разстояние. Ако познавах Рой по-добре, преди да го срещна догодина, нямаше да бързам да го обявявам за досадник. И все пак пъпли като змия с прекършен гръбнак“, съгласи се той с онова, което минаваше през главицата на припряното момиченце.
— Побързай, де! Докато се довлечем, нищо чудно тренировката да свърши.
„Одрала е кожата на Нор“, реши Стърлинг.
Щом пристигнаха на ледената пързалка, Мариса благодари на Рой, задето я е докарал, млясна го по бузата и махна на близнаците, сетне се завтече към входа.
Стърлинг прескочи седалчицата на Рой младши и забеляза удивеното изражение върху личицето на детето. „Усети ме — каза си. — И двамата ме усетиха. Невръстните деца имат изострено чувство към метафизичното. Колко жалко, че после го губят!“
Настигна Мариса и се заслуша в оживения разговор между нея и приятелчетата й отстрани на ледената пързалка.
Госпожица Кар, същата треньорка, която той щеше да види и догодина на пързалката в Рокфелеровия център, наду свирката и на леда излязоха десетина деца, всичките с година-две по-големи от Мариса.
Някои се пързаляха чудесно, но Мариса се открояваше най-много. „Наистина, каква купонджийка!“, засмя се наум Стърлинг, докато я гледаше как на два пъти тупва с все сила по дупе. Момиченцето обаче веднага скачаше на крака, изтръскваше костюмчето и отново опитваше скока или аксела.
Малко по-късно, след като децата си обуха обувките или ботушките, едно от момичетата дойде при Мариса.
— Сестра ми получи за Коледа диск на баща ти. Дали той ще й даде автограф?
Стърлинг забеляза развеселен как Мариса грейва от гордост и се прави, че не й пука.
— Ама разбира се — отвърна нехайно тя. — Тати обича да дава автографи на приятелките ми.
— Пише ли ново парче? — поинтересува се другото момиченце.
— Той винаги пише ново парче.
— Кажи му да напише нещо и за нас!
— Първо ще напише за мен — изкиска се Мариса.
„На двайсет и трети ще стане на седем години, а прелива от любов към баща си! — Стърлинг въздъхна тежко. — И съвсем скоро ще се раздели за дълго с него. Е, аз да поемам!“ На изпроводяк погледна още веднъж грейналото усмихнато лице на момиченцето и си тръгна от ледената пързалка.
Намести бомбето и се запъти към жилището на Били. Смяташе да го придружи на срещата с шефа на звукозаписната компания и изгаряше от нетърпение отново да отиде в Манхатън.
„Но наистина трябва да науча пътя през Мадисън Вилидж — каза си, както стъпваше по заледения сняг, чието пукане чуваше единствен той. — Защо да си кривя душата! Хубаво местенце за живеене!“
— Е, какво стана с онзи с китарата? — попита Еди.
Беше застанал зад Джуниър, който, подобно на съдия, канещ се всеки момент да произнесе присъдата, седеше като глътнал бастун на стола.
— Не се разбрахме — заоправдава се Чарли с длани, плувнали в пот. Щеше му се да говори спокойно, но какво да се прави, отвътре му вреше и кипеше и това личеше и в гласа му. — Разговарях с Били Камбъл, предложих му да включим във фонда за стипендии и дъщеря му, обясних му и че ще се ядосате много, ако се раздрънка за думите, които сте казали на шега.
— Това ясно. Знаем какво си казал — прекъсна го припряно Еди. — Да чуем сега какво ти каза той.
Адвокатът нямаше как да се измъкне от отговора.
— Да съм ви предадял, че щял да изучи сам щерка си и че нямал и понятие за какви шеги и неволно изтървани думи ставало въпрос. После ми затръшна телефона.
Чарли знаеше, че няма как да смекчи реакцията на Били, а и да го направи, братята веднага ще надушат. Това, че Еди подпитваше, вече показваше недвусмислено каква ще бъде следващата им стъпка. Сплашване. Ако и това не свършеше работа…
— Разкарай се оттук, Чарли — подвикна Джуниър. — Чак ми се гади от теб. Ти си виновен — погледна той брат си и кимна.
Адвокатът се изниза на пръсти от кабинета. До довечера Били Камбъл и Нор Кели щяха да получат предупреждение, което щеше да ги уплаши и да им затвори устата. „Дано погледнат сериозно на него“, замоли се Чарли и поклати съкрушен глава.
За кой ли път прокле деня отпреди петнайсет години, когато братя Баджет му се бяха изтърсили в скромната адвокатска кантора в Куинс и го бяха помолили за юридически съвет при покупката на верига от ателиета за химическо чистене. „Давах мило и драго за работа като тази и не си направих труда да поразпитам — укори се той. — Пък и защо да си кривя душата, не исках да научавам отговорите. Е, сега вече ги знам.“
След като се прибра, Нор се отпусна в джакузито, изми си косата, изсуши я със сешоара и понеже смяташе да подремне, си облече пижама. Но точно тогава се обади Били, разсеял всякакво желание за сън.
На гърлото й заседна буца, докато тя слушаше сина си — разказваше й за разговора с представителя на „Баджет Ентърпрайзис“.
— Звъннах на агента от ФБР, на Рич Майърс, де, и му оставих съобщение. После се обадих и на Шон, но и него го нямаше. Мислех да поизчакам и да не те безпокоя, мамо, после обаче реших, че и ти трябва да знаеш какво става.
— Трябва да знам, естествено. Тия типове са разбрали отнякъде, че сме били във външния кабинет. Може би имат скрити камери.
— Възможно е. Или пък някой ни е видял, когато сме излизали.
Нор усети, че трепери.
— Знаеш ли кой ти се е обадил?
— Не се представи по име, но според мен беше същият, който вчера ни обясни какво да пеем.
— Сещам се. Един такъв нервен и хлъзгав.
— Точно той. Знаеш ли, по-добре да тръгвам. Смятам да взема влака за Манхатън в три часа.
— Пази се, Били.
— Дано, както се изрази, не си изпотроша краката. Хайде, мамо, до скоро.
Нор остави по инерция слушалката върху вилката. Да си изпотроши краката! Навремето беше работила в нощен клуб, чийто собственик беше закъснял с вноските за негодници като братя Баджет. Първия път го предупредиха да побърза, като му счупиха крака.
А Били още не беше обърнал внимание, че който и да му се е обаждал, е говорил за Мариса. „Дали Баджетови няма да се опитат да се доберат до нас чрез Мариса?“, запита се със свито сърце Нор.
Позвъни на Шон О’Брайън с надеждата, че все пак ще го намери у тях. Той знаеше много за братята. Сигурно щеше да й каже какво ще предприемат оттук нататък. „Дадохме писмени показания — помисли си жената. — И да искаме, как да се откажем от тях?“
Знаеше отговора. Ами ако все пак ги принудеха да се откажат?
„Тръгнех ли някъде по работа, задължително си слагах костюм“, помисли Стърлинг, докато вървеше зад Били към гарата — щяха да хванат влака в три часа за Манхатън.
За срещата с шефовете от звукозаписната компания Били си бе облякъл маркови дънки, широка тъмносиня блуза, ботуши и кожено яке.
„Така и няма да свикна с тая нова мода. Всъщност през осемдесетте години на деветнайсети век, когато е била млада, мама е носела дантелени корсети, обуща с копченца, бонета и дълги до земята рокли.“
