полети, но постигна слаби резултати, дължащи се на плоската траектория на снарядите, тъй като огънят не беше наблюдаван и коригиран от американски предни наблюдатели.
Същия ден милицията на друзите, подкрепяна от сирийски артилерийски огън, изтласка последните остатъци от християнските милиции, опитали се да превземат хълма на юг от летището. Междувременно сраженията между милициите в самия Бейрут се засилиха.
Танус бе изправен пред избор. Трябваше да се предприеме нещо за облекчаване на ситуацията в самия град, но същевременно той трябваше да завземе окупирания от друзите хълм, който се намираше само на пет километра от президентския дворец и Министерството на отбраната (МО). Веднага заповяда на една от бригадите си в западен Бейрут да го „прочисти“. Изпрати и 8-ма бригада с около 2 400 души да превземе град Сук ал Гарб, разположен близо до центъра на планинския хребет, да изтласка милицията на друзите оттам и да задържи града. Ливанското разузнаване смяташе, че хребетът сега се държи от около 3 000 друзи милиционери, подсилени с около 300 палестинци и 100 души от иранската революционна гвардия; те бяха поддържани с около трийсет съветски танка Т–54 и сирийска тежка артилерия.
През следващите три дни се водиха едни от най-ожесточените сражения през войната. През повечето от това време срещу 8-ма бригада, атакуваща Сук ал Гарб, и срещу Бейрут — главно източната (християнска) негова част, се изстрелваха по около 1 200 снаряда на час.
Бригадата, която навлезе в западен Бейрут, изпълни успешно мисията си с много малко загуби. За два дни тя плени около 250 бойци милиционери и техни поддръжници и осем камиона с товароподемност два и половина тона, пълни с муниции, оръжия и съветска свързочна техника, включително напълно оборудвани радиостанции с петнайсетметрови антенни кули.
Осма бригада, сражаваща се за хребета, срещна много по-силна съпротива. Бомбардирана постоянно с тежка артилерия, бригадата понесе тежки загуби, но се справи добре със задачата си. Можеше да напредва нагоре по склона под артилерийския огън само като използваше сгради за прикритие (части от района бяха застроени). След два дни непрекъснати боеве тя накрая успя да изтласка милицията на друзите от града.
Ние с Танус веднага отидохме в Сук ал Гарб, за да проверим бригадата и да се уверим, че командирът й Мишел Аун разполага отбранителната си позиция по целия хребет — който трябваше да се задържи за защитата на Бейрут, — а не само в самия град. Танус искаше лично да се убеди в това, а не да разчита само на съобщенията на Аун по радиостанцията.
От известно време Танус се съмняваше в способността на Аун ефективно да командва бригадата. Въпреки че засега се справяше добре, бригадният командир беше нерешителен, лесно се паникьосваше и преувеличаваше опасностите. Паниката му не говореше за солидно и смело лидерство.
Когато стигнахме там, бях изумен. През цялата си военна кариера не бях виждал такова опустошение от артилерийски огън. Даже далекопроводите бяха съборени — прерязани от шрапнели. По земята имаше толкова много стоманени отломки, че от тях можеха да се съберат цели купчини. Всички автомобили на бригадата бяха със спукани от шрапнели гуми и буквално всеки войник имаше някаква превързана рана.
Но въпреки дадените повече от 200 жертви духът на бригадата бе висок. Бяха се сражавали добре заедно като сплотен екип.
След като си тръгнахме, Аун започна да докладва тревогите си за способността на бригадата да задържи хребета. Искаше подкрепления и артилерийски муниции.
През нощта на 10-ти септември той докладва за приближаването на конвои от територията на друзите и разтоварването на войски пред неговата позиция.
Малко след това бе атакувана една от ротите му. Тя даде седем убити, четиридесет и трима ранени и неколцина изчезнали, а командирът й беше насечен на парчета с брадви. Нападателите, които не говореха арабски, вероятно бяха бойци от иранската революционна гвардия от Баалбек. Аун обезумя.
