един от тях се обърна и го застреля с халосен патрон, като заяви: — Генерале, трябва да паднете на пода, защото сте мъртъв.
Следващата история разказа един член на ударен екип в пункт с ядрени оръжия, който също бяхме решили да превземем.
— Знаеш ли — спомня си той, — там беше онази голяма, дебела стара жена, лейтенантът — тя наистина се ядоса. Направо откачи, като разбра, че ще превземем малкото й царство. Помислих, че ще трябва да й сложим белезници, за да довършим работата си. Фактически наистина го направихме. Не само й сложихме белезници, но ги сложихме и на кучето й — голяма немска овчарка. Завързахме с кабел муцуната му. Дори сега съм убеден, че тази дама все още ни мрази, защото, първо, проникнахме в нейната инсталация и, второ, свършихме си там цялата работа.
Когато всичко приключваше, ние всъщност не нанасяхме никакви повреди на местата. Просто влизахме и им оставяхме картичка с надпис: „Можехме да ви унищожим“, след което си отивахме.
На разбора командирът никак не хареса това, което чуваше — поне отначало; но по-нататък се заинтересува от доклада ни и взе енергично участие, особено когато осъзна, че просто изпълнявахме инструкциите на АРСЩЕВ и не се подигравахме на него или на подразделението му.
— Можехме да направим всичко, което пожелаехме — съобщихме му ние. — Превзехме вашите КП и оръжейни складове. Преминахме през външната охрана като през масло и завзехме всичко толкова бързо, че дори не задействахме алармените инсталации; това ни осигури време да изпълним задачата си.
След това представихме подробен доклад пред АРСЩЕВ, както изискваха инструкциите ни, а те използваха доклада, за да нанесат корекции в плановете си за истински операции.
Нищо чудно, че имаше търкания. Играта на „криеница“ караше хората от специалните сили да се чувстват добре — и те правеха това, за което бяха обучавани, — но е трудно да се обвинява „голямата“ армия, че не ги приема като братя.
В резултат от това специалните сили се превърнаха накрая в изкупителна жертва за цялата армия. Финансите на Пентагона са игра с нулева сума: твоята печалба е моя загуба — един батальон по-малко за мен, един батальон повече за теб. Тези, които имат сила, влияние или поддръжници в Пентагона, са по- доволни от бюджета си от онези, на които се гледа като на маргинали или излезли от мода. Такива бяха специалните сили.
Когато съкращенията започнаха да засягат специалните сили в началото на 70-те години, те получаваха малко реални мисии по света извън Съединените щати въпреки факта, че „тлеещи“ войни, вдъхновени както от комунисти, така и от други елементи, продължават да разлагат Третия свят. Затова специалните сили трябваше да открият начин да останат заети. Генерал-майор Ханк Емерсън, командирът на специалните сили, проведе в Съединените щати хуманитарни реални мисии от типа на специалните сили — мисии, които носеха допълнителната полза от осигуряване на необходими услуги на бедни и изолирани общности, мигриращи земеделски работници, затворници и особено на американските индианци.
„Зелените барети“ се спуснаха с парашути в Аризона и се свързаха с индианците супай. Заедно построиха мост през Хавасу крийк, което позволи на индианците да прехвърлят земеделските си машини през реката и в нивите си. По-късно ветеринари „зелени барети“ провериха индианските животни за болести, ваксинираха ги и изнесоха лекции по грижи за животните.
Сред индианците семиноли „зелените барети“ учеха местните полицаи на техники за прилагане на закона; водеха класове по писмен и говорим английски за децата и възрастните семиноли; осигуриха програми против злоупотребата с наркотици и алкохол, за първа помощ и хранене; осигуриха по-разширени здравни и стоматологични услуги. Подобни услуги осигуриха и за индианците шайени и други местни племена.
Нищо от това не беше част от „истинската“ им мисия, но обучението позволи на сериозно отслабените и редуцирани специални сили да останат във форма и готови за времето, когато ще ги призоват отново.
