Воини в сянка (Специалните сили — поглед отвътре)

хълма, докато остатъкът от двете роти кацаше на източното му подножие. До падането на нощта те си пробиха с бой път нагоре по хълма, отблъсквани от СВА, и се присъединиха към взвода на върха. Източният хълм бе завзет без инциденти.

През следващите два дни двата хълма щяха да бъдат превърнати в отбранителни позиции, подкрепяни напълно от огъня на пет поддържащи артилерийски батальона.

Седма и 17-та въздушнопреносима бригада извършваха ежедневни разузнавателни полети на запад от Бен Хет за откриване на вражеско проникване. Когато такова бъдеше доловено, то трябваше да се спре по план с артилерия и въздушни удари. Но нещата не се развиха съвсем по този начин. Въпреки хилядите артилерийски снаряди, 846 въздушни нападения от нисколетящи самолети и 99 „волтови дъги“ — и всичко това за триседмичен период през май 1968 г. — Бен Хет и двата хълма бяха ударени от три атаки на подразделения на СВА с размерите на полк.

На разсъмване сутрин след всяка от тези атаки въздушнопреносимата бригада преследваше и обстрелваше нападателите по целия път до границата. По думите на един от нейните командири:

— Пътеките в прахта на бомбените кратери са три-четири стъпки широки и много от тях са покрити с кръв и следи от влачени тела.

СВА никога не успя да превземе Бен Хет и техните загуби сигурно са били огромни. Но след всяка атака те се оттегляха в убежищата си, за да се прегрупират и настъпят отново.

През същия този период няколко по-малки подразделения на СВА бяха открити по хълмовете само на хиляда метра на север от самолетната писта на Дак То и трябваше да бъдат използвани опасно близки (на 350 метра от нашите позиции) въздушни удари „волтова дъга“, за да бъдат неутрализирани. По някакъв начин подразделение с размерите поне на батальон беше успяло да се промъкне, защото през нощта на главната офанзива „Тет“ същото това подразделение атакува провинциалния щаб на южновиетнамците, разположен в селото Тан Кан на един километър на изток от базата Дак То. Подкрепени от боен хеликоптер на Военновъздушните сили, обучените от специалните сили защитници от ГГО се представиха добре. Телата на най-малко 125 войници от СВА бяха пръснати около селото.

По време на кампанията „Тет“ практически всички подразделения и оперативния район на 1-ва бригада бяха атакувани, но не бяха пробити отбранителните позиции на нито едно от тях и СВА понесе тежки загуби.

Сега от дистанцията на времето можем да приемем, че тежките сражения през ноември-декември 1967 г. в битката за Дак То и през април-май 1968 г. в битката за Дак Пек и Бен Хет значително намалиха способността на 2-ра дивизия на СВА да изиграе ролята си в кампанията „Тет“.

Въпреки че СВА и Виетконг понесоха тежки загуби по време на кампанията „Тет“, това не пречупи волята им, нито промени намерението им да превземат централните плата. Нощните бомбардировки не успяха да спрат конвоите по „Пътеката на Хо Ши Мин“. От артилерийските позиции на батальоните ни ясно се виждаха светлините на фаровете и зелените откоси на зенитните оръдия на СВА.

През следващите два месеца от престоя ми във Виетнам почти не минаваше ден без сериозно сражение с подразделение на СВА с размерите поне на рота и имаше две или три батальонни атаки срещу нашите артилерийски позиции.

Два пъти седмично конвой с припаси — обикновено петдесет до сто камиона, придружавани от военна полиция, бойни хеликоптери и танкове — изминаваше разстоянието от Плейку до Контум и оттам до Дак То. Въпреки че джунглата беше изчистена на 100–200 метра от всяка страна на пътя, конвоят често попадаше на засада от сила с размерите поне на рота. Понякога сражението бе толкова интензивно, че се налагаше танковете да стрелят залпово, за да разпръснат СВА.

Приключих престоя си във Виетнам през юли 1968 година. Докато бях там, 1-ва бригада, заедно с екипите на специалните сили и техните планинци от гражданската отбрана контролираха и отбраняваха централните плата, никога не загубиха битка и никога не малтретираха, насилиха или потискаха местните жители.

