След битката 3-ти батальон получи президентска похвала за постиженията си, а много войници бяха наградени с медали за проявен героизъм. Когато генерал Уестморленд посети батальона около Коледа, той ни съобщи, че сме участвали в повече сражения, отколкото всеки друг батальон във Виетнам.
Като погледна назад, сега бих искал да подчертая уважението ни към войниците от СВА. Те бяха изключителни бойци, които разполагаха с малко материална подкрепа, освен раниците на гърба си. Знаеха как да оцеляват и бяха много корави.
От друга страна, ми е трудно да разбера как мотивираха войските си да се бият. Най-малкото, методите им за това бяха чужди за нашата култура.
Ако имаха някаква слабост, това беше в сержантския им състав. Те нито обучаваха, нито натоварваха сержантите си с достатъчно отговорност, за да демонстрират гъвкавост в реакциите си към променящите се ситуации на бойното поле. Озадачен съм от култура, чиито лидери оковават с вериги войниците си за дървета, за да са сигурни, че ще останат по местата си и ще се бият. Не по-малко трудно ми е да разбера култура, чиято политическа идеология представлява основа за мотивацията.
Всеки войник от СВА носеше в раницата си малка торбичка с марихуана, увита в найлон. Преди всяко сражение войниците се събираха, за да чуят лекция на политофицера (по един във всяка рота). Всеки пушеше марихуана като част от този подготвителен процес. Миризмата често се усещаше на голямо разстояние от техните позиции и ние знаехме, че са готови за атака, когато я долавяхме и чувахме звука на тръбите им.
Веднъж започнали атаката, те се придържаха към първоначалния си план — без всякаква очевидна способност да го променят, — докато не понасяха толкова тежки загуби, че не можеха да продължат, или получаваха заповед за отстъпление.
По време на битката за Дак То през ноември и декември 1967 г. участвахме в почти ежедневни сражения, но нанесохме тежки загуби на 2-ра дивизия на СВА, принуждавайки я да се оттегли в своите камбоджански и лаоски убежища за прегрупиране.
През същия този период отделения на специалните сили в централните плата пожънаха плодовете на тяхната Програма за отбрана на селата чрез организиране и ръководство на планинските племена. Тяхната изключителна работа отряза достъпа на Виетконг до припаси и новобранци от племената в региона и редуцира боеспособността на комунистите до акции на предимно малки подразделения, като спорадични засади и обстрелване на позициите ни.
Но главната заплаха си оставаше: подразделения на СВА използваха „Пътеката на Хо Ши Мин“ за проникване в области на „убежища“ и попълване на припасите, разположени в Лаос и Камбоджа и оттам директно във Виетнам, което осъществяваха с поход за една нощ.
В отговор на промяната в мисията на специалните сили през 1965 г. — „наблюдение и контрол над границата, операции срещу маршрутите за проникване и операции срещу комунистическите военни зони и базови райони“ — повечето лагери на специалните сили бяха преместени по-близо до границата и до главните маршрути за проникване. Тъй като дейността им разстройваше операциите на СВА, те представляваха главни нейни мишени. На практика това означаваше, че станаха уязвими по всяко време за атаки от подразделения с размери на батальон или полк.
Две години по-рано там имаше шест А-отделения на специалните сили (в Бен Хет, Дак Пек, Дак Сеанг, Дак Сут, Поли Кланг и Плей Ме) в сегашния оперативен район на Първа бригада. Всички участваха усилено в организацията и обучението на планинските племена. Но до януари 1968 г. те останаха само в Бен Хет, Дак Пек и Плей Ме.
Въпреки че всички бяха добре укрепени, Дак Сеанг пострада тежко по време на триседмична обсада (всички припаси трябваше да бъдат пускани от въздуха) и лагерът беше затворен. Дак Сут и Поли Кланг, подложени на неколкократни атаки, също бяха затворени.
Два от оставащите три лагера — Бен Хет и Дак Пек — се намираха близо до границата срещу главни маршрути за инфилтрация. Откритото им местоположение ги правеше много уязвими. А-отделението в Плей Ме се намираше в по-благоприятно положение, тъй като бе разположено на по-малко застрашено място.
