авиацията за специални операции и как те могат да бъдат интегрирани на бойното поле. Това беше голям недостатък, който се заехме да коригираме и който все още изисква много усилия.
Трябваше да включим такъв курс за обучение и образование във всички тези училища. Трябваше да направим така, че всички тези хора да бъдат научени да оценяват специалните сили, защото в тези аудитории седят бъдещи главнокомандващи, старши щабни офицери, старши плановици и старши командири, подчинени на главнокомандващите — и всички те трябва да познават нашите възможности.
Направихме много за повишаване на професионализма в специалните сили. Сега армията трябва да се научи как да ги използва най-ефективно.
Карл Стайнър — между войните
Карл Стайнър напредваше в няколко поредни назначения: в щаба на сухопътните сили във Вашингтон; командир на батальон в 82-ра въздушнопреносима дивизия, където беше и оперативен офицер на дивизията; обучение във Военния колеж на армията и магистърска степен по публична администрация; назначение в Саудитска Арабия като помощник-ръководител на проекта за обучение и модернизиране на Саудитската национална гвардия — назначение от типа на мисиите в специалните сили; бригаден командир във Форт Бенинг, Джорджия; а през 1979 г. той и още двайсет и двама подбрани офицери бяха изпратени в Саудитска Арабия и Йемен, за да помогнат на саудитците да прекратят гражданската война между Северен и Южен Йемен — друго назначение от типа на мисиите в специалните сили.
След завръщането си от Йемен той отново бе изпратен в Пентагона, за да работи за генерал Едуард С. (Шай) Мейър, началник-щаб на сухопътните сили.
Един вторник следобед към края на февруари 1980 г. генерал Мейър повика Стайнър в офиса си.
— Когато дойдеш на работа утре, Карл — каза му той, — мисля, че ще е по-добре да носиш парадната си униформа. И да, между другото, доведи и Сю следобед. Ще има специална церемония.
— Каква церемония? — попита Стайнър.
— Ще те повиша в бригаден генерал — отговори генералът — и ще бъдеш назначен за началник-щаб на Обединените сили за бързо реагиране (ОСБР) във военната база Макдил, Флорида.
ОСБР бяха създадени от президента Джими Картър в отговор на предвиждана заплаха срещу саудитците и други приятелски арабски страни. Всички големи нации с изключение на арабите разполагаха с американски обединени сили в готовност да защитят интересите на сигурността им. „Защо не и ние?“, попитаха Картър арабите. След две години ОСБР се превърнаха в централно командване на Съединените щати, което пое отговорността за американските интереси по сигурността в югозападна Азия.
На следващия ден Стайнър в парадната си униформа доведе Сю за церемонията в 15,00 часа.
Когато церемонията приключи, Мейър нареди на Стайнър да се яви на другия ден — събота — пред генерал-лейтенант П. X. Кели, който бе командир на все още неактивираните ОСБР.
На тази среща Кели нареди на Стайнър да замине за Макдил в понеделник, да напише заповедта за активиране по пътя и да я сведе до знание след пристигането си. Това щеше да активира Обединените сили за бързо реагиране от 1-ви март 1980 година.
Когато Стайнър се появи в Макдил, бе посрещнат от личен състав от всичко на всичко четирима души, но през следващите два месеца те бяха подсилени с 244 подбрани мъже — главно офицери от всички родове войски. Стайнър остана там до май 1982 г. и през това време заедно с щаба създаде и обучи най- ефективното съществуващо обединено подразделение и написа и тества три основни военни плана за югозападна Азия (единият вариант се превърна в основа за операция „Пустинна буря“ след седемнайсет години).
През юни 1982 г. той беше прехвърлен в 82-ра въздушнопреносима дивизия като помощник дивизионен командир по операциите и вече работеше за генерал-майор Джеймс Дж. Линдзи. През август 1983 г. го повикаха да се яви на следващия ден пред генерал Джак Веси, председателя на Съвета на началник- щабовете. Получи ново назначение.
Този път в Ливан.
VIII.
Ливанската трагедия
През септември 1983 г. Ливан започна бързо и неудържимо да се спуска към ада.
Карл Стайнър присъстваше по време на най-лошите дни от този период.
— Случилото се в Ливан не се обяснява с никаква логика или морал — казва той, — но е ярък пример за това, което може да се случи, когато етнически предубеждения, религиозни различия и интереси на сигурността са използвани като катализатор от външни сили за спечелване на политически дивиденти.
През август същата година председателят на Съвета на началник-щабовете генерал Джак Веси изпрати бригаден генерал Карл Стайнър в Ливан като свой местен представител и за да помогне за изпълнението на американската програма за военна помощ (опитът на Стайнър като военен съветник в Саудитска Арабия и Йемен определено беше голям фактор за назначението му). В тази си роля Стайнър работеше с ливанските власти, за да се опита да спре пропадането на страната. Те не успяха, но не поради липса на умения, интелигентност или добра воля. Силите на хаоса просто надделяха над всички останали.
Въпреки че назначението на Стайнър в Ливан не беше изрично мисия на специалните сили, то споделяше много характеристики с такива мисии — включително военни съвети на тактическо ниво, политическо ръководство (военно и дипломатично) на стратегически нива и нуждата от чувствителност към местната култура.
Корени
Трагедията в Ливан беше резултат от сили, които действаха отдавна:
След разпадането на Османската империя и поражението на Турция в Първата световна война Обществото на народите постави Ливан под временно френско управление. Франция обеща на Ливан пълна независимост през 1941 г., но не бе в състояние да изпълни обещанието си до 1943 г., а френските войски напуснаха Ливан едва през 1946 година.
Населението на Ливан представлява сложна етническа смесица. По времето, когато страната получи независимост, тя беше разделена почти но равно между мюсюлмани и християни маронити, а мюсюлманите бяха разделени на сунити и шиити — като сунитите бяха по-умерени и проспериращи, а шиитите по- радикални и непостоянни политически. Там имаше и една голяма, също изменчива секта, наречена друзи, чиито вярвания комбинират християнски и мюсюлмански учения; сега около 400 000 друзи населяват планинската област на Ливан и Сирия. Събрани всички заедно, с отдавна тлеещи разпри от всякакъв вид помежду им, многоликите етнически и религиозни общности бяха предпоставка за размирици.
При установяването на ливанско правителство през 1943 г. французите се опитаха да предотвратят етническите конфликти чрез споразумение за споделяне на властта в полза на сунитите и християните маронити — най-консервативните и „стабилни“ ливански фракции. Националният договор от 1943 г. използва данни от преброяването на населението през 1932 г. (вероятно последното преброяване, което отразяваше почти равно съотношение между християни и мюсюлмани) за определяне на етническия и религиозния състав на правителството. Ключовите позиции в него бяха заети чрез прилагането на формула, създадена въз основа на това преброяване. Президентството беше запазено за християните маронити, постът министър-председател — за мюсюлманите сунити и т.н. Мюсюлманите шиити и друзите бяха лишени от всякакви по-отговорни постове.
По време на създаване на правителството променящата се демографска среда — рязкото увеличаване на шиитите например — вече правеше формулата остаряла.
Въпреки потенциално нестабилната етническа ситуация Ливан процъфтя бързо като държава. С двете си големи морски пристанища и със стратегическото си положение в източната част на Средиземно море в близост до традиционните търговски маршрути той скоро стана известен като врата към Ориента, а Бейрут — като „Париж на Близкия изток“. Търговията беше главният двигател на икономиката му. Големите
