перона, после веднага се шмугна в навалицата и се отправи към изхода.
Вратите на влака се отвориха. Били се качи сковано, а слизащите пътници се заизнизваха покрай него.
— Ти добре ли си, бе, човек? — подвикна разтревожен някой.
— Да, добре съм — отвърна младежът и се вкопчи в дръжката по средата на вагона.
— Знаете ли какъв късмет извадихте? — схока го възрастна жена. — Никога не стойте на ръба на перона!
— Знам, знам. Не постъпих разумно — съгласи се Били, сетне се обърна и се замъчи да поуспокои учестеното си дишане.
„Ти нямаш никаква вина — идеше му на Стърлинг да изкрещи, притеснен, че не е успял да предупреди Били. — Явно така и не усети, че те блъснаха. На перона беше пълно с народ, сигурно си решил, че тълпата те е изтикала и си изгубил равновесие, а после някой те е спасил.“
Стърлинг също се хвана до Били за пръчката по средата, а влакът се заклатушка и залюля по завоите. Бяха на Джамейка точно навреме, щяха да хванат влака в седем без десет за Сиосет.
Докато пътуваха, Стърлинг бе направо скован от вледеняващи мисли: онова, което беше станало на перона, не бе случайност. Какво ли още щяха да измислят братя Баджет?
Лий Крамер седеше сам-сама в тясната чакалня, където достъп имаха само роднините на пациенти, приети в спешното отделение на болницата. Бяха я пуснали да постои няколко минути в долния край на леглото на мъжа й, инак тя чакаше тук още от сутринта, от зори, когато линейката бе пристигнала в болницата.
„Тежък сърдечен пристъп!“, още кънтеше кухо в съзнанието й. Божичко, и това да се случи точно на Ханс, който през двайсет и две годишния им брак не бе боледувал и от настинка!
Младата жена си напомни как лекарят й е обяснил, че Ханс малко по малко се възстановява. Било му провървяло, понеже пожарникарите вече били при склада и разполагали с апаратурата да му направят електрошок, за да възстановят сърдечната дейност. Това му било спасило живота.
„Напоследък живееше в постоянен стрес — помисли си Лий. — Чашата преля, когато видя опожарения склад.“
Вдигна очи, понеже вратата се отвори, после пак се извърна. Бяха се отбили неколцина приятели, които бяха седели почти цял ден с нея. Сега обаче в чакалнята беше влязъл намусен чернокос мъж, когото тя не познаваше.
Агентът от ФБР Рич Майърс бе отскочил до болницата с надеждата да му разрешат да си поговори няколко минути с Ханс Крамер. И дума не можело да става, тросна се медицинската сестра, после обаче добави, че госпожа Крамер била в чакалнята.
— Госпожо Крамер!
Лий се обърна рязко.
— Да. Да не би…
От лицето й личеше, че е много напрегната. Изглеждаше така, сякаш са я фраснали с все сила по корема. Беше русичка, с къса коса и сини очи, лицето й беше млечнобяло и оттам Майърс отсъди, че подобно на мъжа си, сигурно и тя е родом от Швейцария.
Представи се и си показа картата. Върху лицето на Лий Крамер се мярна тревога.
— ФБР ли? — ахна тя.
— Опитваме се да разберем дали пожарът в склада на съпруга ви не е умишлен.
— Умишлен ли? Че кой ще го подпали? — възкликна с разширени очи жената.
Майърс седна на пластмасовия стол срещу нея.
— Знаете ли дали мъжът ви е теглил заеми?
Лий допря длан до устните си, в съзнанието й нахлуха мислите, тормозили я цял ден.
— Когато закъсахме, ипотекирахме повторно къщата. Складът също е ипотекиран. Знам, че не са платени и всички застраховки. Ханс обаче беше сигурен, че издържим ли още малко, нещата ще потръгнат. Той наистина е невероятен. Рано или късно софтуерната програма, която е разработил, ще започне да се граби като топъл хляб. — В гласа й прозвуча стон. — А сега всичко това е без значение. Дано Ханс прескочи трапа…
— Освен ипотеките знаете ли, госпожо Крамер, дали съпругът ви е теглил и други заеми?
— Не знаех да е взимал заеми, но сутринта, когато ни се обадиха за пожара, той каза нещо от рода на: „Затънал съм до гуша в дългове…“
Майърс продължи да я наблюдава, по лицето му не трепна и мускулче.
— А каза ли ви от кого е взел парите?
— Не, каза само това.
— В такъв случай сигурно не знаете и дали снощи се е обаждал на някого и е оставил съобщение за дълговете.
— Не, не знам нищичко. Но снощи Ханс беше много притеснен.
— А съпругът ви, госпожо Крамер, има ли клетъчен телефон?
— Да, има.
— Нали ще разрешите да прегледаме разпечатката от клетъчния му телефон, а също от домашния, за да видим с кого е говорил снощи?
— С кого ли е могъл да разговаря?
— Например с хора, които не искат и да чуят за просрочване на дългове.
Лий се притесни до смърт, не смееше да зададе следващия въпрос.
— Да не би Ханс да е загазил?
— Дали е извършил закононарушение ли? Не. Просто искаме да поговорим с него за тези дългове. Лекарят ще ни каже кога е възможно да го видим.
— Ако изобщо е възможно — пророни Лий.
След като го скастриха, че не е успял да притисне Били Камбъл до стената, Чарли Сантоли побърза да си тръгне час по-скоро от кабинета на Баджетови, в четири следобед обаче Джуниър изпрати да го повикат отново.
Той забърза по коридора, зави и влезе в кабинета на Лил, секретарката, която работеше при Еди и Джуниър сякаш открай време. Тя както обикновено седеше на бюрото си. Още преди години Чарли беше решил, че и като малка тя е била смръщена. Сега вече беше прехвърлила петдесетте и киселата физиономия не слизаше от лицето й. Въпреки това Лил му беше симпатична. Тя вероятно беше единственият човек в сградата, на когото Джуниър не беше взел страха.
Лил вдигна глава с очи, уголемени от очилата с широки рамки, и показа с палец през рамото си, от което адвокатът разбра, че може направо да влиза. Сетне избоботи с глас, дрезгав от дългите години, през които беше пушила като комин:
— Настроението е малко по-добро. — Лил помълча-помълча, пък добави: — Въпреки че лично на мен ми е все тая.
Чарли знаеше, че не се налага да отговаря. Пое си дълбоко въздух и бутна вратата.
Джуниър и Еди се бяха разположили във фотьойлите с тапицерия на зеброви ивици и държаха чаши. В края на работния ден често се черпеха, преди да се метнат на лимузината и да се отправят към къщи. Ако случайно и Чарли беше при тях, обикновено му казваха да си сипе нещо на барчето.
Днес обаче бе по-различно. Не го поканиха нито да пийне, нито да седне. Джуниър само го погледна.
— Трябва да сме готови с програмата за спонсориране на деца, ако на Камбъл случайно му дойде умът в
