкрепата си за милициите на „Амал“ и Народната социалистическа партия, както и за подкрепяните от Иран терористични дейности, но искаше да предотврати разпространението на ислямската революция в Сирия и Ливан.
Целта на Иран беше да използва терористични действия за прогонване на американците от района, като същевременно разпространи в него собствения си тип фундаменталистки ислям.
Малко след полунощ на 3-ти септември — същата нощ, в която започна израелското изтегляне — морските пехотинци на летището, представляващи сега очевидни мишени, отново бяха ударени от тежката артилерия и ракетен бараж с повече от сто залпа на друзите, които убиха още двама морски пехотинци. Полковник Тим Джеракти незабавно изпрати доклад за ситуацията по веригата до началниците си: „Става много рисковано — писа той. — Приносът ни към мира в Ливан след 22-ри юли е с цената на четирима убити и двайсет и осем ранени.“
След три дни пристигна подкрепление.
На 7-ми септември самолет от самолетоносача „Айзенхауер“ започна да изпълнява разузнавателни мисии над планината Шуф в опит да открие артилерийските позиции на друзите. На 8-ми септември разрушителят „Боуън“ стреля със 127-милиметровите си оръдия по цели, локализирани от разузнавателните
