„Бети-Ана“ на „Хеди-Ана“. Нор и Били също дойдоха в кухнята, привлечени от врявата.
— Внимавай да не изпееш „Честит рожден ден, Бети-Ана“ — изшушука Нор на сина си.
— Изкушавам се да го направя, но искам да изляза жив оттук.
Двамата тръгнаха към салона и Стърлинг ги последва. Нор прокара пръсти по пианото, Били извади от калъфа китарата и пробва заедно с майка си микрофоните.
Чарли Сантоли имаше задължението да им връчи списъка с любимите парчета на братята.
— Те не искат да дъните до дупка и хората да не си чуват приказката — предупреди ги изнервен адвокатът.
— Ние сме музиканти. Не дъним, а пеем — тросна му се Нор.
— Но когато майката се свърже по сателита с нас, ще дадете тон за „Честит рожден ден“, гледайте да не объркате нещо.
Звънецът иззвъня и в салона нахълта първият талаз гости.
Стърлинг открай време обичаше да е сред хора. Взря се в гостите и докато ги слушаше, схвана, че тук има доста важни клечки.
Остана с впечатлението, че са дошли единствено заради огромното дарение, направено за старческия дом, и веднага след тържеството на драго сърце ще забравят, че братя Баджет изобщо съществуват. Ала имаше и такива, които поспряха да се полюбуват на портрета, който щеше да виси в новото крило на старческия дом.
— Каква красавица е майка ви! — възкликна чистосърдечно председателката на управителния съвет на дома и кимна към портрета. — Каква изисканост, какво достойнство. Често ли идва да ви гостува?
— Милата ни майчица не е много-много по пътуванията — отвърна Джуниър.
— Страда от морска болест, призлява й и от самолет — пророни покрусен Еди.
— Значи вие ходите да я видите във Валония — предположи жената.
При тях беше дошъл Чарли Сантоли.
— Разбира се, че ходят, при всеки възможен случай — вметна той мазно-мазно.
Стърлинг поклати глава. „Какъв изпечен лъжец!“
Били и Нор запяха първата песен и тутакси бяха наобиколени от признателната публика. Нор беше добра певица с приятен, леко дрезгав глас. А Били беше направо невероятен. Стърлинг застана сред множеството и заслуша кой какво казва.
— Същински Били Джоуел на младини…
— Ще стане звезда…
— Неотразим е — изгука дъщерята на един от членовете на управителния съвет.
— Били, дай да чуем „Бъди до мен, когато се събудя“.
Молбата отприщи бурни ръкопляскания. Били прокара леко пръсти по струните на китарата и запя:
— „Знам какво искам… Знам от какво имам нужда.“
„Това сигурно е от диска, пожънал небивал успех — помисли Стърлинг. — Вкусът ми е демодиран, но парчето ми харесва много.“
Благодарение на музиката гостите се поотпуснаха. Започнаха да си бъбрят, да поднасят чашите, за да им сипят повторно от отлежалото вино, да пълнят чиниите с още и още от наистина отбраните гозби.
В седем и петнайсет братя Баджет грееха от щастие. Празникът минаваше като по вода. Бяха успели.
Джуниър взе микрофона и се прокашля.
— Искам да пожелая на всички добре дошли и да ви кажа, че ние с брат ми се надяваме да прекарвате добре. За нас е удоволствие да ни гостувате и сме много, наистина много щастливи, че ви дадохме парите, дарихме ги, де, за новото крило на старческия дом: в чест на тази светица — майка ни Хеди-Ана, която днес навършва осемдесет и пет години, то ще носи нейното име. А сега благодарение на това чудо на чудесата — сателита, ще видим мама в историческото село Кижкек, където сме израсли с брат ми. Ще помоля всички да се включат и да поздравим мама с „Честит рожден ден“. Тон за песента ще дадат неотразимият Били Камбъл и майка му, прелестната Нор Кели.
Чуха се вяли ръкопляскания. Вкараха огромната торта с осемдесет и пет запалени свещички. От тавана се спусна триметров екран, върху който изникна киселата физиономия на мама Хеди-Ана.
Тя седеше на люлеещ се стол и си пийваше ракийка.
Очите на Еди се напълниха със сълзи, Джуниър прати към екрана въздушни целувки, а всички запяха „Честит рожден ден“ на валонски, като се взираха в изписания на английски текст върху нотните листове.
Мама изду бузи, наподобяващи два еднакви червени плондира, и духна свещичките върху тортата, която синовете й бяха пратили с чартърен полет във Валония. Едва тогава се видя, че докато е чакала до среднощ сателитната връзка, е попрекалила с ракийката. Взе да ругае на развален английски и да се жалва, че синовете й хич и не си правели труда да отскочат да я видят, а тя беряла душа.
Джуниър побърза да намали звука, но все пак се чу как бабката крещи:
— Какво толкова вършите там, че не намирате време да дойдете и да видите майка си на смъртния й одър? Веднъж не сте се отбили за толкова години!
Били и Нор начаса подхванаха отново „Честит рожден ден, Хеди-Ана“. Този път никой не запя заедно с тях, а сателитната връзка прекъсна с незабравимия образ на мама, която започна да си бърка в носа и се разхълца, но продължи да пустосва и синовете си, и техните гости.
Джуъл се кикотеше пискливо.
— Мама има страхотно чувство за хумор, нали? Голям образ е.
Джуниър подбра приятелката си и се изнесе от помещението. Еди ги последва по петите. Нор изшушука припряно на Били:
— Какъв ужас! Ами сега? Какво да правим? Каза ни, докато хората ядели тортата, да изпеем „Колко мила е тя“.
— А после и доста други песни за майките, като започнем с „Винаги обичал съм мама, тя ми е любимото момиче“…
„Ами «Пийни си чай, мила старицо»? — помисли Стърлинг. — По мое време беше много нашумяла.“
— Дай по-добре да проверим. Не искам да рискувам и да се губя в догадки — рече Нор и огледа помещението, където всички стояха с каменни лица.
Стърлинг тръгна след Нор и Били и веднага усети, че се задава буря. Джуниър и Еди влязоха в стая в дъното на коридора.
Били и Нор забързаха да ги настигнат, младежът почука по вече затворената врата. Никой не отговори и той се спогледа с майка си.
— Я да опитаме — прошепна Нор.
„Вървете си! Махайте се час по-скоро оттук“, заподканя Стърлинг, ала знаеше, че е закъснял с цяла година.
Били натисна дръжката на вратата и я отвори предпазливо. Двамата с Нор влязоха в тясна стая. Нямаше никого.
— Ето там са — изшушука Нор и посочи вътрешното помещение с открехната врата. — Дали да не…
— Я чакай. Прослушват телефонния секретар.
Гласът от записа оповести:
— Имате само едно съобщение.
Нор и Били се подвоумиха: не знаеха да чакат ли, или да си тръгват, но после чуха съобщението и застинаха като попарени.
Беше от човек, който отчаяно молеше за „още мълко време, за съвсем мълка отстрочка“ на заема.
Телефонният секретар изщрака и Нор и Били чуха как Джуниър крещи:
— Времето ти изтече, мой човек. Еди, заеми се с това. Кажи на момчетата да подпалят пикливия склад. И да не съм чул, че е останала и треска.
— Няма да остане и следа от него — зарече се Еди вече много по-весело, понеже в точно този миг не си мислеше за майка си.
Били долепи пръст до устните си. Двамата с Нор се изнизаха тихо на пръсти от стаята и забързаха към
