Свечеряваше се, вече се спускаше здрач, изчезнаха и последните слънчеви лъчи. Стърлинг влезе вътре и завари семейството да вечеря.
Разположи се на един стол в трапезарията, възможно най-далеч от Рой младши и Робърт, които блъскаха като обезумели с лъжиците по масичките на бебешките столчета.
Мариса седеше срещу тях и мълком си боцваше от парчето пиле.
Дениз и Рой се бяха разположили в двата края на масата и бяха избутали столовете си назад, за да могат да хранят близнаците.
— Как беше днес в училище? — попита Рой Мариса и успя криво-ляво да пъхне лъжица картофено пюре в устата на Робърт.
— Добре — отвърна безжизнено Мариса.
— Стига си си играла с храната. Хапни нещо, де — примоли се Дениз, после стисна устни, доловила предупредителния поглед на мъжа си.
Мариса остави вилицата.
— Наистина не съм гладна. Няма да ми се сърдите, нали?
Дениз се поколеба, после кимна.
— Тати и Нор-Нор ще звъннат след един час.
— Знам.
— Ще те повикам. Можеш да се качиш горе в стаята ни и да разговаряш с тях оттам.
Стърлинг се изкуши да я последва, после обаче реши да остане и да чуе какво ще каже Дениз на Били, когато той се обади.
След като момиченцето се качи горе, майката сподели:
— Така и не намерих сили, Рой, да й направя забележка за училището. Не може да се съсредоточи върху уроците, и туйто. Според учителката обвинявала себе си, задето Били и Нор са заминали, и смятала, че е направила нещо.
— Много деца се обвиняват, ако се случи нещо с родителите им, било то смърт, развод или раздяла — отбеляза Рой. — Просто трябва да проявим разбиране.
„Душа човек е тоя Рой — помисли Стърлинг. — Старае се как ли не, а все удря на камък.“
— Долу долу, долу — подвикна Рой младши, беше му втръснало да седи на столчето.
— Долу, долу — заприглася му Робърт.
Рой си гребна за последно от салатата и стана от масата.
— После ще пием кафе. Ще ги кача тия немирници горе и ще ги изкъпя.
Дениз се зае да разчиства масата. След няколко минути телефонът иззвъня.
— О, Били, подранил си — подхвана тя. — Мариса е тук, разбира се, не е излязла. Разбере ли, че ще се обаждаш, не мърда от къщата, да не би да те изтърве. Нещо ново? — Жената послуша-послуша, сетне се примоли: — Кажи й колко се гордееш, че е отличничка. И двамата знаем, че е готова на всичко, само и само да ти достави удоволствие. Добре, ще й предам да вдигне. Много здраве на Нор. — Дениз остави слушалката на масата, отиде при стълбата и се провикна: — Мариса!
Момиченцето вече стоеше на горната площадка.
— Татко ли е?
— Да.
Стърлинг се качи веднага горе и последва бързоногото дете в спалнята на родителите му. Мариса затвори плътно вратата.
Няколко минути Стърлинг слуша как тя моли баща си да си дойде. Обеща му, че никога вече няма да му додява да я води на кино или да го кара да си говорят по телефона, макар и да знае, че той има работа, или…
Стърлинг се приближи и се наведе — да чуе какво казва Били.
— Не говори така, слънчице. Не си направила нищо лошо, нямаш никаква вина. Винаги ми е било приятно, когато си ми се обаждала…
— Защо тогава не ми кажеш телефонния си номер, а? — тросна се разплакана Мариса.
— Не мога, Риса. Обаждам се от чужд телефон. Ние с Нор-Нор не искаме нищо друго, освен да се върнем час по-скоро. Щом се прибера, ще се постарая да бъдем по-често заедно, обещавам…
След като накрая се сбогува през сълзи, момиченцето се върна в стаята си, седна на бюрото и включи уредбата.
Помещението се изпълни със звуците на хита, написан от Били: „Знам какво искам… Знам от какво имам нужда…“
Стърлинг загледа как Мариса полага главица върху ръцете си и плаче неудържимо. „Ще ти дам онова, което искаш и от което имаш нужда — зарече се той. — Ще го направя, дори и да се наложи да обърна земята и небето. Не, с помощта на небето“, поправи се Стърлинг.
Затвори очи и се обърна към Небесния съвет:
— Бихте ли ме пренесли при братя Баджет?
Отвори очи и видя, че се намира в голям препълнен ресторант насред водата. „Освен ако братята не са тръгнали на пътешествие, сигурно съм се озовал в залива на Лонг Айланд“, отсъди той. Надзърна през рамото на една жена, зачела се в листа с менюто. В горния край пишеше:
ПЛАВАЩ РЕСТОРАНТ „САЛС“.
Тук предлагаха главно скара и морски дарове. Пъхнали в яките си салфетки, хората разтваряха блажено щипците на омари, мнозина си бяха поръчали и цвърчащи филенца. Както забеляза Стърлинг, не бяха малко и онези, които си бяха взели от любимия му ордьовър: коктейл с раци.
Но къде ли бяха Джуниър и Еди? Стърлинг обикаляше за втори път масите, когато мярна усамотено сепаре с формата на подкова и с прекрасен изглед към залива. Взря се и разпозна хората в сепарето: Джуниър, Еди и Джуъл в оскъдно облекло.
Братята бяха разговаряли с мама Хеди-Ана и както обикновено, бяха притеснени до смърт за нея. Джуъл бе предложила да се поразтушат в някое хубаво заведение.
Вече си пийваха от коктейлите, а келнерът събираше листовете с менюто.
Стърлинг седна на перваза, под прав ъгъл спрямо масата. „Какво ли са си поръчали?“, запита се.
— Не мога да хапна нищо — проплака Еди. — Сърцето ми се къса, като си помисля колко зле е мама.
— Стига си хленчил, Еди, че ти почервеня носът — каза Джуъл и потупа Джуниър по дланта. — Твоят също, агънце.
Джуниър й изтика ръката.
— Настинал съм.
Джуъл веднага разбра, че е допуснала грешка.
— С тия твои алергии, скъпи, наистина не ти е никак лесно. Точно сега е сезонът на алергиите.
— Да, да — отвърна Джуниър и вдигна чашата.
— Мама пак е паднала — завайка се Еди. — Навехнала си е крака, за капак и венците й са се възпалили. Не може да дъвче, жената.
„Последния път май не спомена нищо за венците“, опита да си спомни Стърлинг.
— Приятелките я молят как ли не да хапне нещо. А на нея не й се яде.
— Повтаря го вече три години, откакто ви познавам — отбеляза Джуъл. — Едва ли кара на единия въздух, все яде нещо.
„Телешко задушено — помисли Стърлинг. — В големи количества.“
— Не беше падала от януари — продължи Еди. — Все се надявах краката й да са се пооправили. — Той се извърна към брат си. — Трябва на всяка цена да видим мама. Чу ли?
