срещу нея.
От 1961 г. специалните сили под ръководството на ЦРУ бяха включени в разузнаване отвъд границата в Североизточен Лаос. През следващите две години почти петдесет екипа бяха изпратени през границата, за да осигурят на управлението доказателствата на очевидци за силното и нарастващо присъствие на СВА в Лаос, която вкарваше най-малко 1 500 войници на месец в Южен Виетнам. Между 1963 и 1965 г. това разузнаване бе прекратено по политически причини. През тези две години на американците не се позволяваше да извършват презгранично разузнаване в дълбочина на „Пътеката“, което даде на СВА възможност неимоверно да увеличи и разшири инфраструктурата и възможностите си. Беше изчислено, че до 1964 г. най-малко 45 000 войници са проникнали на юг и броят им нарастваше.
През март 1965 г. — и след значителни усилия — СНЩ накрая убеди Белия дом на Линдън Джонсън да позволи на КНГВПВ да поднови тайните операции през границата в Лаос, като персонал на специалните сили ръководи екипите. Оперативният план на КНГВПВ беше амбициозен (и може би реалистичен). Той се състоеше от три фази: (1) Краткотрайни мисии за събиране на тактическа разузнавателна информация щяха да идентифицират щабове, базови лагери и складове за припаси на СВА. Те щяха да бъдат атакувани от въздуха. Това щеше да бъде последвано от (2) нападения от подразделения с размерите на рота срещу съоръжения на СВА, открити от разузнавателните екипи. Щеше да последва (3) вербуване, организиране и обучение на местните планинци, живеещи близо до „Пътеката“, за да се превърнат в ядро на дългосрочни съпротивителни движения срещу СВА. Тази фаза се основаваше на по-ранната и успешна програма „Бяла звезда“ в Лаос. Общата цел на плана беше да прекъсне трафика по „Пътеката на Хо Ши Мин“.
Никой никога няма да разбере дали планът щеше да свърши работа. Използвайки като причина спазването на Женевското споразумение от 1962 г., Държавният департамент успешно се противопостави на осъществяването на втората и третата фаза и силно ограничи първата.
Условията на споразумението с Държавния департамент позволиха на екипите в Лаос да наблюдават „Пътеката“, но само няколко от тях можеха да влизат в страната всеки месец, така че прекараното в Лаос време бе изключително ограничено, те трябваше да прекосяват границата пеша (не можеха да използват хеликоптери или парашути), много малък участък от границата бе отворен за тях и не можеха да проникват по-дълбоко от пет километра (оперативният им район беше всичко на всичко 129 квадратни километра). Идентифицираните от екипите мишени можеха да бъдат бомбардирани, но само след одобрението на мишената от американското посолство в лаоската столица и целите трябваше да бъдат бомбардирани от американски самолети, базирани в Тайланд.
Човекът, избран да ръководи тази програма, беше (тогава полковник) Бул Симънс.
Той бързо попълни състава на екипите и щаба — в един екип обикновено имаше трима американци и девет виетнамци от някое малцинствено племе като нунгите и предимно планинците.
Мисията щеше да бъде напълно секретна и проникващите в Лаос екипи трябваше да бъдат по жаргона на тайните служби „стерилни“. Това означаваше да носят униформи, които не са нито американски, нито виетнамски, изработени някъде в Азия за КНГВПВ. На униформите нямаше отличителни знаци за чин и подразделение.
През есента на 1965 г. първите екипи прекосиха лаоската граница; скоро последваха превъзходни резултати. След две години неограничени операции в Лаос СВА не очакваше неприятности. Те бяха станали прекалено самоуверени. Екипите на КНГВПВ бързо идентифицираха паркове на камиони и складове с гориво, тайни складове с боеприпаси, мостове и хранилища. Бяха повикани самолети за въздушни удари, като ОБП (оценката на бомбените поражения) често стигаше осемдесет до сто процента унищожение.
Продължаващите успехи доведоха до разширяване на мисиите. Така през 1966 г. бе разрешено превозване с хеликоптери на екипите на КНГВПВ, макар да не можеха да проникват по-дълбоко от пет километра в лаоска територия. Но сега прехвърленият екип можеше да измине още пет километра пеша. С други думи, ограничението се увеличи от пет на десет километра. Мисиите траеха до пет дни.
Въпреки че главната мисия на екипите не се промени — идентифицирането на мишени по „Пътеката“ за унищожаване с въздушни удари, — добавиха се и други мисии, на практика еднакви с тези, извършвани от проект „Делта“ в Южен Виетнам.
