Качих се на самолета и полетяхме. Това включваше последователното излитане на няколко машини, което от своя страна ни позволи да кацнем последователно, за да използваме наличното място на пистата в Кипър. Там не можеха да разтоварват едновременно повече от четири самолета С–141 и два С–5.
На борда на „Акиле Лауро“
„Акиле Лауро“ беше отплавал от пристанището си в Генуа, Италия, на 3-ти октомври 1985 г. със 750 пътници на борда на седемдневен воаяж, който щеше да включва и посещение на Ашдод в Израел. Повечето моряци в екипажа от 344 души бяха италианци, а пътниците представляваха смесица от различни националности.
На сутринта на 7-ми октомври, понеделник, 193-метровият лайнер хвърли котва в пристанището на Александрия, Египет, за да свали пътниците, желаещи да разгледат пирамидите. Корабът щеше да обикаля около брега на Египет и същата вечер да се върне, за да прибере пътниците в Порт Саид, преди да продължи пътя си към Израел.
Повечето от деветдесет и седемте пътници, решили да останат на борда, бяха прекалено възрастни или немощни за уморителната разходка из развалините. Сред тях се намираше и шейсет и девет годишният Леон Клингхофър, прикован на инвалидна количка след два инсулта. Клингхофър бе придружаван от петдесет и осем годишната си съпруга Мерилин. Там имаше още десет други американци.
По време на обяда двама мъже с вид на араби нахлуха в столовата, стреляйки с автомати във въздуха. След секунди пътниците лежаха по лице на пода на столовата.
Когато чуха суматохата, вахтените офицери на мостика успяха да изпратят тревожния сигнал, че корабът е отвлечен. Това беше засеченото съобщение, получено в Гьотеборг, Швеция.
Докато всичко това се случваше, други двама терористи с вид на араби превземаха мостика на кораба. Когато капитанът на кораба Джерардо де Роза пристигна там, лидерът на терористите Маджиад Молки му заповяда да спазва радиомълчание на кораба и да се насочи към сирийското пристанище Тартус, което се намираше на 640 километра разстояние — подчертавайки това искане с откос автоматичен огън по палубата. Сирия представляваше убежище за терористите и президентът Хафез Асад имаше значително влияние над няколко терористични организации.
Терористите бяха всичко четирима — а не двайсет, както твърдеше техният лидер. Но разполагаха с предимството на шока и изненадата.
По-късно се разбра, че терористите бяха членове на ООП (Организацията за освобождение на Палестина). Първоначалният им план беше да изчакат, докато корабът влезе в израелското пристанище Ашдод, където щяха да поемат контрола над него. След това щяха да използват пътниците като заложници, преговаряйки за освобождаването на петдесет други палестински терористи, които бяха съдени, осъдени и излежаваха присъди в израелски затвори. Но нещата не се случиха според плана им. Четиримата мъже не се държаха като обикновени пътници и този факт не убягна от вниманието на един бдителен стюард на кораба, който прецени, че времето на обяда ще му даде възможност да провери заеманата от тях луксозна каюта. Но когато влезе вътре, той завари четиримата мъже да чистят автоматични оръжия. Те нямаха друг избор, освен да задействат плана си.
Когато „Акиле Лауро“ пристигна срещу пристанището Тартус във вторник следобед, Обединените военни сили за специални операции (ОВССО) още летяха към Кипър. Въпреки че самолети от VI американски флот кръстосваха източно Средиземно море в търсене на кораба, никой освен неколцина на борда му нямаше представа къде се намира той, докато терористите не обявиха присъствието си близо до Тартус, където предадоха по радиото искане за освобождаването на петдесетте палестински терористи. Те се надяваха, че сирийският президент Хафез Асад ще им осигури убежище и платформа за преговори. Надеждата им не се оправда.