Бен Хет, разположен на петнайсет километра на запад от Дак То и само на десет километра от района на трите граници, беше типичен лагер на специалните сили: силно укрепени бункери със свързани линии от окопи, наблюдателни кули, ограждения от бодлива тел, редуващи се с противопехотни мини „Клеймор“, двесталитрови варели с фугас (напалм) и къса самолетна писта — прекалено къса за приемане на по-големи самолети от С–7А „Карибу“.
Там бяха разположени две батареи 175-милиметрови оръдия за поддръжка на екипите специални части, които оперираха отвъд границата срещу проникване на СВА и районите на нейните бази. Една американска пехотна рота също бе разположена там за допълнително осигуряване. С максимален заряд (петдесет килограма барут) 175-милиметровите оръдия можеха да изстрелят един двеста и двайсет килограмов високоексплозивен снаряд на разстояние трийсет и шест километра; те бяха много ефективни срещу мишени, открити от специалните сили.
Няколко конвоя с муниции седмично (включително с танкове за защита от засади) бяха необходими за снабдяване с муниции на 175-милиметровите гаубици. Това означаваше, че пътят до Бен Хет трябваше да бъде прочистван от мини поне два пъти седмично, като танкове охраняваха сапьорните екипи.
Дак Пек се намираше на друг главен маршрут за проникване, на четирийсет километра на север в ничията земя. До него можеше да се стигне само по въздуха и той бе защитаван само от едно А-отделение с минохвъргачки и контингент лоялни планинци. Наблизо нямаше американска артилерия.
Въпреки че тези лагери бяха разположени в оперативния район на дивизията ни, главна отговорност за сигурността им носеше КВПВ (по-голямата част от поддръжката им всъщност се осъществяваше от 5-та група на специалните сили). Нашият дивизионен командир генерал-майор Уилям Пиърс нито участваше в командването на специалните сили, нито отговаряше за сигурността на лагерите. Въпреки това той съзнаваше тяхната уязвимост и ценната им роля в борбата срещу СВА и реши по собствена инициатива да засили поддръжката си за тях. Пиърс изложи тревогите си пред моя бригаден командир полковник Джонсън и му нареди те да получат цялата необходима подкрепа за отбраната си.
През януари 1968 г. след повишението на Мори Едмъндс като оперативен офицер на дивизията бях повишен в оперативен офицер на бригадата и получих от полковник Джонсън задачата да определя от какви муниции и артилерийска поддръжка се нуждаеха лагерите (това трябваше да включва установяването на връзка за огнева поддръжка с американски артилерийски подразделения в района), да обменя с тях разузнавателна информация и да установя оперативен канал за свръзка.
На другия ден тръгнах с авиационния офицер на бригадата и с координатора за огнева поддръжка на посещение в двата лагера на специалните сили. През следващите шест месеца не само ръководех операциите на бригадата, но и се занимавах отблизо с лагерите на специалните сили в района.
Първия път, когато се появихме там, войниците от специалните сили бяха отначало резервирани и недоверчиви. Не знам защо, но те сигурно подозираха, че съм дошъл на проверка. Но когато им казах, че съм носил зелената барета преди малко повече от година, обучил съм много от намиращите се сега във Виетнам екипи и искам да им помогна с „традиционна поддръжка“, те откликнаха искрено и ни приеха радушно.
Отидохме да проверим мерките им за отбрана, сякаш се намирахме в собствените си подразделения, и с изключение на муниции за минохвъргачки и липсата на артилерийска поддръжка, установихме, че се намират в доста добро състояние (тъй като Дак Пек излизаше извън обхвата на артилерията ни, те трябваше да получават поддръжка от въздуха).
Въпреки че през идните дни посещенията ни се оказаха взаимно полезни, най-голямата полза дойде от обмяната на разузнавателна информация. Бях много впечатлен от оперативната им дейност срещу проникването на СВА; те разполагаха с разузнавателна информация, която можеше да разкрие бъдещи планове на СВА за района.
И двата лагера съобщаваха, че техните „гранични наблюдателни екипи“ бяха дочули за строителни пътни работи близо до границата. Ако не грешаха, тези пътища отиваха в посока на лагерите в Бен Хет и
