магарето за един стълб и се запретна да стоварва дървата, които запокитваше с все сила при стената.
След като изпразни каруцата, разпрегна магарето и го откара зад оградата в двора.
Смаян, Стърлинг я последва в зиданата от камък къща. Тя се състоеше от една-единствена стая, в средата на която имаше огнище. От котлето над огъня миришеше вкусно-вкусно на телешко задушено.
До огнището се виждаше дървена маса с пейки. Люлеещият се стол на мама беше обърнат към телевизора, който стърчеше като гнойна пъпка насред помещението. Освен масата и телевизора друга покъщнина нямаше, ако не броим още два-три стола с протрита тапицерия, чергата и издрания долап.
Стените бяха облепени като с тапети със снимки на двете отрочета и мъжа затворник на Хеди-Ана. На полицата над огнището се мъдреха сложени в рамки изображения на светии, очевидно любимите на мама.
Докато тя си сваляше ватенката и забрадката, Стърлинг се качи по тясното стълбище на горния етаж, където имаше две тесни стаички и малка баня. Едната стая очевидно беше на мама. В другата имаше два сложени един до друг кревата — явно тук бяха израсли Джуниър и Еди. Къщата изобщо не приличаше на кичозния палат в Лонг Айланд, където братята сега се ширеха.
По тесните кревати бяха намятани какви ли не скъпи-прескъпи дрехи, всичките още с етикетите. Бяха все неща, очевидно подарък от блудните синове, и бе повече от ясно, че майка им няма да ги облече никога.
Стърлинг чу, че някъде долу звъни телефон, и побърза да се върне в помещението на първия етаж — изведнъж осъзна, че Небесният съвет му е поднесъл подарък, който той не е и помислял да иска. „И през ум не ми е минавало, че ще доживея деня, когато ще разбирам валонски“, рече си той и чу как мама заръчва на някаква своя приятелка да донесяла повечко вино. Изглежда, бе поканила на обяд десетина души и не искаше да остават без пиене.
„Само така! — рече си Стърлинг. — Ще бъдем повечко хора. Тъкмо ще разбера по-бързо що за стока е тая мама Хеди-Ана.“ После зяпна от учудване. Бабката говореше по телефон, прихванат за стената в кухнята. До телефона, там, където повечето хора си държат номерата за спешни случаи, се мъдреше черна дъска със списък.
„Сигурно там си записва какво трябва да купи“, отсъди Стърлинг, докато не видя големите печатни букви.
Стърлинг прокара очи надолу по списъка.
1. Болки в краката
2. Болки в сърдечната област
3. Стомашни газове
4. Световъртеж
5. Повърнах два пъти
6. Не мога да сложа и залък в уста
7. Налага се да се оперирам
8. Сломено сърце
9. Нощем не мога да мигна
10. Болки в кръста
11. Възпалени венци
„Значи такава била работата — помисли Стърлинг, след като забеляза, че след всяко оплакване е написана и датата, когато братята са се обаждали от Америка. — Нашата хитруша го е превърнала в цяла наука. Никога не се оплаква два пъти поред от едно и също нещо.“
Мама Хеди-Ана бе затворила телефона и както стоеше току до Стърлинг, оглеждаше със самодоволна усмивчица списъка. После се разшета решително като сержант, отговарящ за бойната подготовка, и взе да мята на масата чинии, чаши, прибори.
След няколко минути започнаха да пристигат и приятелките й. Грейнала в усмивка, бабката ги посрещаше с мечешка прегръдка.
Беше казала по телефона, че ще бъдат общо десет души. „Колко са жизнени“, изуми се Стърлинг. Десетата старица донесе виното.
Всичките бяха прехвърлили седемдесетте, че и осемдесетте, личеше си, че цял живот са работили на открито. Спаружените им като нещавена кожа лица и мазолестите ръце свидетелстваха за къртовски физически труд, инак стариците бяха точно толкова жадни за общуване и смях, както и приятелите, които Стърлинг бе видял да се събират на групички в бар „Кинг Коул“ в Манхатън и в заведението на Нор на Лонг Айланд.
Мама Хеди-Ана извади от фурната току-що опечен хляб и напълни чиниите с телешко задушено. После всички се събраха около трапезата и надигнаха чашите вино. Току прихваха в неудържим смях и одумваха съселяните си, разказваха си и как са ходили заедно на излет и колко хубаво са си прекарали. Преди седмица в църквата имало забава, Хеди-Ана се била покатерила на масата и била изиграла един от народните танци на Валония.
— Нека открият на Нова година хотела в манастира и пак ще играя на маса — оповести бабката.
— Качих се горе със ските да хвърля едно око — отбеляза най-младата сред приятелките — яка седемдесетгодишна старица. — Нямате си представа колко е хубаво. Последният монах се изнесе преди двайсет години, оттогава манастирът е затворен. Прекрасно е, че пак отваря врати.
— Момчетата ми честичко ходеха горе да карат ски — похвали се Хеди-Ана и пак си сложи от задушеното. — Жалко, че манастирът е от другата страна на границата. Парите от него нямаше да ни дойдат зле.
Телефонът изтрещя оглушително и всички отново се запревиваха от смях. Хеди-Ана си избърса устата със салфетката, намигна на приятелките си, долепи пръст до устните си, изчака петото позвъняване и чак тогава вдигна.
— Ало-о… — Дръпна се малко — да вижда по-добре черната дъска. — Не чувам нищо. Говорете по- високо. Чакайте, трябва да седна. Днес кракът ме боли ужасно. Снощи се спънах. Цяла нощ съм лежала на пода. Накрая криво-ляво се изправих. — Бабката свъси чело. — Ама как така „Грешка“? Не е ли Еди? — Хеди-Ана затръшна слушалката. — Лъжлива тревога — обясни на дружките си, после седна и пак грабна вилицата.
— Е, не се ядосвай, порепетира малко — каза й възхитена възрастната жена до нея. — Ставаш все по- добра, Хеди-Ана, честен кръст.
Телефонът иззвъня отново. Този път Хеди-Ана провери с кого разговаря и чак тогава взе да декламира списъка с оплакванията. Повтори почти дума по дума онова, което беше казала и предния път.
— Освен това… — проплака бабката.
Приятелката най-близо до телефона скочи и посочи точка шеста в списъка. Хеди-Ана кимна.
— Освен това не мога и залък да сложа в уста. Станала съм кожа и кости.
„Май добих представа какво става във Валония — отсъди Стърлинг. — А сега няма да е зле да се пренеса напред във времето, в следващия сезон и да видя как е Мариса.“
Тръгна си от каменната къща, погледна планините, сетне се извърна към небето.
„Много ви моля, пренесете ме у Марисини. И нека бъде април“, поиска той и затвори очи.
„Пролетта идва най-напред при върбите“, каза си, загледан в тъничките изящни върбови дървета на моравата през Марисини в Мадисън Вилидж. Бяха обвити в розова мъглица — обещание за цвят, който скоро щеше да стане видим.
