Силите със специално предназначение „Винаги готов“: ще извършат операции за обезопасяване и защита на Моста на Америките; военновъздушната база „Хауърд“; овладяване пристанището на Бока Монте и неутрализиране всички подразделения на ПОС и „батальони на достойнството“ в своя оперативен район (ОР).
(Военна сила „Винаги готов“ първоначално беше разгърната в Панама като подразделение с размерите на батальон, но сега бе с размерите на бригада след подсилването му с подразделения от американската армия.)
Сили със специално предназначение „Атлантик“ (елементи на 7-ма пехотна дивизия): ще бъдат отговорни за обезопасяването на по-голямата част от бившата Зона на канала на север от оперативните райони в околностите на Панама Сити. Ще проведат операции за обезпечаване на Форт Шърман и Карибския вход в Панамския канал; шлюзовете Гатун; Коко Соло; Форт Еспинар; язовира „Маден“; за освобождаване на политическите затворници от затвора „Ренасер“ и за завладяване на Серо Тигре (снабдителен комплекс на ПОС).
Сили със специално предназначение „Пасифик“: 82-ра въздушнопреносима дивизия извършва парашутно нападение 45 минути след началния час на летището „Токумен“; след 30 минути извършва въздушни нападателни операции за обезопасяване приоритетния Панама Виехо (предимно церемониален конен ескадрон и подразделение от 170 души от елитните и лоялни на Нориега антитерористични части за специални операции), Тинахитас (5-та стрелкова рота) и Форт Симарон (Батальон 2000).
След изложението ми всеки командир на голямо подразделение представи своята част от плана и описа как очакваше да изпълни мисията си.
Към края на първия ден всеки командир извърши тайно разузнаване на своите мишени. През тази нощ те коригираха плановете си и тези корекции бяха представени и финализирани на открити сесии на другия ден в присъствието на всички. По такъв начин се осъществи координация на процеса и всеки командир бе запознат с общия план и неговите подробности.
Към края на втория ден възникнаха три опасения относно огневата поддръжка:
Първо: Наличните системи за огнева поддръжка в началния час не бяха достатъчно мощни за мисията на 193-та бригада по разрушаване на сгради във и около Командансия. Въпреки предоставянето на 12 танка „Шеридан“ от 82-ра въздушнопреносима дивизия 45 минути след началния час те нямаше да могат да се използват за поддръжка на 193-та бригада, докато тя влизаше в застроения район до Командансия.
Второ: Съществуваха опасения, че ниска облачност може да намали ефективността на бойните самолети АС–130. Имайки предвид „хирургичните“ операции, предвидени за застроени райони, бе необходима допълнителна система за огнева поддръжка с много висока точност.
Трето: Полковник Бък Кернан, командир на 75-ти рейнджърски полк, изтъкна, че летището в Рио Хато — единствената зона за приземяване на парашутната атака — се намираше близо до 6-та и 7-ма рота на ПОС, които бяха две от най-добрите подразделения на Нориега. Ако не се постигнеше ефектът на изненадата, неговите рейнджъри можеха да понесат тежки загуби по време на скока. Поради тази причина Кернан поиска въздушни удари срещу казармите на тези две роти.
— Това беше сериозен проблем — отбелязва Карл Стайнър, — защото въздушни удари срещу ПОС бяха изключени от министъра на отбраната с аргумента, че по-голямата част от личния им състав са заблудени наши приятели и ако е възможно, трябва да им дадем шанс за капитулация.
Трябваше да намерим друг начин за справяне с тази заплаха. Фактически през следващите дни трябваше да открием разрешения за всеки от тези три проблема и ние го направихме.
В края на конференцията командирите обсъдиха различните възможности за започване на операцията — необходимото време за събирането на всички самолети и екипажи и изпращането им в необходимите бази за натоварване на атакуващите войски. СИНЯ ПРИМАМКА сигурно щеше да бъде задействана след някоя провокация на Нориега. Той вече бе зачестил с такива събития и чашата можеше да прелее всеки момент.
Характерът на провокацията щеше да определи необходимото време за задействане на операцията. Планираното й задействане се основаваше на съобщение за това 48 до 60 часа предварително, което време бе предостатъчно.
