пристигнахме, заварихме почти неописуемо опустошение. Никога не съм виждал нещо подобно. Навсякъде горяха огньове, виждаха се разкъсани човешки тела и сградите току-що се бяха сринали. Оцелелите изглеждаха напълно замаяни.
Когато взривът избухнал, полковник Джеракти работел в офиса си на около сто метра разстояние. Сега той правеше всичко възможно, за да въведе някакъв ред.
— Ще получиш всичко, от което имаш нужда — увери го Танус. — Ще докараме на помощ всички спешни екипи и аз веднага ще ти осигуря тежки строителни машини, за да вдигнем развалините над затрупаните хора.
Той бързо заповяда да се притече на помощ една от най-големите строителни компании в Бейрут с договор за разчистване на развалините от предишните сражения. Освен това нареди веднага на една от армейските си бригади да се прехвърли в района на летището за осигуряване сигурността на морските пехотинци.
Ние с Танус прекарахме не повече от десет минути сред останките от базата на морските пехотинци, преди да тръгнем за френския комплекс, отстоящ само на три километра, където заварихме подобно, но донякъде по-малко опустошение.
— Това беше кола бомба — докладва френският командир. — Имаме най-малко двайсет и пет убити. — Накрая броят им щеше да стигне петдесет и девет.
Танус предложи на французите същата помощ, която осигури на морските пехотинци, и заповяда на един батальон от ливанската армия да осигури района.
Върнахме се в базата на пехотинците. Двама часови, свидетели на атаката, вече бяха съобщили, че жълт камион „Мерцедес“ с размерите на боклукчийска кола преминал през заключените врати на портала и телените заграждения, разбил будката на часовите и се забил право във фоайето на четириетажната сграда, където спяха около 350 морски пехотинци. След като се озовал вътре, шофьорът детонирал бомбата, убивайки себе си и 241 пехотинци.
Беше ясно, че бомбите при пехотинците и французите бяха планирани да избухнат едновременно, но поради някаква причина имаше 2–3 минути интервал между тях. По-късно съдебномедицински експерти от ФБР заключиха, че бомбата в казармата на морските пехотинци е съдържала еквивалента на пет и половина тона тротил. Тя изкопа два и половина метров кратер през двайсетсантиметровия укрепен бетонен под. Сега една от най-здравите сгради в Бейрут беше срината до купчина строителни отпадъци; дебелата стоманена арматура в бетона бе прерязана сякаш бе от сламки.
След минути разузнавателната общност в града прихвана следното неадресирано съобщение:
— Успяхме да извършим този грандиозен акт, като накарахме земята да се разтрепери под краката на неверниците. Междувременно заловихме и един армейски бригаден генерал, както и шефа на централата на ЦРУ (Бил Бъкли).
Слава Богу, това не беше вярно, но бе първият сигнал, че ние с Бил сме в „списъка на мишените“.
По-късно същия следобед неизвестна досега група, наричаща се „Ислямски джихад“ („Ислямска свещена война“) — група фанатици, подкрепена от „Хизбула“ (както научихме след това), предаде следното съобщение по телефона на един вестник в Бейрут:
Ние сме войници на Бога и копнеем за смъртта. Насилието ще остане единственият ни път, ако чужденците не напуснат страната ни. Готови сме да превърнем Ливан в нов Виетнам. Не сме иранци, сирийци или палестинци. Ние сме ливански мюсюлмани, които следват учението на Корана.
На следващия ден плакати със снимки на двамата „мъченици“ шофьори на камиони бяха разлепени из южните шиитски предградия на Бейрут.
Скоро връзката с „Хизбула“ започна да става ясна: според ливанското разузнаване шофьорите самоубийци били благословени от шейх Фадлала, духовния лидер на „Хизбула“, преди да потеглят за самоубийствените си мисии. И след два дни научихме, че прехванатите съобщения са били от иранското външно министерство до Мохамед Мохташамипур, иранския посланик в Дамаск, с настояване за голяма атака срещу американците. Научихме също, че Хосеин Шейхолислам, главният ирански терорист, се бе регистрирал в хотел „Шератон“ в Дамаск. Напуснал хотела на 22-ри октомври, в дени преди нападението. Ливанските разузнавачи съобщиха, че иранското посолство в Дамаск е било евакуирано рано в неделя сутринта, малко преди атентатите.
