политиката и ресурсите за тях.
Трето, дефинираха се изискванията за мисиите на специалните операции. Те сега включваха: преки действия, стратегическо разузнаване, нетрадиционни бойни действия, чуждестранна вътрешна отбрана, контратероризъм, граждански въпроси, психологически операции, хуманитарна помощ и други дейности, уточнени от президента или министъра на отбраната.
Четвърто, това снабди новото СЩСОКОМ със собствено финансиране и контрол над собствените му ресурси. Беше създадена нова основна финансова категория — Основна военна програма 11 (ОВП–11), — което изискваше от военното министерство да отдели финансирането на силите за специални операции от общото финансиране на армията. Финансирането на СЩСОКОМ можеше да бъде ревизирано само от министъра на отбраната след консултация с главнокомандващия или със СЩСОКОМ.
Пето, поправката в закона (и последвалото законодателство) уточни необичайно подробно отговорностите на новите главнокомандващ и помощник-министър на отбраната, контрола над ресурсите в пари и човешка сила и наблюдението на повишенията на офицерския и войнишкия състав в силите за специални операции.
Специалните операции най-после излязоха на откритата сцена.
Дяволът, разбира се, се криеше в подробностите. Конгресът можеше да приема закони, но военните бяха тези, които трябваше да ги прилагат.
Налагаше се създаването на съвсем ново командване — изградено и попълнено с личен състав почти от нулата — и по въпроса как да се постигне това мненията се различаваха. Например генерал Джеймс Линдзи, новият командир (в края на 1986 г.) на Командването за готовност на Съединените щати (ГОТКОМ), имаше една идея. Задачата на ГОТКОМ се състоеше в подготовка на конвенционалните сили за поддръжка на обединените регионални командвания — работа, която включваше разгръщане и планиране на непредвидени случаи, съвместно обучение на изпратените войски и отбрана на континенталните Съединени щати. Линдзи виждаше мисията на новото командване на специалните операции като подобна на тази на ГОТКОМ и разсъждаваше:
— Защо да не обединим командванията? И да превърнем специалните сили в компонент, подчинен на ГОТКОМ? — Той доразви тази идея, като предложи двете да бъдат комбинирани в ново командване, наречено УКСЩ (Ударно командване на Съединените щати)39.
Нито първоначалната му идея, нито нейната ревизия вършеха работа, защото пропускаха да вземат под внимание мандата на закона „Нън-Коен“ за създаване на широка, подобна на отделен род войски организация, командвана от генерал с четири звезди — (а не от генерал с три звезди, подчинен на командира на ГОТКОМ/УКОМ), — но те накараха хората да се замислят… и резултатът сигурно го е изненадал.
През януари 1987 г. сенатор Коен изпрати указание до председателя на Съвета на началник-щабовете адмирал Кроу, уточняващо, че новите войски трябва да бъдат само специални сили, които да започнат „на чисто“. След това на 23-ти януари Съветът на началник-щабовете обяви, че от самото ГОТКОМ няма да има повече нужда и върху основите му ще се създаде СОКОМ (Командване за специални операции), което ще използва неговите съоръжения, ресурси, инфраструктура и персонал, който може да се справи със задачата. Това беше официално потвърдено от министъра на отбраната през март същата година и на 16-ти април СОКОМ бе активирано в Тампа, в щаба на бившето ГОТКОМ — с генерал Линдзи като негов пръв командир.
