коктейли, ордьоври и отрупана с какво ли не шведска маса. За забавленията щяха да се погрижат изгряващата рок-звезда Били Камбъл и майка му Нор Кели, бивша кабаретна певица. Бяха много популярни на Северния бряг. Апогеят на тържеството беше насрочен за седем и половина, когато щеше да бъде осъществена сателитна връзка с майката на братя Баджет във Валония, та тя да чуе как насъбралите се пеят „Честит рожден ден, Хеди-Ана“.
— Сигурен ли сте, че храната ще стигне? — попита Джуниър шефа на фирмата за организиране на тържества.
— Не се безпокойте, господин Баджет, поръчали сте храна, с която ще нахраните цяла войска — усмихна се мазно-мазно Конрад Вогел.
— Не съм ви карал да храните войска. Питам ви има ли достатъчно отбрани ястия, така че, ако на някого му се услади нещо и той излапа цял тон, да не ми кажете, че то се е свършило.
Чарли Сантоли видя как Вогел се гърчи под смразяващия поглед на Джуниър. „Недей така, бе, Джуниър, ще умориш човека“, помисли си.
Вогел начаса разбра какво му казват.
— Уверявам ви, господин Баджет, че храната е изключителна и гостите ви ще останат много доволни.
— Дано.
— Ами тортата на мама? — намеси се и Еди. — Надявам се да е безупречна.
Над горната устна на Конрад Вогел избиха ситни капчици пот.
— Направена е в най-добрата сладкарница в Ню Йорк. Тортите им са толкова хубави, че една от най- взискателните клиентки ги е поръчвала и за четирите си сватби. Тук е и главният сладкар, в случай че щом я извадим от кутията, тортата се нуждае от малки поправки.
Джуниър подмина като фурия шефа на фирмата за организиране на тържества и се отправи към портрета на мама Хеди-Ана, който официално щеше да бъде подарен на съвета на надзорниците в старческия дом, та да бъде окачен на видно място — в приемната на новото крило. Беше дело на валонски художник, скъпата рамка беше сложена в една нюйоркска галерия. Джуниър бе дал по телефона на художника престроги напътствия: „Да изобразиш майка ми красавица, каквато си е.“
Чарли беше виждал моментални снимки на мама. Поне според него жената в зряла възраст, облечена върху портрета в черна кадифена рокля, по която проблясваха перли, изобщо не приличаше на лелката от снимките. Художникът бе възнаграден от щедро по-щедро за усилията си.
— Наистина е прелестна — зацъка Джуниър. Ала след миг от задоволството му не остана и следа. — Къде са тия типове, на които плащам, за да ми пеят? Трябваше вече да са тук.
Джуъл се беше приближила и беше застанала зад него. Хвана го за ръката и рече:
— Току-що ги видях, миличък, завиваха по алеята. Не се притеснявай. Добри са, наистина.
— Дано. Ти ми ги натресе.
— Чувал си ги как пеят, любов моя. Не помниш ли, веднъж те водих да вечеряме в заведението на Нор.
— Да бе, забравих. Ядват се. Ресторанта си го биваше, кухнята също. И мястото е добро. Нямам нищо против и аз да притежавам такова заведенийце. Дай да видим тортата.
Хванал все така за ръка Джуъл, чиято огненочервена коса се спускаше на водопад по раменете, а късата й поличка едвам стигаше бедрата, Джуниър тръгна на инспекция в кухнята. Главният сладкар стоеше с царствено кацнала на главата му висока бяла шапка до пететажната торта.
Грейна от гордост, щом съгледа отдалеч Джуниър, изгората му и останалите.
— Не е ли великолепна? — попита сладкарят и Целуна връхчетата на пръстите си. — Истински шедьовър от захар. Моето върховно постижение. Достойно е за драгата ви майчица. Само да знаете колко е вкусна тортата! Направо се топи в устата.
Джуниър и Еди отидоха благоговейно да огледат шедьовъра. Изведнъж се разпищяха в един глас:
— Глупак!
— Негодник!
— Тъпанар.
