и вървяха нощем със саморъчно направени копия, прашки и всичко останало, което успяваха да измайсторят. И ловяха всичко, което успееха да намерят — таралежи, птици, змии.
Войниците от специалните сили са много хитри. След завръщането си разказваха:
— Докато вървяхме из пустинята, непрекъснато виждахме тези малки дупки. Не спирахме да се питаме: „Какво, по дяволите, е това?“ И накрая загряхме, че са дупки на плъхове. Значи през нощта гърмящите змии щяха да излязат, за да ги ловят. А това означаваше, че ние можехме да хванем и двата вида животни. Не знам колко гърмящи змии убихме и изядохме, но направо опустошихме някои от тези места.
Същото важеше и за водата. Винаги изпращахме хората в райони, където можеха да я открият. Преди да потеглят, те изучаваха карти, на които се виждаше къде могат да копаят и да открият вода; тя се просмукваше под пресъхналите корита на потоците. На някои места извираха малки изворчета, но трябваше да внимават с тях, защото някои бяха алкални.
След като се занимавахме известно време с това, осъзнахме, че ни трябват бронирани коли и не само поради вече споменатите причини, но и за да ги използваме като платформи за картечници 50-и калибър и оръдия на буксир. Изучаването на района ни убеди, че всеки враг с потенциал да ни причини загуби в пустинята щеше да се придвижва с бронирани коли — или за някои случаи с камили.
Трябваха ни бронирани коли, но нямаше пари. И тъй като не успяхме да накараме никой да ни даде нещо, взехме собствените си камиони, боядисахме ги в кафявия цвят на пустинята (за камуфлаж) и отрязахме горните им половини. Трябваше да направим това, за да можем бързо да слизаме от тях — а също и за да качим отгоре картечниците и да имаме 360 градуса панорама при движение. В пустинята трябва да гледаш във всички посоки — особено за защита срещу изненадваща атака на хеликоптери.
— Отрежете горните половини много внимателно — наредих на механиците ни. — Ако се наложи някой ден да върнем обратно някой от камионите, просто ще заварим отново горната част и никой няма да забележи.
Понякога отивахме в гробището за коли (ГЗК) и избирахме машини, които армията беше изхвърлила или продаваше. Откарвахме три-четири изпотрошени автомобила в място, което нашите механици и хората по поддръжката бяха организирали за целта в пустинята, и ги ремонтирахме сами. Разрязахме два или три автомобила на парчета и заварихме добрите, за да направим един свестен камион.
Мнозина ни смятаха за откачени, но това отново беше само прословутата изобретателност на специалните сили.
Усилията ни бяха възнаградени година по-късно, когато отидохме на учение с някои елитни арабски подразделения и се оказа, че ние се чувстваме в пустинята повече у дома си, отколкото те. Можехме да се ориентираме в пустинята. Можехме да живеем там. А те не можеха. Не знаеха как да живеят и да се сражават там. Фактически трябваше да им дадем вода. Това ни вдъхна голяма увереност.
След учението ги попитахме:
— Как се оправяте в пустинята, когато ни няма?
— О, просто викаме бедуините на помощ — отговориха те.
Нов живот
В края на 70-те години финансирането на специалните сили представляваше 0,1 на сто от целия бюджет за отбрана (сега то е 3,2 на сто) и дори това беше по-добро от предишния им дял от баницата. Обучението, тактическата мобилност и оптемпото37 страдаха; не се забелязваше активна модернизация.
Светът се променяше. Съпротивителните движения се разпространяваха и международният тероризъм беше във възход. Оперативни неуспехи като трагедията „Пустиня едно“ и провала на спасителната акция „Маягес“38 само подчертаваха очевидното: Америка губеше способността си да реагира на нетрадиционни заплахи и нещо трябваше да се предприеме по въпроса.
Всъщност това не беше очевидно за повечето хора във висшето военно командване, но неколцина от тях разбраха добре предупреждението. Един от тях беше генерал Едуард С. (Шай) Мейър, началник-щаб на сухопътните сили в началото на 80-те години. В статия, озаглавена „Предизвикателството на промяната“, в „Зелена книга на армията“ от 1980–1981 г., годишник, отразяващ мненията във висшето ръководство на армията, той писа:
Днес кумулативният ефект, към който се стремим за американската армия, е да се изградят бързо: гъвкави сили за глобално реагиране в НАТО или в други по-отдалечени места; сили, способни на продължителни операции при най-сурови условия на бойното поле; сили, еднакво ефективни при всички по-леки форми на конфликт.
Графика, която показваше евентуалния спектър на конфликти, демонстрираше защо те бяха особено важни. Защото „силно контролираните акции с нисък риск като дейностите в долния край на спектъра са най-вероятните бъдещи военни предизвикателства и затова се нуждаем от сили, изградени по най-мъдър начин, за да използват най-добре националните ни ресурси“.
И генерал Мейър премина към действия. Залагайки влиянието и престижа си, той въведе широкомащабни инициативи, които доведоха до следното:
1. Промени в командната структура на специалните операции, включващи всички армейски подразделения с подобни възможности — всички специални сили, рейнджъри, психологически операции, гражданските въпроси и авиационните подразделения за специални операции в армията.
2. Незабавно изработване на програма за модернизация на специалните сили, оценка на региона за функциониране на специалните сили и генерален план на сухопътните сили на Съединените щати за специалните сили.
Генерал Мейър заповяда и активирането на 1-ва група на специалните сили с ориентация към Тихоокеанския регион; даде инструкции за подобряване възможностите на психологическите операции и подразделенията за граждански въпроси и заповяда разрешеното ниво на организация (РНО) за другите подразделения на специалните сили да бъде повишено до РНО–1 (с най-висок приоритет). Това означаваше, че им се разрешава да получат нужния им персонал и екипировка.
По думите на Карл Стайнър:
— В резултат на разбирането му за сложната природа на предизвикателствата, пред които щеше да се изправи нашата нация, както и на възможностите на специалните сили да посрещнат тези предизвикателства, на генерал Мейър се пада до голяма степен заслугата за измъкването на специалните сили от най-ниското ниво в съществуването им, както и за многото критични мисии, осъществени от тях след това.
Това беше едно добро начало, но трябваше да се извършат още много промени. И в този момент Конгресът пое топката.
През 1986 г., подтикнат от същите реални тревоги, мотивирали генерал Мейър, Конгресът прие закона „Голдуотър-Никълс“. Той постави началото на широкообхватна военна реформа и подсили командирите на обединените бойни командвания (като главнокомандващите на Централното командване (СЕНТКОМ) и Европейското командване на Съединените щати (ЕКСАЩ) и Съвета на началник-щабовете, направи председателя на Съвета на началник-щабовете главен военен съветник на президента и като цяло интегрира по-ефективно силите на различните родове войски.
През същата година сенаторите Сам Нън и Уилям Коен предложиха една поправка на закона за осигуряване на същите мащабни промени в специалните операции на Съединените щати. Тя също беше приета и ефектът бе изумителен.
Първо, създаде се Командване на специалните операции на Съединените щати (СЩСОКОМ), което трябваше да се ръководи от генерал с четири звезди и щеше да включва всички действащи и запасни сили за специални операции, базирани в Съединените щати (вън от Съединените щати тези сили щяха да бъдат под командването на главнокомандващия в съответния регион).
Второ, създаде се постът помощник-министър на отбраната за специални операции и конфликти с нисък интензитет — ПСО (СОКНИ), — чиято работа беше да надзирава тези региони, като включително контролира