Сега, когато въпросът с инфраструктурата беше решен, трябваше да се вземе решение кои подразделения да влязат в състава й — кои бяха „специалните сили“. Предварително можеше да се предвиди, че и този въпрос щеше да бъде доста спорен. Сухопътните сили не изпитваха колебания. Тя прехвърли към новото командване всичките си сили за специални операции — групите специални сили, авиационните екипи за специални операции, 75-ти рейнджърски полк (психологическите операции и гражданските въпроси дойдоха по-късно по време на мандата на Карл Стайнър като главнокомандващ). За останалите въпросът бе по-сложен. Военновъздушните сили за специални операции например, тогава на подчинение на Военновъздушното транспортно командване (ВВТК), бяха прехвърлени към СОКОМ, но военновъздушните сили се надяваха да запазят известен контрол върху тях. Морските пехотинци имаха екипи, извършващи специални операции, но не и истински подразделения за такива операции. Въпреки че военноморският флот никога преди не беше демонстрирал особена любов към „тюлените“ си, той внезапно откри, че те са неделима негова част и се опита да ги задържи — заедно с тяхната част от бюджета за специални операции. Флотът успя да удължи този спор почти цяла година, но това беше загубена кауза и „тюлените“ минаха на подчинение на СОКОМ. И накрая, имаше дебат и по въпроса дали Обединените военни сили за специални операции (ОВССО) трябва да се превърнат в част от СОКОМ, или да докладват директно на националното командване без посредничеството на междинно ниво. Накрая те бяха поставени под командването на СОКОМ като обединено подчинено командване.
Сглобяване на подразделенията
Докато се водеха тези спорове, „Оценката на функционалния регион“, вдъхновена от генерал Мейър, започна да дава резултати.
Командването за обучение и индоктриниране на сухопътните сили (ТРАДОК) беше натоварено да извърши подробен анализ на начините, по които специалните сили щяха да бъдат организирани, попълнени с личен състав, екипирани и обучени. То трябваше да отговори на въпросите: „Какво е състоянието им сега? Какво е разрушено? Как да го поправим? Какво трябва да бъде бъдещото им развитие?“
Генерал Максуел Търман, заместник началник-щаб на армията, беше наблюдаващият анализа; командирът на ТРАДОК генерал Бил Ричардсън го надзираваше лично; и други външни генерали — Майк Спигелмайър, Том Фийлдс, Фред Франкс и Ед Бърба — оглавяваха отделните екипи. Изследването бе извършено от центъра и школата за специални бойни действия във Форт Браг.
Ръководството на Търман придаде на анализа особена сила. Всички му докладваха и той преценяваше всички доклади. Изслушваше всички, всеки проблем и всяко разрешение и поставяше крайни срокове. Това не беше доклад на някакъв комитет, който можеше да бъде изработен някъде и след това забравен. В края на процеса щеше да има план за прилагане на практика — одобрен от генералите Търман, Ричардсън и Линдзи, и след това нямаше да се позволяват никакви оплаквания и увъртания.
Когато всичко приключи, анализът предложи следното:
Първо, специалните сили на армията не можеха да съществуват повече в нищото; трябваше да има отделен род войски специални сили (като пехота, бронирани войски или авиация) и възможност за войнишка кариера в тях. Това означаваше, че войниците и офицерите от специалните сили ще могат да направят кариера в самите специални сили; преди те трябваше да се местят в други военни части, ако искаха да напреднат в службата. Тази цел бе постигната през април 1987 г.; комендантът на центъра и школата за специални бойни действия стана първият командващ на новия род войски в пехотата.
— В този момент — отбелязва Джим Гест — ние преживяхме трансформацията от сила, държана на тъмно и под прикритие, в сила, която открито сяда на главната маса с всички останали големи клечки.
Второ, „зелените барети“ трябваше да се превърнат в главно командване, ръководено от генерал с три звезди (генерал-лейтенант). Това позволи на специалните сили да станат господари на собствената си съдба и да надзирават и изпълняват собствени програми за обучение и боеготовност. Когато командирът им с три звезди сядаше на масата с други командири с три и четири звезди, той имаше тежестта, която липсваше на командирите с една или две звезди. Специалните сили на армията се превърнаха в главно командване през 1989 година.
Трето, академичният център, училищата и базите за обучение бяха обновени, а подборът, оценката и обучението станаха по-професионални и взискателни.
И, четвърто, бе създаден план за осигуряване с екипировка, предназначен да обнови всички комуникации, оръжия, самолети и бази за обучение на специалните сили, за да могат да отговорят на изискванията към тяхната мисия.
Сега модерните сили за специални операции бяха готови за изпълнение на задачите си.
