— Отвсякъде.
По-късно от обърканите отговори на Аун Гатанас успя да разбере, че се води ръкопашен бой на южния фланг на хребета, но вероятно главната заплаха идва от север. Ливанските войници, изглежда, се държаха, но същото не можеше да се каже за командването на бригадно ниво, което сигурно щеше да се разпадне. Беше ясно, че в края на краищата ще им трябва огнева поддръжка. Без нея командването със сигурност щеше да се разпадне и бригадата вече нямаше да бъде боеспособна сила за защита на хребета.
В МО, където се намирах след началото на тежките сражения, Танус потвърди всичко това: според него Аун бе нестабилен. Без огнева поддръжка, 8-ма бригада рискуваше да бъде победена.
Предадох тази информация на Джеракти и в 9,45 сутринта Гатанас, който все още се намираше на хребета, получи разрешение да поиска оръдеен огън от корабите. Малко след това крайцерът „Вирджиния“ откри огън. През целия ден „Вирджиния“ и други военноморски кораби дадоха 360 залпа по хребета на Сук ал Гарб. Въпреки че психологическият ефект от цялата тази огнева мощ сигурно бе по-голям от тактическите резултати, бригадата се задържа и успя да получи подкрепления.
В отговор на американската намеса по-късно през деня заваляха снаряди по резиденцията на посланика в Ярзе, налагайки нейната евакуация. Там останаха само охраната морски пехотинци и радиооператорите.
На 23-ти септември Робърт Макфарлан отиде в Дамаск за нова среща с Асад. И отново щеше да се върне с празни ръце, когато съобщи на Асад новина, която привлече вниманието на сирийския президент.
— Президентът Рейгън държи да знаете — уведоми Макфарлан Асад, — че бойният кораб „Ню Джърси“ ще пристигне до два дни край бреговете на Ливан.
Тази ескалация на вземане на твърди решения и огнева мощ привлече вниманието и на ливанските фракции.
На другия ден всички страни постигнаха споразумение за прекратяване на огъня.
Скоро летището и пристанището на Бейрут бяха отворени отново. Въпреки че голяма част от града беше превърната в развалини, той отново започна да се съвзема. Екипи почистваха улиците и възстановяваха електричеството и водоподаването. Банките започнаха да отварят и хората започнаха да се връщат към заниманията си. Но градът остана разсечен по линиите, разделящи отделните фракции. За хората не бе безопасно да напускат собствените си райони.
Въпреки всичко издръжливостта на ливанците беше изумителна.
Макфарлан се върна във Вашингтон в началото на октомври с надеждата, че прекратяването на огъня ще се спазва.
То продължи само две седмици.
По време на това утихване напуснах Бейрут и пътувах първо до Щутгарт, за да докладвам на генерал Лоусън, заместник-главнокомандващ на ЕКСАЩ, а след това до Вашингтон за доклад пред СНЩ.
Обучението на ливанската армия продължаваше. Най-после след двуседмично забавяне се появи кораб с припаси (беше се блъснал в някакъв кей в Италия), превозващ военна екипировка, провизии и муниции, купени и платени от ливанското правителство като част от програмата за военна помощ. Това беше дългоочаквана помощ.
По-късно през октомври друзите възобновиха артилерийския обстрел на 8-ма бригада от позициите си на десет до петнайсет километра западно от хребета. Този път огънят бе много по-слаб от предишния през септември и сега можеше да се различи характерна повторяемост: стреляха два пъти на ден — сутрин и по-късно следобед. Това се оказа удобен начин на действие за друзите, мнозина от които държаха минохвъргачка в задните дворове или в къщите си (те я измъкваха навън и бързо я подготвяха за стрелба). Изстрелваха няколко снаряда, преди да отидат на работа, и после отново следобед след завръщането си.
Осма бригада продължаваше да държи хребета. Но те наблюдаваха почти всяка нощ зловещата гледка на конвои с припаси за позициите на сирийската артилерия на планината Шуф.