Всички ние, които успяхме да се завърнем у дома, смятахме, че каузата, заради която се сражавахме и жертвахме, е справедлива, оправдана и правилна — нашата собствена свобода и свободата на онези, които бяхме изпратени да защитаваме.

Изпитвам най-дълбоко възхищение и уважение към всички, с които имах привилегията да служа и особено към войниците от 1-ва бригада и екипите на специалните сили, и към техните жертви и постижения в облекчаване съдбата на планинците. Споделям и мъката им за трагедиите, сполетели планинците след изтеглянето на американските войски. Въпреки че всички планинци изтърпяха ужасното отмъщение на СВА — мнозина бяха убити и много други умряха в превъзпитателни лагери, — изключителните и искрени усилия на специалните сили, които служиха с тях, спасиха много други, които сега живеят в Съединените щати като полезни граждани.

Разузнаване в дълбочина

Том Кланси обобщава:

Разузнаването зад вражеските линии е традиционна мисия на специалните операции — да се наблюдават скритите дейности на врага. Във Виетнам, поради лесното за врага прикритие под зеленината на дъждовната гора или в тунели, необходимостта от разузнаване в дълбочина беше още по-наложителна.

През пролетта на 1964 г. КВПВ и Обединеният генерален щаб на Южен Виетнам създадоха екип за разузнаване в дълбочина, наречен „Лийпинг Лена“34 и съставен от ГГО и виетнамски войски под ръководството на Специалните сили на Съединените щати. Мисията му се състоеше в осъществяване на критични, рисковани разузнавателни операции в Южен Виетнам (въпреки че няколко екипа бяха изпратени и през лаоската граница срещу „Пътеката на Хо Ши Мин“, но с катастрофални резултати). През октомври същата година беше създаден контролиращ щаб, наречен „Отделение Б–52“ и общата операция се превърна в проект „Делта“.

През войната „Делта“ участваше в разузнавателни операции в дълбочина срещу убежищата на врага и прикрити вражески позиции. Това се вършеше под много форми — масирани разузнавателни операции (които често използваха МАЙК сили), събиране на разузнавателна информация, насочване на артилерийски и въздушни удари, оценка на бомбени поражения, спасяване на свалени пилоти и съюзнически военнопленници, пленяване на вражески персонал с цел събиране на разузнавателна информация, заблуждаващи мисии, психологически операции, фоторазузнаване и много други — всичките дълбоко във вражеска територия. Екипите бяха внедрявани за няколко дни и след това ги измъкваха оттам и ги разпитваха. Програмата продължи до 1970 г., когато дейността на „Отделение Б–52“ бе прекратена.

Въпреки че „Делта“ обхващаше цялата територия на Виетнам, други операции за разузнаване в дълбочина — проектите „Омега“ и „Сигма“ („Отделение Б–50“ и Б–56) — имаха по-регионална ориентация. Но иначе мисиите им бяха много подобни.

Разузнаването в дълбочина отвъд границите (на Лаос и Камбоджа например) беше по природата си секретна операция и първоначално за него отговаряше ЦРУ; но по-късно то се превърна в мисия, ръководена от КВПВ (макар и с известно продължаващо участие на ЦРУ), под названието Командване и наблюдателна група за военна помощ на Виетнам (КНГВПВ) — тя бе наречена така за прикритие. КНГВПВ беше задействана през януари 1964 г. и използваше специални сили, военноморски „тюлени“, командоси на военновъздушните сили и виетнамци за провеждане на тайни и нетрадиционни операции в югоизточна Азия и, разбира се, специално срещу Северен Виетнам, СВА, Виетконг и „Пътеката на Хо Ши Мин“35.

КНГВПВ вършеше широк спектър дейности, а не само разузнаване в дълбочина. Например положиха се много усилия за операции срещу Северен Виетнам с цел изграждане на разузнавателни или съпротивителни клетки (повечето бяха пленени скоро след внедряването им и екзекутирани или предадени обратно). Имаше няколко морски нападения на командоси срещу военноморския флот на Северен Виетнам и северновиетнамското крайбрежие. Осъществяваха се психологически операции и мръсни трикове. Екипи бяха изпратени за наблюдение на „Пътеката на Хо Ши Мин“. По-късно други екипи извършваха нападения