Екипите извършваха ОБП, подслушваха земните комуникации на СВА, пленяваха нейни войници за събиране на информация, спасяваха американски персонал, избягал или бягащ от плен, и поставяха електронни сензори край „Пътеката“ за откриване на мишени за въздушни удари. Бяха поставени хиляди акустични и сеизмични сензори предимно от въздуха, но екипите на КНГВПВ ги носеха и в раниците си. Образувани бяха по-големи екипи, които се използваха за нападения, засади и широкомащабни спасителни операции.
През 1967 г. дълбочината на проникване пеш или с хеликоптер беше увеличена на двайсет километра; увеличи се и размерът на екипите, както и месечният им брой (от петнайсет на четирийсет и два); Камбоджа бе добавена към оперативния район (СВА разполагаше със значителна инфраструктура там и провеждаше мащабни операции. Там се намираше и главният й щаб на юг, наречен ЦБЮВ — Централно бюро за Южен Виетнам). Все пак операциите в Камбоджа трябваше да се ограничат с разузнаване и мисиите бяха ограничени на не повече от десет на месец. Нямаше да има въздушни удари, нападения и бойни действия, с изключение на случаите, в които това се налагаше, за да се избегне пленяване от врага. Екипите трябваше да избягват контактите с него и хеликоптерите можеха да се използват само за спешната им евакуация.
Точно както през 1966 г., дейността на КНГВПВ беше успешна и през 1967 година. Те успяха да изненадат СВА.
В продължение на две години — пише Ричард Шулц — Бул Симънс и екипите му използваха изненада, диверсии, измама и оперативна ловкост за надхитряне на СВА на „Пътеката“. — През 1968 г. това положение започна да се променя. СВА предприе контрамерки. Отбраната й в Лаос „стана ефективна, многопластова и дълбока“. Ханой знаеше, че не може да издържи на войната в Южен Виетнам без безпрепятственото използване на „Пътеката“, и предприе необходимите стъпки, за да я защити36.
Главният фактор в тази промяна беше кампанията „Тет“, която погълна огромни количества припаси и жива сила. СВА просто трябваше да осигури свободно движение по „Пътеката“ за „Тет“ — и през повечето време го постигна, — но „Пътеката“ им бе необходима още повече след „Тет“. През следващите две години те използваха тази стратегическа победа (въпреки че, повтарям, това бе тактическо поражение). „Тет“ убеди Белия дом (през годините както на Джонсън, така и на Никсън), че войната във Виетнам не може да бъде спечелена. Смяташе се, че най-добрият изход ще бъде изтегляне с достойнство, съчетано с помощ за нашите южновиетнамски приятели.
„Тет“ имаше и няколко практически последици:
По време на офанзивата екипите на КНГВПВ, използвани за разузнаване в дълбочина в територията на Лаос и Камбоджа, бяха необходими за спешни мисии в Южен Виетнам. Разбира се, от това пострада наблюдението на „Пътеката“.
С характерна изобретателност и здрав разум СВА изграждаше отбраната си. Тя беше характерно примитивна и неприятно ефективна. Още през 1966 г. СВА поставяше наблюдатели по високи места (хълмове или върхове на дървета) край границата, за да чуят или забележат пристигащите с екипи хеликоптери. Когато това ставаше, наблюдателите съобщаваха в щаба по радиостанция или чрез барабани, камбани или гонгове. По-късно СВА започна да търси подходящи за кацане на хеликоптерите места — тъй като съществуваха ограничен брой такива — и разполагаше наблюдатели около тях. Започнаха да се появяват все по-голям брой зенитни оръдия. (Предизвиканото от „Тет“ решение на Линдън Джонсън да спре бомбардировките над Северен Виетнам освободи голям брой персонал и екипировка за разширяване системата за осигуряване на „Пътеката“.) Следотърсачи започнаха да търсят екипите на КНГВПВ; координираха откритията си със следващите ги военни подразделения. СВА изучаваше оперативните шаблони и методи на екипите (нощно придвижване, фази на луната и пр.) и залагаше капани и засади. Беше сформирано много подвижно, подобно на рейнджърите, подразделение за нападения срещу екипите. Шпиони в Сайгон предаваха планове и програми на СВА.
Последиците бяха предвидими: Загубите по време на разузнавателни операции в Лаос и Камбоджа драматично се увеличиха, а средното време на екипите за операции в Лаос намаля от целта на Бул Симънс