Артилерийският обстрел на резиденцията на посланика в Ярзе и на Министерството на отбраната също се възобнови и отново беше по-слаб, което означаваше, че хората могат да си вършат работата повече или по-малко обичайно. Не можеше да се каже, че водят „нормален“ живот, но рискът от внезапна насилствена смърт бе много по-малък.
Скоро шиитите в западен Бейрут започнаха да устройват засади на хората, пътуващи по крайбрежното шосе — в което имаше ирония на съдбата, защото то се намираше на хвърлей разстояние от флота от двайсет и осем американски бойни кораба, включващ брониран кораб и два самолетоносача. Хората се избиваха едни други, палеха телата пред очите на екипажите на много кораби и нищо не можеше да се направи срещу това.
Въпреки че настоявах пред Танус да накара бригадата от ливанската армия, отговорна за района, да сложи край на това безчинство, нямаше особен резултат, защото бригадният командир и по-голямата част от състава на бригадата бяха шиити.
Флотът продължаваше ежедневните си разузнавателни полети над планината Шуф и долината Бекаа. Скоро започнаха да ги обстрелват с ракети СА–7 и 37-милиметрови зенитни оръдия.
Новата заплаха
Докато октомври бавно се влачеше, започнахме да получаваме разузнавателна информация за възможни атаки с коли бомби, като понякога дори ни съобщаваха марката и цвета на колата. В едно от тези съобщения се казваше, че сега се подготвя грандиозен терористичен акт, който ще разклати земята под краката на чуждестранните сили.
Един ливански разузнавач смяташе, че този акт може да бъде осъществен в някоя от многобройните морски пещери под Бейрут. Някои от тези пещери позволяваха навлизането на малки лодки и ООП вече ги бе използвала като складове за муниции по време на окупацията си на западен Бейрут.
На среща на Танус с командирите на многонационалните сили (които, разбира се, бяха дълбоко загрижени) се реши да се претърсят тунелите и да се използва оборудване за пробиване на кладенци и сеизмична екипировка за определяне дали някоя от пещерите минаваше под позициите на многонационалните сили. Сеизмичната екипировка беше доставена от Съединените щати и Европа; в Ливан вече имаше оборудване за пробиване на кладенци.
Претърсване на ливанския флот не откри нищо подозрително в известните пещери и сеизмичната екипировка и оборудването за пробиване на кладенци не успяха да открият неизвестни досега пещери.
По време на цялата тази дейност, разбира се, всички полагаха големи усилия за определяне вида на мишената и метода и времето на атаката.
В 6,30 часа сутринта в неделя на 23-ти октомври 1983 г. с Танус пиехме кафе в неговия кабинет в МО, обсъждайки обучението на ливанската армия и бъдещи планове за нейното дислоциране. В кабинета имаше голям стъклен прозорец с панорамен изглед към Бейрут.
БАМ!
Чухме страхотна експлозия. Малко след това ударната вълна разтресе сградата. Огромна черна колона пушек, увенчана с бял, бързо въртящ се пръстен от бял дим — подобно на ядрена експлозия — се надигаше бързо от район на около два километра от нас, близо до летището.
— Мили Боже — възкликна Танус, който беше ревностен християнин, — надявам се това да не са морските пехотинци!
Той скочи зад бюрото си.
— Да вървим. Трябва да стигнем дотам. Ще вземем колата ми — вместо военен автомобил — и ще караме направо през западен Бейрут до летището. Това е най-краткият път.
Преди да успеем да стигнем до колата — БАМ! — още една страхотна експлозия. И видяхме подобен облак да се издига над района, в който се намираше френският комплекс.
Експлозиите шокираха западен Бейрут. Докато летяхме през града с най-малко сто километра в час, хората вече бяха излезли по балконите и покривите на сградите, опитвайки се да разберат какво става.
Както се опасяваше Танус, базата на морските пехотинци беше атакувана с кола бомба. Когато
