пет дни на не повече от два дни. По такъв начин екипите успяваха да избегнат търсещата ги СВА.
До 1970 г. магическата дума за Белия дом на Никсън-Кисинджър беше виетнамизация. Войските на Съединените щати щяха да се изтеглят от Виетнам, а силите на Южен Виетнам щяха да получат „цялата необходима помощ и подкрепа“, за да спечелят войната. (Не бива да се забравя, че изпращането на американски войски във Виетнам се оправдаваше отначало с необходимостта да се даде време на южновиетнамските сили да укрепнат достатъчно, за да се погрижат за собствената си война. Това никога не се случи.)
През следващите две години разузнавателните екипи на КНГВПВ продължиха да преминават границите на Лаос и Камбоджа. Големи подразделения нахлуваха в двете страни, за да атакуват „Пътеката“ и командните съоръжения на СВА, разположени около нея: в Камбоджа това бяха съвместни усилия на Съединените щати и Южен Виетнам. В Лаос действаха само южновиетнамци и резултатите бяха катастрофални. Извършваха се бомбардировки без особен ефект. Разузнаването осигуряваше ценна информация и екипите демонстрираха значителен героизъм, но играта наближаваше своя край. Последните ходове вече бяха предопределени.
През пролетта на 1972 г. КНГВПВ беше разформировано.
Няколко месеца след това СВА вече не се нуждаеше от „Пътеката на Хо Ши Мин“.
VII.
Периодът между войните
През 1966 г. специалните сили разполагаха със седем действащи групи — 1-ва, 3-та, 5-та, 6-та, 7-ма, 8 -ма и 10-та група на специалните сили, четири от които бяха подсилени със специалисти по психологически операции, граждански въпроси, инженери, експерти по поддръжка и т.н. за посрещане на други специални нужди.
След Виетнам специалните сили бяха драстично орязани и през 1978 г. структурата им беше ограничена до само три действащи групи — 5-та, 7-ма и 10-та. Повишенията секнаха и общият обем дейности значително намаля. Фокусът на военната институция се измести от операции, включващи чуждестранна вътрешна отбрана и развитие, и се прехвърли към верните и изпитани традиционни доктрини и процедури, с които професионалните военни отдавна се чувстваха удобно. Сега главното ударение падаше върху подготовка за евентуална сухопътна война срещу Съветския съюз, която изискваше модернизирани конвенционални сили, а не неортодоксалните методи на специалните операции.
Самото оцеляване на специалните сили никога не се поставяше под въпрос, но беше съмнително оцеляването на такава организация, която хора като Бил Ярбъро си представяха, способна да изпълнява разнообразни роли на голямата сцена.
Това бе така въпреки многото успехи на специалните сили във Виетнам. Пета група на специалните сили действаше там дълго и упорито; тя беше най-награждаваното подразделение в конфликта и спечели повече медали на честта, отколкото всяко друго подразделение с размерите на полк. Много млади офицери, служили в специалните сили във Виетнам, получиха командни постове, а неколцина от тях станаха генерали с четири звезди. Много войници се демобилизираха с чин главен сержант. Независимо от това, мнозина от редовните офицери, издигнали се на по-високи командни постове в традиционната армия, предвиждаха по- малка роля за подразделения от нетрадиционен тип в бъдещ конфликт — а специалните сили не разполагаха със свой патрон сред по-високите нива на вземане на решения. Във Виетнам съществуваха много разногласия между специалните сили и основната армия.
И трябва да се признае, че специалните сили невинаги улесняваха нещата. Пенсионираният генерал- майор от специалните сили Джеймс Гест обяснява:
— Във Виетнам 5-та група на специалните сили действаше през повечето време самостоятелно. Тя имаше малка щабна секция, която получаваше задачи от командващия полевите операции армейски генерал с три звезди. Екипите на специалните сили, които изпълняваха мисиите, не работеха за дивизионния командир или за старшия съветник, а за общия командир и им беше забранено да докладват за мисиите си пред командири с по-нисък ранг. Поради спешния характер на мисиите често се случваше така, че нито полевият командир, нито екипите ги обясняваха на местните дивизионни командири и в процеса на работата бяха пренебрегвани много щабни офицери по военната стълбица. Това неизбежно водеше до недобри чувства. Много дивизионни командири и щабовете им смятаха специалните сили за безконтролни диви мъже, тичащи из храстите.