След две седмици млада жена върху натоварено с експлозиви муле влезе в израелски преден пост в периферията на южната буферна зона и се взриви, убивайки петнайсет израелци. Малко след това плакат със снимката й се появи в Бейрут, Дамаск и Техеран до тези на двамата самоубийци шофьори.
Четирите бомбени атентата — срещу посолството на Съединените щати, казармата на американските морски пехотинци, френския център и инцидента с мулето — бяха достатъчно доказателство, че Съединените щати не са подготвени да се справят с тази форма на терористична война. Нито пък разузнавателната ни общност притежаваше способността да прониква във фанатични, основани на религията организации, за да осигури адекватно предупреждение на американските сили и управления по света. По такъв начин бе невъзможно да се предприемат защитни мерки или изпреварващи действия.
Съединените щати и Франция започнаха планирано отмъщение заради атентатите с камионите, като извършиха въздушни удари срещу щаба на „Хизбула“ в Ливан, разположен в казармите на Шейх Абдула в Баалбек. Двете държави се опитаха да координират ударите си, така че да се случат едновременно на 16-ти ноември, но това не можа да се осъществи.
Французите излетяха от бойната си флотилия съгласно плана на 16-ти ноември следобед, но мисията им се провали. Разузнавателни снимки разкриха, че ударите им напълно са пропуснали казармите. Атаката на Съединените щати не се осъществи до 4-ти декември.
Джери Тътъл, командващ военноморските сили на Съединените щати в района, предпочете началото на атаката да бъде по обяд, когато слънцето грее точно отгоре и пилотите му могат да видят по-ясно местата на радарите на артилерийските позиции на сирийците, които бяха неговите цели (одобрени от СНЩ). Но поради политически причини СНЩ предпочете ранна сутрешна атака около 7,30 ч. на 4-ти декември. Или имаше объркване на разликата във времето между Вашингтон и Ливан и/или заповедта беше изкривена по дългата командна верига между Вашингтон и Тътъл, но генерал Лоусън, сега новият заместник- главнокомандващ на Европейското командване на Съединените щати, получи по телефона в 5,33 ч. сутринта на 4-ти декември заповед ударите да бъдат нанесени в 7,30 ч. сутринта.
Когато събудиха Тътъл, той вече изоставаше с пет часа от графика. Самолетите не бяха натоварени с бомби и пилотите трябваше да летят точно срещу изгряващото слънце.
Излетяха двайсет и три самолета на военноморските сили A–6S и A–7S. Веднага след навлизането им в района на планината Шуф по посока на Баалбек започнаха да ги обстрелват с ракети земя-въздух. Бяха улучени два самолета с един убит пилот, като неговият бомбардир бе пленен от сирийците. Колкото до френските удари, от тях имаше малко полза: бяха унищожени позициите на две оръдия и повредено едно радарно място. След седмица те действаха отново.
Усилия за разрешаване на кризата
Усилията за намиране разрешение на катастрофата в Ливан продължаваха на два фронта.
Вътре в Ливан генерал Танус продължаваше героичните си усилия за изграждане на армията и осигуряване на стабилност в контролираните от правителството райони — по това време се смятаха за стабилни само части от Бейрут и хребетът на юг, който се издигаше над столицата. Същевременно посланик Бартоломю работеше с лидерите на фракциите за постигане на споразумение за поделяне на властта, което да бъде приемливо за президента Джемайел и всички останали страни.
Извън Ливан новият специален пратеник на президента Рейгън посланик Доналд Ръмсфелд посещаваше лидерите на умерените арабски държави в югозападна Азия, търсейки едновременно подкрепа и предложения, които можеха да доведат до мир в Ливан. Той посещаваше поне един път месечно Сирия, Йордания, Саудитска Арабия, Египет, Обединените арабски емирства, Оман, Кувейт, Катар, Алжир, Мароко, Тунис и дори Ирак (Съединените щати подкрепяха Ирак в тогава продължаващата война с Иран). Тези усилия създадоха консенсус за мир сред всички, освен една държава. Беше трагично, че единственото