Все пак винаги оставаше възможността Нориега да предизвика инцидент, налагащ по-бърз отговор, отколкото позволяваше СИНЯ ПРИМАМКА. За реагиране в такава ситуация трябваше да се изработят два плана: отговор без предупреждение (в случай на ситуация със заложници или при нападение срещу ключово съоръжение) и отговор след краткосрочно предупреждение (не толкова спешен, но налагащ действия в рамките на 14 до 16 часа).
И при двата случая първоначалният отговор щеше да дойде от вече разположените на място сили — седем бойни батальона на Съединените щати, включващи батальон на специалните сили и авиационна поддръжка; силите на генерал Лък щяха да ги последват от КОНСЩ до 12 часа. Отговорност и за двата плана носеше генерал Сиснерос, командир на Южната армия на Съединените щати, който бе натоварен и с тяхното изработване.
По обратния път към Форт Браг Стайнър поработи по въпросите на огневата поддръжка: проблемът с началния час на 193-та бригада в Командансия беше относително лесен за разрешаване. Щяха предварително да установят на позиции четири танка „Шеридан“ с техните големокалибрени оръдия; шест хеликоптера „Апачи“ с техните ракети и три разузнавателни хеликоптера ОН–58. След няколко дни той официално поиска това и на 7-ми ноември министър Чейни подписа заповедта за разгръщането им.
Проблемът на Бък Кернан с парашутистите в Рио Хато бе по-труден. Трябваше да попречат на ПОС да убият рейнджърите, когато са най-уязвими — спускащи се с парашути, — но същевременно се налагаше да направят всичко възможно за избягване на жертви от страна на ПОС.
Когато отговорът хрумна на Стайнър, той беше логичен: не е необходимо да убиваме ПОС в техните казарми. Просто трябва да ги поставим в състояние на невъзможност да се сражават. Трябваше да се открие начин те да бъдат достатъчно дълго изумени — пет минути щяха да стигнат, — за да успеят самолетите С–130 да преминат невредими през зоната за приземяване. Щом рейнджърите стъпеха на земята, те щяха да се справят с останалото.
Близко бомбардиране48 — целящо шок и ужас — беше решението. Оставаше въпросът с какви самолети.
Отначало той помисли за самолетите F–111 с техните стандартни 340-килограмови бомби; след това повика командира на военновъздушните си сили Пийт Кемп, за да научи мнението му. Обясни му, че иска да причини петминутен шок и объркване с пускането на бомби може би на 150 до 200 метра от казармите на 4- та и 6-та рота на ПОС.
— Чудя се дали да не използваме F–111 — сподели Стайнър с Кемп.
— Съществува много по-точна система — отговори Кемп. — Самолетите F–117. И те могат да носят по- тежки бомби — деветстотинкилограмови.
— Но F–117 са „черни“ — възрази Стайнър, — секретни.
— Предполагам, че ще можем да ги използваме за важна операция като нашата — заяви Кемп. — Знаеш ли какво? Следващия път, когато отидеш в Панама, ще изпратя един командир на F–117 с информация за бомбите и ти сам ще решиш.
Не след дълго Стайнър прегледа информацията с командира на самолета и наистина не можеше да става и дума за сравнение. Самолетите F–117 бяха в състояние да хвърлят деветстотинкилограмовите бомби точно на желаното място. С F–111 съществуваше голяма вероятност за грешка. И когато му дойде времето, министърът на отбраната одобри пускането на две бомби от един самолет F–117 в Рио Хато в подкрепа на рейнджърите.
Към края на октомври генерал Карл Вуоно, началник-щаб на сухопътните сили, помоли Стайнър и Лък да дойдат във Вашингтон, за да го информират за последните новини в подготовката и преди всичко да се увери, че те получават необходимата им поддръжка.
— Това е най-сложното нещо, което някога съм виждал — обяви той, когато чу подробностите. — Повече от триста самолети и хеликоптери в малък район, атакуващи двайсет и седем мишени през нощта. Гледайте да репетирате колкото е възможно повече.