Имаше големи чешити при изпълнението на такива мисии. А тези мисии наистина бяха изпълнени с голям стрес. Такъв стрес понякога води до гротескно поведение.
Някои от хората ни оставаха в едни и същи екипи по три-четири години, изпълнявайки някаква рискована операция. Когато се връщаха в базовия лагер, те често се отпускаха и поведението им притесняваше останалите.
А лагерите, чиято мисия беше контрол над някой район и прекъсване на „Пътеката на Хо Ши Мин“, бяха особено погрешно разбирани. Традиционните войски ги смятаха за провинциални клубове за забавления на специалните сили с всички домашни удобства — хладилници и пр. Но никой не се замисляше за истинския живот в едно от тези места. Те бяха открити за нападения. Лагерът в Ланг Ви например беше прегазен от виетнамските танкове.
Подобна беше ситуацията и в самите А-лагери. Обикновено те бяха разположени на хълмове, но близо до дивизиите, така че хората в дивизиите можеха да видят, че войниците от специалните сили вършат нещата по различен начин от всички останали в армията. И, разбира се, специалните сили понякога можеха да „освободят“ екипировка от дивизията — която разполагаше с много такава. Имаха нужда от нея и затова я вземаха.
Или някой от хората в специалните сили отиваше в дивизията и просто не приличаше на американски войник. Можеше да носи дълга коса, да бъде облечен в маскировъчна униформа и да дрънка тежки пиринчени планински гривни (които се ценяха много от планинците), както и автомат „Стен“ или други чуждестранни оръжия. В обстановката на А-лагера всичко това беше в реда на нещата, но за всички останали то бе гротескно и неуставно.
Нещо повече, навикът на специалните сили да натриват носа на останалите части в сухопътните сили не приключи с войната в югоизточна Азия. Понеже по-голямата част от сухопътните сили се отнасяше към тях с подозрение, специалните сили реагираха реципрочно, като увеличаваха своите умения и после се перчеха с триумфа си, което предизвикваше недоволство.
През 1977 и 1978 г. Джим Гест беше с 10-та група на специалните сили в Бад Толц, Германия. Подразделението често получаваше задачата да имитира съветските екипи за специални операции и особено онези, които се опитваха „да пробият“ секретни обекти. Проникващите екипи на Гест почти винаги успяваха — за свое удоволствие и за ужас на техните мишени.
При един случай заместник-командирът на VII корпус заповяда на Гест да проведе операция срещу тактическите командни пунктове на корпуса.
Джим Гест разказва за случилото се:
— Какво искаш да направим? — попитах аз.
— Искам да нападнете КП така, сякаш сте руски командоси от съветските специални сили — отговори генералът.
— Да, сър — козирувах аз.
После се заловихме за работа. Разбира се, той не предупреди щаба на корпуса, че може да ни очаква, нито пък ние го направихме. Да се държи в неведение щабът на корпуса беше част от играта.
Възложихме осъществяването на операцията на едно и половина А-отделение, подсилени с екип от шест души рейнджъри (ЕПА–6) от отряда рейнджъри, разположен в Бад Толц, където те преминаваха курс за обучение на АРСЩЕВ (Армия на Съединените щати в Европа) по оцеляване. Екипът тренира няколко дни. Той се прехвърли в оперативния район, зае местата за поддръжка на мисията, скри екипировката, установи наблюдение на мишените, идентифицира критичните елементи на всяка мишена и избра подходи към и от районите на мишените. Имаше атаки срещу мишените, тренировки за светкавични действия, хеликоптерни
