чакахме освобождаването на още заложници.
Когато го прибрахме, той носеше бележки от други заложници до семействата им и лично послание от похитителите си до президента Рейгън. Ние не се запознахме с никое от тези съобщения.
След три дни споразумението за освобождаването на останалите заложници не се осъществи и ни наредиха да върнем преподобния Уиър в Съединените щати. Преподобният Уиър, облечен в авиационен костюм, отлетя до едно друго място, където самолет С–141 го чакаше за връщането му във военновъздушната база „Андрюс“.
Няколко месеца след това разузнаването откри сградата в западен Бейрут, в която държаха заложниците, и я описа достатъчно подробно, за да можем да намерим подобна сграда в Съединените щати. Ние променихме тази сграда така, че вътрешността й да прилича на другата в Бейрут и спасителен екип репетира мисията, като в западен Бейрут бе създадена инфраструктура в подкрепа на операцията.
После се случи катастрофата.
Две седмици преди планираното начало на спасителния опит „Хизбула“ разкри един от агентите с достъп до сградата; той беше изтезаван и убит. Но преди да умре, агентът издаде имената на останалите участващи агенти, които също бяха убити. Тогава предположихме, че заложниците ще бъдат разпръснати на различни места и спасителният опит бе отменен. Никога вече нямаше достатъчно надеждна разузнавателна информация в подкрепа на евентуален спасителен опит, но накрая заложниците бяха освободени.
Тъй като за щастие повечето американци не познават такова анархистично насилие, съотечествениците ми, изглежда, трудно схващаха сложните и взаимно свързани фактори, довели до фракционната война и накрая до разрушаването на Бейрут. Тази история може би ще помогне за разбирането на това:
През декември 1983 г. с приближаване на края на назначението на полковник Тим Финтел като шеф на Бюрото за военно сътрудничество, генерал Танус организира прощална церемония, включваща награждаването му с ливански медал от името на президента Джемайел.
Спорадичният артилерийски огън правеше опасно провеждането на церемонията на открито и затова Танус реши тя да се проведе в офицерския клуб на последния етаж в Министерството на отбраната с панорамен изглед към града. Бяха поканени само главните щабни офицери и бригадните командири със съпругите им, но не се очакваше жените да присъстват заради риска.
Изненадах се, когато видях, че две съпруги християнки са пренебрегнали опасността.
Не ги бях срещал никога преди, но веднага щом влязоха в стаята, те се запътиха право към мен. Без дори да се представят, едната доближи лице близо до моето:
— Защо не направите нещо за тази артилерия, която убива децата ни? — направо извика тя. — Разполагате с всички тези кораби в морето, включително със самолетоносачи. Бомбардирайте диваците, които ни унищожават.
— Не можем да направим това — отговорих аз. — Хората, които стрелят и бомбардират с артилерия, също са ливански граждани. Това е ливански проблем и трябва да бъде разрешен от ливанците.
Те ме изгледаха с пламнали очи.
— Те не са ливански граждани! — заяви едната. — Те са нищо! Дори нямат душа.
— Ние учим децата си, че те се раждат с малка черна опашка — каза другата. — И че техен дълг е да ги убиват, да им свалят панталоните и да им отрежат опашката!
Раните на Ливан са дълбоки. За излизането от тази агония може да потрябват толкова поколения, колкото са били нужни, за да се стигне до нея.
Два дни след тази церемония Министерството на отбраната беше ударено с артилерийски бараж, който унищожи офицерския клуб.
След по-малко от две години пътувах към Сицилия, за да се справя с друг инцидент със заложници, този път на борда на кораба „Акиле Лауро“…
IХ.