Един пример за предизвикателствата, пред които те се изправят, бе случка от 1982 година. Пета група на специалните сили във Форт Браг получи задачата да подкрепи неотдавна създадените Обединени сили за бързо реагиране (ОСБР) — която след две години се превърна в Централно командване — в техните планове за югозападна Азия. Тогава Иран беше основен фокус. Според традиционното мнение руснаците можеха да нахлуят в Иран, да завладеят топлите му пристанища и, разбира се, неговия нефт, спечелвайки по такъв начин стратегическата позиция да контролират потока на целия нефт вън от Залива. Мисията на ОСБР беше да предотврати това.
Операциите в югозападна Азия означават пустини, разбира се, но като следствие от хаоса след Виетнам никой в специалните сили не бе преминал пустинно обучение.
Джим Гест, тогава командир на 5-та група, разказва следната история:
— Пета група беше голяма. През 1982 г. имахме петдесет и четири А-отделения, но целият ни бюджет за обучение бе само 350 000 долара. Генерал-майор Джо Луц, командирът на центъра „Кенеди“, ми каза:
— Искам да обучиш групата си за война в пустинята.
— Да, сър — козирувах аз. — Ще направя това.
Но когато започнах да се запознавам с реалностите на пустинното обучение, осъзнах, че всъщност никой от специалните сили не се е обучавал в такива условия. Казах на генерал Луц, че ни трябва място в пустинята, където можем да започнем обучението на войниците.
— Не разполагаме с никакви пари за това — отговори той. — Но ти действай и го направи, а ние ще намерим отнякъде парите. — И действително намери.
Така започнахме обучението.
Изпратих един майор и двама капитани на запад и те намериха един пост до Форт Хуачуа, Аризона, близо до Томбстоун, където местната пустиня приличаше много на пустините в Близкия изток; това беше най-жестоката пустиня, която успяхме да открием. Разположихме там един обучаващ екип.
Същевременно заповядах да се извърши изследване върху пустинята. Бяха направени следните заключения: „Във Виетнам сраженията с врага обикновено се водеха от разстояние петдесет до триста метра. В пустинята това разстояние е най-малко хиляда и петстотин метра. За сраженията там са необходими по-мощни и по-точни оръжия.“
Други важни заключения: първо, трябва да се подготвиш психологически за действия в такава странна и враждебна среда. Второ, мобилността е задължителна. Трябва ти превозно средство. В пустинята не можеш да стигнеш много далеч пеш, за да оцелееш; грубият терен те изтощава. Трябва ти превоз за водата, екипировката и снаряжението за оцеляване. В повечето други оперативни райони ние носим всичко това в раници. Но не и в пустинята. Трето, трябва да можеш да се ориентираш по звездите, както корабите в морето. Трябва да знаеш и как да се маскираш в пустинята, как да изчисляваш разстоянията, как бързо да ремонтираш автомобилите и останалата жизненоважна екипировка (базата ти е много отдалечена).
После събрахме групата и аз им казах направо:
— Повечето от вас са ветерани от Виетнам, където — за нещастие — се бихме в джунглата. Сега отивате в пустинята, за да научите как да се сражавате там, защото не я познавате. Това означава, че ще трябва да се промени цялото мислене на групата.
Обучавахме ги седемдесет и шест дни и хората се научиха как да оцеляват и да се ориентират. Ориентирането е дяволски трудно. Или има мараня, която ти пречи да виждаш достатъчно далеч, за да се ориентираш, или ако е ясно, всичко ти се струва по-близо, отколкото е в действителност, и когато напуснеш поста, става наистина трудно. Свикнахме много трудно да се ориентираме в пустинята.
След четири седмици ориентация и общо обучение ние ги изпратихме в пустинята в А-отделения и им отнехме всичко — никаква храна, никаква вода — и те трябваше да оцеляват в продължение на две седмици. От самите тях зависеше дали ще живеят или ще умрат. (Разбира се, имахме преден пост, за да ги наблюдаваме.)
След като прекараха известно време в пустинята, някой дойде при мен и каза:
— Знаеш ли, хората там приличат на онези от филма „В търсене на огъня“ (в който пещерни хора обикалят из пустинята, опитвайки се да оцелеят).
Той беше прав; те наистина приличаха на тях. През деня слънцето печеше толкова силно, че те оставаха под навеса и когато трябваше да излязат, увиваха парцали около главите си като араби. Ловуваха
