— Невъзможно е, знаеш го не по-зле от мен — тросна се Джуниър. — Затова пък й пратихме нови дрешки, да се поободри.
— Много ще ги хареса — изгука разпалено Джуъл. — Избирала съм ги специално за нея. Два чифта сатенени пижами, официална рокля и шапка с много цветя, да иде с нея на църква на Великден.
Еди се вкисна.
— Мама се оплаква, че дрехите, които сме й пращали, не ставали за нищо.
— Я не ме обиждай — нацупи се Джуъл. — Ако я познавах, щях да й подбера нещо като за нея. Всяка жена си има малки недостатъци. Например в ханша, кръста, дупето…
— Млъквай, Джуъл — избоботи Джуниър. — Наслушах се на твоите уроци по анатомия.
„На мен пък ми беше забавно“, рече си Стърлинг.
Джуъл стана от масата — явно се беше засегнала.
— Нали ще ме извините? — натърти тя.
— Къде тръгна? — попита Еди.
— До тоалетната — отвърна Джуъл и заситни нататък.
— Защо се муси, защото казах, че мама не й харесва дрехите ли?
— Остави ги дрехите — излая Джуниър. — Обадиха ми се по телефона, докато ти беше до кенефа.
— Кога пък съм бил в кенефа?
— Ти не излизаш от там.
— Няма такова нещо.
— Има, има, Еди. Потърся ли те, все си в кенефа. Та слушай сега. Момчетата не могат и не могат да открият Нор Кел и и Били Камбъл.
— Некадърници! — отсече Еди.
— На мен ли го разправяш това! Мълчи и слушай сега. Не могат да ни кажат и копче, ако Кели и Камбъл не се явят пред съда. Трябва да се отървем от тях.
— Страната е голяма. Как ще се отървем, щом не можем да ги открием?
— Длъжни сме да ги открием. Вече съм обмислил всичко. Свързах се с един наемен убиец.
Еди се взря в Джуниър.
— С Игор ли?
— Да, с него — потвърди Джуниър. — Разбира си от работата. Обясних му, че сега-засега знаем само едно: намират се някъде в западните щати.
— Ето ме и мен — изчурулика Джуъл, после се намести на стола и целуна Джуниър по бузата. — Простих ви, задето не оценявате усилията ми да ощастливя мама Хеди-Ана, и искам да ви кажа нещо. Трябва да се видите лично с майка си, при това час по-скоро, докато не е станало късно.
Джуниър я изгледа на кръв.
— Я не се занасяй.
Сервитьорът им донесе ордьоврите. „Научих каквото имаше да научавам — отсъди Стърлинг. — Братя Баджет са решили да правят, да струват, но да намерят Нор и Били и да им попречат да свидетелстват срещу тях.“
Реши да се поразходи и чак тогава да помоли да го пренесат другаде. След час знаеше кого иска да види. Затвори очи и прошепна:
— Нека бъде лято. И ако е възможно, нека отида при Нор и Били.
„Със сигурност не са отседнали тук“, реши посърнал Стърлинг. Стоеше на балкона в стая на втория етаж на занемарен мотел, разположен само на хвърлей от оживена магистрала. Беше горещо като в пещ, инак околността беше красива. Както и в селцето на мама Хеди-Ана, се откриваше великолепна гледка към планините.
От шестте автомобила, спрени пред мотела, четири бяха с номера на щат Колорадо.
Стърлинг забеляза едър мъжага с тъмни очила, който чакаше в мерцедес. Току поглеждаше в огледалото за обратно виждане, после отново извръщаше очи към входа точно отпред.
Стърлинг се обърна и надзърна през прозореца. Били стоеше с ръце в джобовете насред неуютната стая. Гледаше Нор, която бе приседнала на крайчеца на леглото и стискаше телефонната слушалка.
Не приличаха на себе си. Сега русата коса на Нор беше светлокестенява и бе прибрана на строг нисък кок. Били си беше пуснал брада и се бе подстригал много по-късо.
„Сигурно оттук се обаждат у дома — реши Стърлинг. — Ако са включени в Програмата за защита на свидетелите, могат да говорят само по линии, за които е сигурно, че не се подслушват. И двамата са притеснени до смърт. — Той влезе вътре, свали си бомбето и долепи ухо до слушалката. — Ставам все по- добър в подслушването“, зарадва се.
Чу в другия край на линията познат глас и разбра, че Нор говори с Денис.
— Излишно е да ти обяснявам, Нор, че всичко тук се върти около теб — рече барманът. — Е, мога да забъркам някой и друг коктейл, сервитьорите ни са много оправни, няма по-добър готвач от Ал, но отсъствието ти пак се усеща. Когато дойдат, клиентите очакват да те видят на масата си.
— Знам, знам. Какви са загубите този месец?
— Големи, не е за разправяне. Вечерно време дори в събота три четвърти от местата са свободни.
— А това, разбира се, означава, че келнерите получават по-малки бакшиши — отсъди Нор. — Виж, Денис, надали ще продължава така още дълго. Ще се приберем веднага щом делото мине и Баджетови се озоват зад решетките. Изчисли с колко са спаднали бакшишите на сервитьорите и добави половината към заплатите им.
— Ти май не ме разбра. Губиш страхотни суми.
— Ти май също не си ме разбрал — ядоса се Нор. — Знам, ресторантът има нужда от мен. Но той съществува благодарение на теб, на Ал, на келнерите, кухненските работници и чистачите. Трябваше да минат години, докато събера такъв отличен екип, нямам намерение да го губя току-така.
— Не се притеснявай, Нор, опитвам се да ти помогна заведението да не закъса съвсем.
— Извинявай, Денис — рече със свито гърло жената. — Всичко това направо ме съсипва.
— Как е Били?
— А ти как мислиш, че е? Току-що се свърза с Мариса и със звукозаписната компания. Детето отказва да говори с него, а и с мен. А от звукозаписната фирма го предупредиха, че ако не се яви в скоро време, ще развалят договора. — Двамата помълчаха, после Нор допълни: — Денис, нали я знаеш оная импресионистична картина при камината в хола ми? Имаш пълномощно. Вземи документите от сейфа. Занеси всичко в галерия „Рубън“. Сигурна съм, че ще откупят платното. Струва най-малко шейсет хиляди долара. Не са малко пари, все ще запушим някоя и друга дупка.
— Но ти си обичаш картината, Нор.
— Не толкова, колкото ресторанта. Е, Денис, май нямам други добри новини — поне засега. Ще ти звънна пак след около половин месец.
— Ще чакам, Нор. Не се притеснявай.
След това Нор се обади на Шон О’Брайън — да провери дали делото е насрочено. Още не било.
Без да продумват и дума, Нор и Били излязоха от мотелската стая, отидоха по стълбите на паркинга и се качиха в мерцедеса, където ги чакаше мъжът с тъмните очила. „Сигурно е агент от ФБР, който ги охранява“, каза си Стърлинг.
Намести се отзад при Нор. Пътуваха в пълно мълчание цели двайсет и пет минути. Стърлинг видя пътен знак, на който пишеше, че Денвър е на четирийсет и пет километра. „Знам къде сме — помисли той. — Някъде тук беше и Академията на военновъздушните сили.“
Били и Нор живееха в най-обикновена двуетажна къща с едно-единствено достойнство — поне според Стърлинг: намираше се сред огромно имение и се беше сгушила сред дърветата, така че никой не я виждаше.
Автомобилът спря и Били каза на агента:
— Ако обичаш, Франк, би ли дошъл с нас? Искам да си поговорим.
— Ама разбира се.
