Колкото и да беше часът, Денис Мадиган задължително изчиташе преди лягане „Ню Йорк Поуст“. Жена му Джоан отдавна беше свикнала да спи на запалена лампа.
Тази вечер обаче той все не можеше и не можеше да се съсредоточи. Знаеше: Нор и Били не си дават сметка, че животът им виси на косъм. Ако братя Баджет наистина бяха чак такива злодеи, каквито ги изкарваше Шон О’Брайън… Денис поклати глава. Докато бе работил по баровете в Манхатън, се беше наслушал за типове като тях.
„Мъж с акцент ли? Кой ли може да бъде? — запита се той, както прелистваше раздразнен вестника. — Според Нор бил идвал в ресторанта. Но не е от редовните посетители, инак щях да го помня.“
— Мълко, мнуго — каза на глас.
Джоан отвори очи и примига.
— Моля?
— Нищо, скъпа. Извинявай. Спи, спи.
— Лесно ти е да го кажеш — изпелтечи тя и му обърна гръб.
Денис отвори на раздел „Телевизия“ и зачете с усмивка как Линда Стази громи празничната програма.
Вече беше три и половина, но на него не му се спеше и той разлисти и раздел „Ресторанти“. Вниманието му беше привлечено от дописка за ново заведение в центъра на града: „Започнахме с крем-супа…“
Денис се вторачи във вестника. Кремсупа ли? Сети се за един оправен келнер, който не се беше задържал дълго в ресторанта на Нор — веднъж беше имитирал някакъв клиент, който си поръчал „кремсупа, но да не е мнуго топла“.
„Как ли се казваше клиентът? — опита се да си спомни той. — Пред очите ми е. Двамата с жена му задължително пийваха по коктейл на бара. Симпатяги. Не се сетих веднага за него, защото говореше с едва доловим акцент, пък и отдавна не е идвал… — В съзнанието му изникна лице. — Със сигурност живее в Лонг Айланд — рече си Денис. — И се казваше… казваше се… Точно така, името му беше европейско.“
Ханс Крамер!
„Ами да! Ханс Крамер!“
Денис грабна телефонната слушалка. Нор вдигна още след първото позвъняване.
— Сетих се, Нор! За онзи от телефонния секретар. Дали не е Ханс Крамер?
— Ханс Крамер ли? — повтори тя бавно. — Не ми говори нищо. Не го помня…
— Помисли още малко, Нор. Все си поръчваше кремсупа, но да не е мнуго топла.
— Божичко, как не се сетих досега… прав си!
Нор се подпря на лакът и се понадигна. Визитната картичка на Шон О’Брайън бе подпряна на лампата върху нощното шкафче. Тя се пресегна да я вземе и усети как сърцето й ще се пръсне от вълнение.
— Знам, Денис, че Крамер се занимава с компютри. Не е изключено да има и склад. Още сега ще звънна на Шон О’Брайън. Дано не е много късно!
Стърлинг наближи къщата на Мариса — всичко изглеждаше мирно и кротко. Къщата тънеше в непрогледен мрак, ако не броим слабата светлинка, процеждаща се през един от прозорците на горния етаж.
„И мама оставяше лампата да ми свети — спомни си той. — И не затваряше докрай вратата. Голям страхопъзльо си бях — помисли си развеселен. — Да оставим запалената лампа: до десетгодишен спях, моля ви се, с плюшеното мече!“
Забеляза малката лепенка, на която пишеше, че къщата е с охранителна система, и се промуши вътре, без да си прави труда да отваря вратата — да не би да задейства алармата. Имаше чувството, че Небесният съвет държи той да се придвижва като всички останали, освен ако това не му пречи да си върши работата, но беше сигурен, че и настойниците му горе на небето не искат алармата да се разпищи.
Отиде на пръсти при стълбището и вдигна високо крак, за да прекрачи преградите, наслагани от Рой. „Боже, колко високи са според него дечица на по годинка?“, запита се Стърлинг, след като закачи маншета на панталоните си и се пльосна на пода.
„Пак добре, че не вдигнах шум“, взе да се успокоява той и извърна очи към тавана. Бомбето му беше отхвърчало. Стърлинг се изправи бавно и усети, че гърбът го наболва. Вдигна бомбето и поднови опита да посети Мариса.
Стаята й беше в дъното на коридора. Всички врати бяха открехнати. От голяма спалня се чуваше леко хъркане. Докато минаваше покрай детската, Стърлинг чу и как един малчуганите се върти в легълцето. Подвоуми се и нададе ухо, но детето явно се бе укротило.
Въпреки че се трупаха облаци, нощта бе достатъчно светла, та Стърлинг да види личицето на Мариса. Беше се свила на кравай под завивките, косицата й бе залепнала за бузата.
От купчината кутии в ъгъла се виждаше, че е получила много подаръци за рождения си ден и за Коледа. „Не се и изненадвам — отсъди Стърлинг. — И на мен ми се ще да й подаря нещо.“
Намести се на същия фотьойл, на който щеше да седи и догодина, когато за пръв път щеше да разговаря с Мариса. „Прилича на ангелче — помисли си. — Жалко само, че ще изживее такива сътресения. Де да имах силата да ги предотвратя и светът й да си остане същият! Но не притежавам такава сила и догодина ще направя всичко възможно, за да възстановя нейния свят такъв, какъвто е сега. Каквото и да ми струва това — реши той. — И то не само защото си мечтая да отида в рая. Наистина искам да помогна на момиченцето. Трудно ми е да повярвам, че това е същото дете, което днес се опитваше да се налага в ресторанта и което не губи и миг, веднага позвъни на баща си, за да разбере как е минало тържеството.“
Стърлинг се усмихна, въздъхна, стана от фотьойла и излезе от стаята. Докато вървеше по коридора, чу, че едно от близначетата се е разплакало. Не след дълго ревна и другото.
„За щастие те нямат нужда от мен“, каза си. След миг Рой излезе сънено от спалнята и отиде в детската.
— Тати е тук — взе да утешава той момченцата. — Рой младши, Робърт, татко е при вас.
„Дениз го е дресирала добре — помисли Стърлинг. — Навремето, ако децата им ревнеха посред нощ, приятелите ми се правеха на глухи. Но времената се менят. Лично аз бях единствено дете — каза си, докато слизаше по стълбите. — Когато съм се родил, родителите ми вече са били прехвърлили четирийсетте. Превърнах се в център на тяхната вселена. Вече бяха в рая, когато се явих в небесната чакалня. Никак няма да е зле да се видя отново с мама и тате“, рече си и пак погледна към небето.
Преди да излезе от къщата, отново се взря в картата, сетне се отправи към ресторанта на Нор. Докато вървеше по тихите улици, изведнъж го присви под лъжичката. Замириса му на дим, откъде ли?
„Подпалили са склада!“, помисли Стърлинг.
Шон О’Брайън беше работил цели двайсет години в полицейското управление на окръг Насо. Беше свикнал да го вдигат посред нощ, ако се е появило нещо ново по случаите, които е натоварен да разследва.
Телефонът иззвъня в четири без двайсет призори, Шон веднага се събуди и грабна слушалката. Както и очакваше, го търсеше Нор.
— Току-що разговарях с Денис — каза му тя. — Сетил се е името на мъжа от записа върху телефонния секретар.
— Кой е?
— Казва се Ханс Крамер. Живее в Сиосет и има фирма за компютърен софтуер. От време на време се