Ударът срещу „Акиле Лауро“
Карл Стайнър продължава разказа си, започнат в първата глава. Вторник е, 8-ми октомври, в базата на НАТО Сигонела в Сицилия:
— Веднага щом пристигнахме в Сигонела рано сутринта във вторник, започнахме да зареждаме самолетите с гориво, но щяхме да отлетим по-късно същия ден, тъй като трябваше да пристигнем чак на смрачаване в Кипър (Кипър щеше да ни осигури достъп до източно Средиземно море и база за превземането на кораба, ако това се окажеше възможно). Междувременно разтоварихме малката група „тюлени“ и двата бойни хеликоптера „Литъл Бърд“, които щяха да останат в Сигонела.
Това забавяне се оказа полезно, защото ми даде възможност за пръв път по време на мисията да разговарям с командирите си лице в лице. Ние бяхме долетели от три различни бази в три щата, разбрахме се по пътя по радиото и самолетите ни се приземиха един след друг. На земята, в Сигонела, свиках заседание на командирите за обсъждане на хода на операцията.
Слава Богу, имаше само три възможни сценария:
Първи сценарий: корабът остава в открито море и в околностите на Кипър. В такъв случай можехме да го стигнем оттам и нямаше да ни трябват военноморски платформи (кораби) за междинно кацане и почивка на хеликоптерите ни. От трите сценария този щеше да бъде най-удобният за нас и щеше да ни предложи най- добрите условия за успех, тъй като терористите нямаше да разполагат с убежище, като например Иран, Либия или Алжир.
Втори сценарий: корабът се намира някъде в пристанище. В такъв случай операцията ни щеше да бъде лесна или трудна в зависимост от сътрудничеството на страната домакин. Но дори страната домакин да дадеше съгласието си за нашата операция, щеше да бъде трудно да изненадаме терористите; трябваше да се съобразим с въпроса за териториалните води и може би щеше да се наложи да си сътрудничим с местната полиция или с военни сили.
Трети сценарий: корабът плава отвъд обсега на нашите хеликоптери. В такъв случай щяха да ни трябват военноморски платформи за почивка на хеликоптерите ни след първоначалното нападение.
След конференцията запознах с тези възможности Пентагона и ЕКСАЩ. След това разговарях с американския командир в Сигонела Бил Спиърман, за да разбера дали е научил нещо полезно от някои от италианските си колеги като командира на италианската база. Разговаряхме и за подкрепата, от която можех да имам нужда след завръщането ни. Постъпвах предпазливо, но тогава бях убеден, че такава подкрепа няма да е необходима. Възнамерявахме да превземем кораб в открито море и не си представяхме, че акцията може да приключи (както и стана) обратно в Сигонела. Във всеки случай помолих Бил да се погрижи за оставащите в Сигонела хора и обещах да поддържаме връзка чрез свързочния си екип там.
Следобед вече можехме да отлетим, за да стигнем в Кипър на смрачаване.
Преди да се качим на самолета, реших да проверя чрез вицеадмирал Моро (когото адмирал Кроу беше натоварил да изработи подробностите и да го информира) какво става във Вашингтон, дали имаме разрешение за кацане в базата ни в Кипър и да го информирам за планираните ни опции по превземането на кораба. Свърших това по сателитната радиостанция, която носеше моят радиооператор (той винаги ме придружаваше).
Моро имаше три съобщения: усилията за откриване на „Акиле Лауро“ продължаваха и бе поискана помощ от израелците. Беше взето решение за превземането на кораба; скоро щях да получа „заповедта за изпълнение“. И „нашите приятели“ бяха дали съгласието си за използването на Кипър42. Това се очакваше, но бе добре да чуя потвърждението.
— Отлитаме сега — съобщих му аз — и трябва да пристигнем на смрачаване. Ако корабът бъде открит днес и се окаже в обсега на хеликоптерите ни, е възможно да го превземем преди разсъмване.
— Това звучи добре — отговори той. — Ще предам.
След това реших да се свържа с офицера си за свръзка в Рим. Бях щастлив да науча, че е установил контакт с посланик Раб и действа от американското посолство. Всички елементи от плана отиваха по местата си.
