Създаване на професионалисти
Или почти готови. Както бе отбелязано и преди, един от проблемите на специалните сили беше този, че мнозина от поколението, преживяло Виетнам, или които постъпиха в силите след Виетнам не успяваха да достигнат високите професионални нива, очаквани от хора, съставящи сила, която се смята за елитна. Във Виетнам те действаха в края на командната верига без особен надзор. Други — набрани след мобилизацията в армията през 70-те години — не бяха най-добрата група хора. Някои от тях просто търсеха по-голяма свобода и забавления, които не можеха да намерят в традиционните подразделения, и така бяха попаднали в специалните сили. Междувременно по това време специалните сили не осигуряваха достатъчно утвърждаваща професионална ориентация на младите си офицери. Вследствие на това някои от тях усвояваха „външни“ възгледи просто защото атмосферата беше такава.
От друга страна, за тях бе трудно да получат повишение и това също не помагаше за изграждането на професионална гордост. Ако човек беше добър, той обикновено сменяше ключови постове в различни традиционни подразделения. Неговите постижения и потенциал бяха оценявани от значими хора и след време той биваше избиран за повишение и обучение в Лийвънуърт, а по-късно и във Военния колеж в Карлайл, Пенсилвания, или в някое от другите висши военни училища. Съветите за повишения и подбор бяха съставени изключително от офицери с традиционно военно обучение.
Но през 70-те и началото на 80-те години повечето офицери се озоваваха в задънена улица в специалните сили. Разпределящите назначения хора във Вашингтон се задоволяваха с изпращането им там и после „забравяха“ за тях. В много отношения назначението в специалните сили представляваше самоубийствена кариера и не беше чудно, че някои офицери си казваха: „По дяволите тази служба.“ Такива хора просто подсилваха разбирането, че специалните части не са „истинска“ армия.
Всичко това стигна кулминацията си малко след приемането на закона „Нън-Коен“, по време на службата на Джим Гест като комендант на центъра и школата за специални бойни действия. Генералът — командир на ТРАДОК, изпрати на Гест следното съобщение:
— Омръзна ми да се извинявам заради специалните сили — обяви направо той. — Писна ми от тяхната репутация. Омръзна ми да се занимавам с липсата им на професионализъм. Те в армията ли са или не? Ако не направиш нещо по въпроса, ще те уволня. Ще те изхвърля от армията.
Джим Гест разказва:
— И така това привлече вниманието ми. Тогава разбрах, че не можем да оставим нещата да вървят по стария начин, и започнахме да си казваме: „Хей, повече не можем да се мотаем извън системата на армията; трябва да започнем да правим нещата вътре в нея. Трябва да направим така, че да ни опознаят по-добре. Това преди всичко означава да убедим генералите, че сме професионалисти, способни да изпълняват специални мисии, а не просто банда главорези.“
Същевременно започнахме да пенсионираме войниците, които не искаха или не можеха да отговорят на новите стандарти. Някои предвиждаха бъдещето и решаваха, че не искат да служат в една по-структурирана сила.
След това повишихме стандартите. Трябваха ни по-умни хора и затова установихме високо ниво на коефициент на интелигентност (КИ). Ако човек искаше да постъпи в специалните сили, трябваше да притежава КИ най-малко 120.
Трябваше да променим и обучението.
В онези дни, когато някой кандидатстваше в специалните сили и беше избран да премине квалификационния курс, той получаваше постоянно назначение във Форт Браг. С други думи, ставаше наш. Ако отпаднеше на курса, трябваше да му се търси друга служба във Форт Браг. Това създаваше проблеми: при нас отпадналите бяха повече от издържалите курса и се налагаше да намираме места за всички тези хора в Браг. Второ, бяхме инвестирали много пари в тях. Трябваше да открием начин за намаляване на първоначалните инвестиции, като същевременно осигуряваме изкарването на курса от добрите. И накрая, доста хора ни използваха като трамплин за 82-ра въздушнопреносима дивизия или някое друго подразделение в Браг, така че те постъпваха доброволно в специалните сили и после веднага отпадаха от обучението, като някои го прекъсваха по своя воля, а други отпадаха някъде по средата. Това трябваше да се спре.