Въпреки че тежките сражения по хребета отслабнаха през следващата седмица, друзите със сирийска подкрепа започнаха да обстрелват офицерите с дългоцевни снайперистки пушки. Командването понесе тежки загуби и разколебаните войници се завряха в дупките си. Това от своя страна силно увеличи уязвимостта им от проникване на друзите през нощта, което накрая можеше да осигури подход към президентския дворец и резиденцията на посланик Бартоломю в квартала на Бейрут Ярзе и в крайна сметка да означава край на ливанското правителство, както и на програмата за помощ на Съединените щати.
Дните отминаваха и друзите започнаха да засилват натиска си. Основните им атаки се осъществяваха през нощта срещу предния южен склон, където атакуващите бяха защитени от ливанския артилерийски огън, подкрепящ отбраняващата се бригада. С всяка атака Аун все повече се паникьосваше.
През този период бях с Танус денонощно, давах препоръки за тактически решения и поощрявах по- агресивни операции.
Посещавахме бригадата поне два пъти седмично и веднъж, докато проверявахме предните отбранителни позиции, избягнахме на косъм снайперистките куршуми.
С всеки изминал ден се засилваше натискът на ливанското правителство морските пехотинци и военноморската сила до брега да се намесят в подкрепа на ливанската армия. Самият Джемайел започваше да се паникьосва. Той сега си представяше всяка нощ как орди бойци от иранската революционна гвардия атакуват двореца и съсичат всички на парчета.
Една нощ — не си спомням точно датата — посланик Бартоломю ме помоли да го придружа на среща с Джемайел. Когато пристигнахме в двореца, Танус вече беше там. Джемайел се намираше в ужасно състояние.
— Колко още смяташ, че ще издържим? — попита ме той, видимо разтревожен.
— Дотогава, докогато войските ти искат да се бият — отговорих му. — Като изключим сирийската артилерия, вие имате предимство. Но трябва да бъдете по-агресивни — екипите ви трябва да патрулират повече и да им причиняват това, което те сега ви причиняват. Въпреки че нямате много артилерия, разполагате със самолети и бомби, но не сте ги използвали досега.
— Нашите пилоти нямат опит с пускането на бомби — отговори той. — Освен това не разполагаме с екипировката, която прикрепва бомбите към самолетите.
— Ние можем да ви помогнем за този проблем — казах аз.
Към края на срещата той се успокои.
След това Танус ми благодари.
— Джемайел просто искаше да чуе истината и от някой друг, освен от мен — обясни ми той.
Свързах се с Джери Тътъл и с помощта на двама флотски механици бяха изработени механизми и места за закрепване на бомбите върху самолетите (за използване само по светло).
През следващите два дни ливанските военновъздушни сили бомбардираха предполагаеми райони на концентрация на войски и сгради, използвани от друзите за стрелкови позиции. Макар бомбардировките да не бяха особено ефективни, те осигуриха голяма психологическа подкрепа на армията.
Робърт Макфарлан поиска промяна в правилата за намеса на морските пехотинци, за да могат да окажат подкрепа на ливанската армия по хребета в Сук ал Гарб. Вашингтон одобри промяната, но отново подчерта, че мисията на морските пехотинци остава същата. Заповедта оставяше окончателното решение за огън срещу Сук ал Гарб на Тим Джеракти, който го взе с голяма неохота. Той знаеше, че след това пехотинците ще бъдат въвлечени много по-дълбоко в конфликта. Тъй като подкрепяха ливанската армия (въпреки че по това време тя се състоеше от почти 60 на сто мюсюлмани), щеше да изглежда, че подкрепят християнското правителство и следователно вече нямаше да бъдат „безпристрастни“.
На 19-ти септември в два часа сутринта обичайната атака срещу 8-ма бригада в Сук ал Гарб започна с артилерийски бараж. След час и половина Симон Куазис, шефът на военното разузнаване на Ливан, събуди панически американския полковник Гатанас, член на щаба на Макфарлан.
— Без американска помощ — заяви му той — Сук ал Гарб ще падне до половин час.
Гатанас ми позвъни с това съобщение и каза, че отива в командния пункт на 8-ма бригада, за да говори лично с Аун.
Казах му, че това е добра идея, защото не исках Куазис и Аун да измислят нещо подобно, за да получат огневата поддръжка на Съединените щати.
Гатанас стигна до Аун след пет часа. По това време Аун вече бе напълно объркан и безпомощен и без артилерийски муниции.
— Откъде идва главната заплаха? — попита го Гатанас.