Въпреки че президентът Хафез Асад оставаше приятелски настроен към терористите, той не беше в добри отношения по това време с терористите на Ясер Арафат от Организацията за освобождение на Палестина. Асад се бе скарал с Арафат и тъй като дотогава беше идентифицирал похитителите на „Акиле Лауро“ като членове на ООП, той видя възможност да подлее вода на шефа им.
Използвайки тази възможност, Асад отказа да им даде убежище.
Сега терористите се намираха в отчаяна ситуация, защото знаеха, че вече нямат подкрепа и стават все по-уязвими за атака. За да я предотвратят, те подредиха двайсет заложници в кръг на откритата горна палуба, за да се виждат добре от въздуха. Един от двайсетте заложници беше Леон Клингхофър. Количката му попречи да изкачи стълбата и да се присъедини към останалите.
— Терористите ми заповядаха да го оставя — съобщи по-късно жена му Мерилин. — Молих ги да остана с него. Но те допряха автомат до главата ми и ми заповядаха да се кача по стълбата. Това беше последният път, когато видях съпруга си.
След това Маджиад Молки излъчи заплахи по радиото. Пътниците щяха да бъдат убити, ако той не видеше признаци за изпълнение на исканията си до 15,00 ч. следобед.
В три часа Молки отиде до мястото, където бе оставен Леон Клингхофър, придвижи го до парапета на десния борд и го простреля в главата и гърдите. Заповяда на двама от екипажа на кораба да изхвърлят тялото през борда.
После нареди на капитан Де Роза да съобщи тази информация в Тартус.
Съобщението сигурно е било чуто от израелците, защото по-късно ме информираха, че имаме основания да вярваме в смъртта на един от пътниците, макар по това време похитителите да твърдяха, че всички заложници са живи.
Похитителите избраха друга жертва — Милдред Хоудс.
Въпреки продължаващите настоявания на Маджиад Молки за действия от страна на Тартус сирийците продължаваха да шикалкавят.
По това време ръководството на ООП осъзна, че нещата излизат извън контрол и е време да ги поеме в свои ръце. Използвайки кодовото име „Абу Халед“, Абу Абас, който беше един от главните помощници на Ясер Арафат и член на неговия изпълнителен съвет, излъчи съобщение по една арабска радиостанция, заповядвайки на терористите да се върнат в Порт Саид, без да навредят на заложниците.
„Акиле Лауро“ отплава от околностите на Тартус някъде около 16,30 или 17,00 ч., за да използва настъпващата тъмнина. Корабът отново потъна в радиомълчание.
Когато „Акиле Лауро“ за пръв път наруши радиомълчанието близо до Тартус, ОВССО се намираха по средата на полета си за Кипър и аз бях информиран от вицеадмирал Моро от Пентагона за прехванатите съобщения между терористите и пристанищните власти в Тартус. Същевременно офицерът ни за свръзка в Рим ме осведомяваше за развитието на събитията в италианското правителство.
Научих, че посланик Раб се е срещнал с италианския министър-председател Кракси, с външния министър Андреоти и с военния министър Спадолини, за да обясни, че президентът Рейгън е доволен от сътрудничеството на италианското правителство по време на кризата със заложниците, но американското правителство е научило със сигурност, че един американски гражданин е убит и други са били заплашвани, а това е „несъстоятелно“. Раб заявил по-нататък, че правителството на Съединените щати няма да води преговори с терористите и е решило да опита военна спасителна операция по някое време в сряда през нощта.
„Акиле Лауро“ отново изчезна и самолетите на VI американски флот отново го изгубиха.
Кипър
Падането на мрака означаваше и че настъпва определеното време за кацане на ОВССО в Кипър. Моментално се задействахме.
Въз основа на предположение на разузнаването, че „Акиле Лауро“ може да не се насочва към Египет, а към пристанището Ларнака в Кипър, което се намираше наблизо, ние тайно разположихме силите си за атака в случай, че корабът се появи.
Но нещата не се развиха по този начин.