— Казва се ХЕДИ-АНА, а не БЕТИ-АНА — разфуча се Еди. — Майка ми се казва Хеди-Ана!
Главният сладкар се ококори от изненада и сбърчи чело и нос.
— Хеди-Ана ли?
— Я не се подигравай с името на майка ми! — изкрещя Еди и очите му се напълниха със сълзи.
„Дано не стане още някой гаф! — замоли се Чарли Сантоли. — Инак ще има да хвърчат глави!“
За Ханс Крамер представляваше огромно усилие дори да излезе от дома си в Сиосет и да се отправи към къщата на братя Баджет край залива на Лонг Айланд, докъдето имаше петнайсетина минути път. „Какво ме прихвана да взимам пари от тях? — запита се той за стотен път, докато завиваше към магистралата за Лонг Айланд. — Защо просто не обявих фалит, да ми е мирна главата!“
Допреди две години шеф в голяма компания за електроника, четирийсет и шест годишният Ханс напусна работа, изтегли пенсионния си фонд и всичките си спестявания, ипотекира къщата си и регистрира фирма за продажба на софтуер, негова разработка, по Интернет. След многообещаващото начало, когато поръчките направо валяха, а складът беше задръстен с инвентар, технологичната промишленост се срина. Всички започнаха да отказват поръчките. Ханс беше закъсал за свежи пари и за да спаси фирмата, взе заем от братя Баджет. За нещастие поне засега усилията му не се увенчаваха с успех.
„Откъде да ги взема тия двеста хиляди долара, които им дължа, да не говорим пък за тлъстия процент, който ми поискаха? — вайкаше се отчаян той. — Изобщо не биваше да ходя при тях. Все пак притежавам мощна производствена линия — взе да се успокоява Ханс. — Стига да се задържа над повърхността, нещата сигурно ще потръгнат. Трябва само да убедя някак братя Баджет да ми удължат срока.“
За една година, откакто бяха започнали неприятностите, Ханс беше отслабнал цели десет килограма. Светлокестенявата му коса бе започнала да побелява. Жена му Лий направо се беше поболяла от притеснение за него, макар и да нямаше представа колко са закъсали. Ханс не й беше казал за заема, само я бе предупредил, че се налага да свият разходите. Напоследък не ходеха дори на ресторант.
Следващата отбивка на магистралата водеше към къщата на братя Баджет. Ханс усети, че дланите му са плувнали в пот. „Бях прекалено самонадеян — призна си той, докато даваше мигач. — Дойдох тук от Швейцария едва дванайсетгодишен, не знаех и дума английски. Завърших с отличие Масачузетския технологичен университет и смятах, че целият свят е в краката ми. Всъщност в началото си беше така. Въобразявах си, че е невъзможно да се проваля.“
След пет минути пред него изникна имението на Баджет. Портата беше отворена. Автомобилите се бяха подредили на опашка и чакаха да ги пусне мъжът от охраната, застанал в началото на дългата, извита на подкова алея. Братя Баджет явно имаха гости.
Ханс хем почувства облекчение, хем се разочарова. „Ще взема да звънна по телефона и да оставя съобщение — реши той. — Може пък хората да ми дадат отсрочка.“
Докато правеше обратен завой, не послуша вътрешния си глас, предупредил го, че типове като Баджет никога не дават отсрочки.
Стърлинг, Нор и Били влязоха през черния вход в къщата на Баджетови точно когато клетият главен сладкар слушаше сипещите се по негов адрес обиди. Стърлинг забърза към кухнята — да види какво става, и видя, че сладкарят оправя нещо в буквите по тортата.
„Дали не е сбъркал годините?“, запита се Стърлинг. Навремето беше ходил на един рожден ден — дванайсетгодишната щерка на рожденичката бе направила торта, за да изненада майка си. Внесе гордо- гордо тортата със запалените свещички, а майката само дето не припадна. Годините, които толкова усърдно криеше, бяха изписани с крещящорозови цифри върху крема.
За щастие грешката на сладкаря сега бе съвсем дребна. С няколко завъртания на шприца той промени
