Обзавеждането в хола сякаш бе купувано на разпродажба на мебели от фалирал мотел: канапе и фотьойли с протрита дамаска, различни по размер и форма пластмасови масички, мокет в убито оранжево. Климатичната инсталация пухтеше и се задъхваше.
Стърлинг забеляза, че Нор все пак се е постарала да направи помещението по-уютно. Красивите графики в рамки отклоняваха погледа от ужасните мебели. Вазата с цветя и зелените растения в саксии посмекчаваха потискащото впечатление, което оставяше обстановката тук.
Зад хола имаше нещо като трапезария. Били я беше превърнал в репетиционна: вътре имаше само издраскано пиано, отрупано с нотни листове, уредба и рафтове, по които бяха наредени компактдискове. Китарата беше оставена върху фотьойла до пианото.
— Мога ли да помогна с нещо, Били? — попита агентът.
— Да, можеш да ни помогнеш да си съберем багажа. Няма да стоя тук и ден повече. Писна ми.
— Какво ти е виновен Франк, Били? — опита се Нор да поозапти сина си.
— Мен ако питаш, това дело така и няма да бъде насрочено никога. Нима очакваш да прекарам в тази дупка остатъка от живота си? Нека ти обясня нещо, Франк. Миналата седмица станах на трийсет години. В музикалния бизнес вече минавам за стар, разбираш ли? За стар. Сега, ако искаш да успееш, трябва да се наложиш на седемнайсет, че и по-рано.
— Успокой се, Били — примоли се пак Нор.
— Как да се успокоя, мамо? Мариса расте без нас. Вече ме мрази. Всеки път Дениз ми повтаря само едно: колко била притеснена за Риса, и е права жената. Ще рискувам. И да ми се случи нещо, поне ще знам, че сам си определям как да живея.
— Виж какво, Били — прекъсна го агентът. — Знам, за вас с майка ти всичко това е много потискащо. От хората, включени в Програмата за защита на свидетелите, вие не сте първите, които не издържат. Но наистина сте в опасност. Имаме си начини да научаваме едно-друго. Досега нямаше причини да ти го казвам, но знай, че още през януари онези негодници са наели човек, който да убие теб и майка ти. Техните мутри не успяха да ви открият, затова Баджетови са прибягнали до услугите на наемник.
Нор пребледня като тебешир.
— Кога са го направили?
— Преди три месеца. Знаем кой е и нашите го държат под око. Още ли искаш да ви помогна да си съберете багажа?
Били се поукроти.
— Няма как, оставаме. — Отиде при пианото и седна пред него. — Както е тръгнало, нямам друг избор, освен да пиша музика, която ще изпълнява друг.
Агентът кимна на Нор и си излезе. След малко тя отиде при сина си и отпусна длан върху рамото му.
— Знаеш, това няма да продължава вечно.
— Същински ад на земята!
— Така си е.
„И аз съм съгласен с Били — помисли Стърлинг. — Но съм с вързани ръце.“ Колкото повече научаваше, толкова по-безсилен се чувстваше.
Погледна състрадателно Нор и Били и също излезе навън. „Свикнал съм с височината на небето, но не и на Колорадо“, рече си — виеше му се свят.
„Направо не мога да повярвам, че Нор и Били ще бъдат тук и през декември. Сигурно дотогава ще бъдат сломени. Къде ли още да отида? Какво да направя? Всичко зависи от това проклето дело. Дали да не се отбия при адвоката на Баджетови? Така де, нали тъкмо той видя, че Били и майка му излизат от кабинета на Джуниър! Добре, че ще се махна от тази жега — отсъди Стърлинг, докато затваряше очи. — Лятото никога не ми е било любимото годишно време.“
За пореден път се обърна към Небесния съвет:
— Пренесете ме, ако обичате, при Чарли Сантоли. И ако може, нека бъде началото на декември. Амин! — добави той.
— Трябваше да сложим светещите гирлянди най-малко преди седмица — отбеляза Мардж, както размотаваше поредния наниз лампички и ги подаваше на Чарли, покатерил се на стълба пред прозореца на хола.
— Имах много работа, Мардж. Не ми беше до това. — Той успя да сложи гирляндите навръх бора, който от миналата година беше порасъл доста. — Пък и има хора, на които можем да платим, за да сложат украсата. Те разполагат с по-високи стълби, по-млади са, по-яки, ще се справят по-добре.
— Да де, но нали го правим вече четирийсет години колкото да се порадваме, Чарли. Ще дойде време, когато наистина няма да ти е по силите и тогава горчиво ще съжаляваш, че друг ще ти слага лампичките. Не си криви душата. Обичаш този ритуал.
Чарли се подсмихна от немай-къде.
— Щом казваш.
Седнал на стълбите, Стърлинг ги наблюдаваше. „Наистина му е приятно. Държи си на семейството, човекът“, каза си той.
След час, премръзнали, но доволни от свършената работа, Мардж и Чарли се прибраха вътре в къщата, свалиха якетата и ръкавиците и се понесоха към кухнята — да си правят чай. Когато чайникът и току-що опечените коледни курабийки бяха пред тях, Мардж реши да хвърли бомбата.
— Напусни тая работа при братя Баджет, Чарли, и то още утре.
— Ти да не си полудяла? Не мога.
— Можеш, можеш, и още как. Бог ми е свидетел, не сме кой знае колко богати, но все ще се оправим. Ако толкова ти се работи, отвори отново адвокатска кантора и съставяй завещания. Но няма и занапред да седя със скръстени ръце, и да гледам как се поболяваш — заради тия Баджетови ще си докараш някой инфаркт.
— Нищо не ти разбира главата, Мардж. Не мога да напусна — отсече отчаян мъжът й.
— Защо? Ако умреш, те ще си намерят друг адвокат, нали така?
— За друго ти говоря, Мардж. Всъщност… дай да не го обсъждаме.
Мардж се изправи и долепи решително длани до масата.
— И за какво, интересно, ми говориш? — подвикна тя. — Изплюй камъчето, Чарли. Какво става?
Стърлинг заслуша как в началото колебливо, после с поток от думи той си изплаква болката пред жена си: как още преди години братята са го изнудили да заплашва хора, изпречили им се на пътя. Видя как в началото Мардж е потресена и ужасена, после угрижена — беше си дала сметка колко се е намъчил през цялото това време мъжът й.
— Делото, което сега постоянно отлагам, е за пожара в склада край Сиосет от миналата година. Певците, наети за празненството по случай рождения ден на мама Хеди-Ана, неволно чуха как Джуниър се разпорежда сградата да бъде опожарена. Мълви се, че били заминали на турне в Европа, истината обаче е, че ги включиха в Програмата за защита на свидетелите.
„Ето какво, значи, се говори за Нор и Били“, рече си Стърлинг.
— И защо отлагаш делото?
— Подкупихме вещите лица и те ще се закълнат, че пожарът е бил предизвикан от оголени жици. Ханс Крамер, собственикът на склада, изчезна сякаш вдън земя, но миналия месец братята надушиха, че се е преместил да живее заедно с жена си в Швейцария. Имали там роднини, а след всичко, което му се струпа на главата, Крамер не иска да си има вземане-даване с Баджетови.
— Не ми отговори на въпроса, Чарли.
— Не аз, Мардж, искам делото да се отлага. Баджетови ме притискат.
— Защо? — погледна го тя право в очите.
— Защото искат да бъде насрочено чак след като запушат веднъж завинаги устата на Нор Кели и Били Камбъл.