Ние убедихме генерал Вуоно, началник-щаб на сухопътните сили, да въведе нова програма за подбор и оценка, която щеше да предхожда квалификационния курс. Щяхме да набираме новите хора, след което те щяха да постъпват в специалните сили и да идват във Форт Браг (временно, а не постоянно), като преминават двуседмично обучение за подбор, което щеше да отдели мъжете, способни да оперират не само самостоятелно, но и в екип за изпълнението на някоя мисия.
— Идеята ни — както обяснихме на началник-щаба — е да не ги обучаваме в абсолютно нищо сериозно — абсолютно нищо. Искаме да ги съберем там и да ги накараме да се чувстват колкото е възможно по-неудобно, да ги поставим в колкото е възможно по-противоречиви ситуации и да ги подложим на толкова силен стрес, колкото могат да понесат. После ще поискаме от тях да направят избора си. Наистина ли желая да служа в специалните сили или не?
Предложеният от нас курс бе разработен от един от хората, подготвили курса за подбор на най-добрите ни екипи за специални мисии. Доброволците винаги се озоваваха в противоречиви ситуации. Никога не знаеха какво да очакват. Никога не знаеха какво ще им се случи. Смятаха, че получават почивка за храна и получаваха мисия две минути преди началото на обяда. „Бързо. Строй се тук“, което можеше да означава осем километра тежък поход с тежки раници.
Никога не им съобщавахме къде, защо или колко далеч отиваха. Никога не им казвахме: „Тръгвате оттук и ще пристигнете там.“ Само: „Тръгвате оттук и вървите в тази посока.“ И те вървяха, докато не срещнеха някой друг, който ги изпращаше по друга отсечка от маршрута.
Хора, които не могат да се справят с неясни ситуации, ще отпаднат, когато се озоват там сами и объркани, особено когато сме ги подложили на физическо натоварване.
Ние не ги тормозехме, както правят на някои места като Парашутната школа. Не се налагаше да го правим. Наистина някоя сутрин ги карахме да правят лицеви опори и подобни неща, но само за демонстрация, че „да, можем да ви причиним това, ако поискаме. Но няма да постъпим по този начин. Ще ви кажем какво искаме от вас и след това ще видим дали се опитвате да го постигнете.“
В края на курса имахме 48 километра поход — много точна проверка на тяхната издръжливост. Имаше хора, които се отказваха точно на този поход — както офицери, така и войници.
Някои хора направо късахме на изпитите. Част от тях можеха да преминат всички физически изпитания, но ние ги късахме поради психологически причини. Други бяха самотници и не можеха да понесат стреса от работата в екип.
Търсехме солидни мъже с характер и почтеност, с правилна мотивация — зрели мъже със здрав разум и вътрешна сила за изпълнение на всичко, което се изискваше при всякакви условия и обстоятелства, и които не трябваше да бъдат „галени“, за да бъдат в най-добрата си форма.
Този подход вършеше работа. Наистина започнахме да получаваме най-добрите хора. Освен това започнахме да им втълпяваме гордост поради факта, че са в специалните сили. Те плащаха цена за присъствието си в тях. Правеха истинска инвестиция и тя щеше да означава много за тях. В резултат успяхме да попълним редовете си с качествени хора, които скоро бяха оценени от армията, като получиха повишения по-бързо, отколкото колегите им от традиционните сили.
След това изградихме отново и подобрихме базата си за обучение в лагера „Маккол“ (близо до Форт Браг), където провеждахме квалификационния курс и някои от другите курсове. През Втората световна война армията обучи почти всичките си парашутни екипи там, но сега всичко бе остаряло — флотски колиби „Куонсет“40, една стара столова и тоалетни. Трябваше ни нов водопровод и нова канализационна система, нови сгради и нови съоръжения за обучение и генерал Търман ни осигури всичко това, когато беше командир на ТРАДОК.
Колкото до включването на признаването на специалните операции във военните училища като пехотното училище в Бенинг или танковото учили ще в Нокс, както и в курсовете за напреднали в Лийвънуърт или Военния колеж, по този въпрос не се постигна толкова много. Не виждам в техните програми никакво ударение върху специалните сили, гражданските въпроси, психологическите операции и
