изключение — Сирия, можеше да упражни ефективно вето. Стана очевидно, че Асад иска многонационалните сили да напуснат Бейрут, за да постигне собствените си политически цели в Ливан.
— Ливан винаги е бил част от Сирия — заяви той веднъж. — Четете Библията си.
Никога не съм виждал по-посветен на мисията си човек от посланик Ръмсфелд, но успехът просто не идваше. Съществуваха прекалено много фактори, върху които той не можеше да влияе — особено Сирия, двете или трите големи фракции, които Сирия контролираше, и подкрепяната от Иран „Хизбула“ с новата си форма на терористична война.
Времето, което прекарах с посланик Ръмсфелд, както и прекараното време с Бъд Макфарлан, се оказа много полезно за мен. То ми даде възможност да се запозная с ключовото ръководство на съвременните арабски държави и успях да използвам ефективно този опит при следващото си назначение като командир на Обединеното командване за специални операции.
Подкрепата на Съединените щати за политиката на ливанската администрация бързо се топеше както в Конгреса, така и в Пентагона.
СНЩ така и не подкрепи повторното влизане на морските пехотинци в Ливан през 1982 година. За съвета ситуацията беше патова, макар да не искаше да остане впечатлението, че изоставят съюзник с „прекратяване на действията и бягство“. По време на процеса на вземане на решение те дадоха този съвет на цивилното ръководство. И както винаги, след вземане на решението, просто козируваха и изпълняваха.
Още преди атаката срещу морските пехотинци през октомври Конгресът с голяма неохота даде разрешение за продължаване престоя на морската пехота в Бейрут за още осемнайсет месеца, но само ако администрацията не се опита да разшири ролята им, да ги предислоцира или по някакъв друг начин да промени мисията им без одобрението на Конгреса. Когато Конгресът поднови работата си през януари 1984 г., мнозинството на демократите оказа натиск за приемане на резолюция за изтегляне на морските пехотинци. Но заради нашите съюзници и собственото ни самоуважение президентът Рейгън отхвърли този курс на действие. В седмичното си радиообръщение на 4-ти февруари 1984 г. той продължи да твърди (с оптимизъм), че „усилията ни да укрепим ливанската армия се увенчават със сигурен и непрекъснат напредък“.
По същото време — януари 1984 г. — шиитските молли и Набих Бери (несъмнено подтикнати от Асад) разработиха план за постигане на разпад на ливанската армия, която сега се състоеше от 60 на сто мюсюлмани. В очите на Бери и моллите армията се използваше от Джемайел, за да държи на власт християнското малцинство. Сега те призоваха шиитите в армията да спрат да действат като пионки на християните, да хвърлят оръжие и да се приберат в казармите.
Командирът на предимно шиитската ливанска 6-та бригада, който поддържаше мира в западен Бейрут, незабавно се поддаде на призива, като изтегли войските си от града и ги върна в казармите. Мюсюлманската милиция бързо превзе освободените от тях улици. Същевременно моллите започнаха да призовават от минаретата шиитските войници да се върнат в казармите си и никога вече да не се бият за правителство, което не представлява техните интереси.
Скоро след това заместник-командирът генерал-майор Хаким премина на страната на друзката НСП в планината Шуф.
Вечерта след измяната му един батальонен командир от ливанската армия, действащ на юг от Бейрут, взе на разузнаване трима от лейтенантите си християни. Те вече не се върнаха. На другата сутрин патрулът, изпратен да открие батальонния командир, намери тримата лейтенанти с прерязани гърла — и никакъв батальонен командир; той беше дезертирал. По-късно в окопите им бяха намерени още двама войници християни също с прерязани гърла.
Същия ден шиитската милиция започна да обстрелва с картечници дома на лоялния на правителството бригаден генерал шиит Абас Хамдан. Хамдан, който беше в Министерство на отбраната, върна семейството си на безопасно място в родината на жена му Франция, но сам остана в Бейрут, докато накрая Танус го убеди да се присъедини към семейството си, защото шансовете му за оцеляване в Ливан бяха равни на нула.
Само за няколко дни подразделенията на ливанската армия, които се сражаваха толкова добре и сплотено в продължение на месеци, загубиха доверие едно към друго и започна разцепление; отделните подразделения избягаха при различни фракционни милиции. Старата „зелена линия“ на Бейрут улицата, служеща за демаркационна линия между християни и мюсюлмани — отново се превърна във фронтова линия. Убийствата отново станаха ежедневие.
В началото на февруари посолството започна да евакуира цивилните американци.
Оставаше една голяма въпросителна: какво да се прави с морските пехотинци в Бейрут? След атаката те получиха подкрепления и продължаваха да изпълняват мисията си.
Седмица след като посолството започна евакуацията си, Групата за планиране на националната сигурност, оглавявана от вицепрезидента Джордж Буш, заключи, че е време да се изтеглят морските пехотинци. Президентът Рейгън с неохота се съгласи с препоръката.
Задачата да се информира Амин Джемайел за това решение се падна на посланик Ръмсфелд, който само преди седмица го бе уверил, че Съединените щати ще продължат да подкрепят ливанското правителство.
По-късно Ръмсфелд ми каза, че това вероятно е било най-трудното нещо, което някога е правил.
Посланик Ръмсфелд и Бартоломю съобщиха новината на Джемайел в неговия оперативен център в подземието на президентския дворец — горните етажи отдавна бяха унищожени от артилерийски огън.
Новината порази Джемайел. Макар да го увериха, че програмата в помощ на ливанската армия ще продължи в предвидимото бъдеще, той разбираемо се почувства „прелъстен и изоставен“ и безпомощен да предприеме каквото и да било.
По-късно не по-малко сразеният генерал Танус ми каза, опитвайки се да звучи оптимистично:
— Ще събера останките от ливанската армия и ще продължа да се бия за това, което вярвам, че е полезно за Ливан. Може да се наложи да направим някои отстъпки пред Сирия, но докато заемам този пост, ще продължа да правя всичко по силите си, за да постигна мир в Ливан.
На другия ден, докато „Ню Джърси“ стреляше с 16-инчовите си оръдия по сирийските артилерийски позиции на планината Шуф, морските пехотинци започнаха да се изтеглят на корабите си. В продължение на девет часа бронираният кораб изстреля 288 деветстотинкилограмови 16-инчови снаряда.
Последният морски пехотинец напусна плажа по обяд на 26-ти февруари. На кратка церемония за предаване на летището на ливанската армия, докато пехотинците сваляха американския флаг, командващият ливански офицер грабна знамето на страната си и го връчи на морските пехотинци.
— Добре, можете да вземете и нашия флаг — каза той. След това помоли пехотинците да го върнат с хеликоптер до Министерството на отбраната; той беше християнин и не можеше да премине през мюсюлманските контролни пунктове. След като го оставиха, последната група пехотинци продължи към корабите.
След минути шиитската милиция „Амал“ започна да окупира техните празни позиции и да установява контрол над летището.
Сраженията между фракциите продължаваха, правейки ситуацията още по-опасна за оставащите американци. Сега единственото полубезопасно място за американците беше откъм християнската страна на „зелената линия“ в източен Бейрут. Понеже вече не можеха да пресичат линията, те бяха откъснати от летището, което означаваше, че група армейски хеликоптери трябваше да бъде изпратена в Кипър, за да превозва посланик Бартоломю и останалите военни до Кипър за осъществяване на връзка с други места.
Оставащите офицери мюсюлмани в щаба на Танус скоро се озоваха в положението на мишени на собствените си фракции. Макар повечето да заплатиха с живота си за своята лоялност, неколцина като Хаким успяха да избягат в други страни.
Когато се разпространи мълвата за прерязаните гърла, недоверието сред останалите войници нарасна още повече и само за няколко дни армията, сражавала се толкова добре, започна да се разцепва по фракционен признак.
По време на разцеплението те не се сражаваха един с друг. Просто се измъкваха с оръжията си и се
